Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7175 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 72393 от 14.04.2020 г. по гр.д. № 7513/2016 г. Софийски районен
съд, 49 състав отхвърлил предявените от Н.Н.А., ЕГН **********, срещу Г.Д.„И.НА
Н.“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита
от дискриминация във вр. с чл. 4 от
Закона за защита от дискриминация за установяване, че Главни дирекция „И.НА Н.”
е извършила нарушение на чл. 4 от Закона за защита от дискриминация, изразяващо
се в дискриминация чрез неравно третиране по лично положение, изразяващо се в
липса на навес на затвора в Пазарджик за защита при лошо време при престой на открито,
и за осъждане на Г.Д.„И.НА Н.” да
преустанови нарушението.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Н.Н.А., чрез назначения
му по реда на чл. 95 ГПК вр. чл. 23 ЗПП процесуален представител, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон. Неправилно районният съд приел, че не е налице
по-неблагоприятно третиране или поставяне в по-неблагоприятно положение по
смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Налице били предпоставките за непряка
дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр, тъй като била налице привидно
неутрална разпоредба, която обаче давала възможност за поставяне на
заинтересованата страна в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица.
Събраните по делото доказателства установявали наличието на неравно третиране
на лишените от свобода относно престоя на открито в затворите в София,
Пазарджик, Стара Загора и Пловдив. Законът допускал неравното третиране въз
основа на защитени признаци като обективен резултат само в случай че целта и
средствата за постигането й са подходящи и необходими. В случая не били
твърдени и установени цели, които да се постигат с наличието на навес за
престой на открито в Затвора – София и липсата на такива навеси в другите
затвори, което се отразявало на времетраенето на престоя на открито при лошо
време. Налице бил защитен признак „лично положение“, свързан с мястото на
изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“. Според съдебната практика от
значение за установяването на дискриминация било наличието на обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в
очертаните в ЗЗДискр форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали са
спазени съответните нормативни изисквания, а обратното приел СРС в мотивите си.
Това, което е относимо за едно лице, било относимо за всички лица от определена
група с оглед личностните им качества при наличието на наказание „доживотен
затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените
искове.
Въззиваемата страна Г.Д.„И.НА Н.“ с писмен отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решението
като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед твърденията в исковата молба, уточнена с молба от 24.11.2017 г., съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71,
ал. 1, т. 1 ЗЗДискр – за установяване на нарушението, изразяващо се в неравно
третиране на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ в
Затвора – Пазарджик, по признак „лично положение“ - липса на навес за престой
на открито в Затвора – Пазарджик, което го поставяло в неравностойно положение
в сравнение с другите затворници, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ и
„доживотен затвор без замяна“ в Затвора – София, и с правно основание чл. 71,
ал. 1, т. 2 ЗЗДискр – за осъждане
на ответника да преустанови нарушението.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражение, че не е налице неравно третиране,
въпреки липсата на навес в Затвора – Пазарджик и наличието на такъв в Затвора –
София, като се е позовал и на чл. 71, ал. 7 ППЗИНЗС. Не било достатъчно да се
установи различно третиране на определени лица в конкретен случай, а да се
установи, че това третиране е извършено съзнателно по някой от признаците,
очертани в чл. 4 ЗЗДискр, като конкретните действия или бездействия следвало да
се основават само и единствено на лично положение и/или убеждения, което в случая
не било налице. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
От фактическа страна не е било спорно и
от приетите докладна записка от Затвора – Пловдив ведно с график към нея,
справка от Затвора – Стара Загора и справка от Затвора – Пазарджик, както и от
изходящата от ответника справка от 28.01.2020 г. се установява, че в Затвора –
Пловдив, Затвора – Стара Загора и Затвора – Пазарджик няма изградени навеси в
местата за престой на открито на лишените от свобода, а в Затвора - София има
изградени такива навеси.
От правна страна: Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр забранява пряка и
непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна. Съгласно чл. 4, ал.
2 от закона, пряка дискриминация представлява всяко по-неблагоприятно
третиране на лице на основа на законовите признаци, отколкото се третира, било
е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства,
а съгласно ал. 3 на чл. 4 непряка дискриминация е поставянето на лице
или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са
носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно
третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от
привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата,
критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Тълкуването на
посочените разпоредби налага извод, че по-неблагоприятно третиране или
поставянето в по-неблагоприятно положение е обусловено от нарушаване по
признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр на установени правила, предвиждащи права
и свободи.
С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу
дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на
доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена
тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на
които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация.
Само ако ищецът докаже такива факти законът възлага доказателствената тежест на
ответника да установи обратното - че правото на равно третиране на ищеца в
конкретния случай не е нарушено и да обори твърденията на ищеца. Неизпълнението
от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно
основание за отхвърляне на предявените искове. По исковете по чл. 71 ЗЗДискр не е достатъчно да се установи само неблагоприятно
третиране на определено лице, а още и че това неблагоприятно третиране е
извършено съзнателно по някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр, като
следва да е налице и пряка причинно - следствена връзка между неблагоприятното
третиране и причината за него, която причина при всички случаи следва да се
изразява в признак по чл. 4 от закона.
По въпроса относно възможността
лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения, да бъдат
субекти на сравнение при твърдения за неравностойно третиране е налице
установена практика на ВКС, обективирана в решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д № 777/2011 г., ІV ГО, определение
№ 826 от 27.11.2020 г. по гр. д. № 2331/2020 г., ІІІ ГО (и цитираните в него определение № 291 от 27.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6840/2013 г.,
IV ГО, определение № 548 от 22.07.2020 г. по гр. д. № 1240/2020 г., ІV
ГО, определение № 580 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 514/2020 г.,
III ГО, определение № 424 от 31.05.2019 г. по гр. д. № 919/2019 г.,
ІІІ ГО), определение № 60473 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 3720/2020 г., ІV ГО и
др., съгласно която за да е налице дискриминация по някой от признаците
на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, следва да се направи сравнение между
начина, по който ищецът е третиран и начина на третиране на други лица, които
са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на
обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, не е налице дискриминация.
По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр или друг закон признаци, поради
което не представлява дискриминация по признак лично (при
установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността
белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво) или обществено положение. Всеки
затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са
обективно обусловени от редица обстоятелства - различното местоположение в
страната, обуславящо и разлика в климатичните условия, различната архитектура
на сградите, строени в различни периоди, предопределяща и разлика в
пространственото разпределение на помещенията в тях, различния брой обитатели
на затворите и т.н., като всичко това обуславя значителни разлики в битовите
условия в отделните затвори. Ето защо не може да се приеме, че изтърпяващите
наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с
изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно в подобни „сравними сходни
обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото
наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката
дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.
В случая по делото няма спор
и се установи, че в Затвора – Пазарджик всички затворници, изтърпяващи наказание
„доживотен затвор без замяна“, а и тези, изтърпяващи наказание „лишаване от
свобода“, са ползвали полагаемия им се съгласно чл. 86, ал. 1 ЗИНЗС поне един
час престой на открито по идентичен начин, без наличие на изграден навес на
местата за престой. Следователно не се установява по-неблагоприятно третиране
на ищеца на основата на признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, отколкото се третира, било е третирано
или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, и не е
налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Ищецът не е основал претенциите си на
твърдения за наличие на непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3
ЗЗДискр, а наведените такива за първи път с въззивната жалба не следва да се
обсъждат. Предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр е
неоснователен, съответно неоснователен е и обусловеният от него иск с правно
основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящото производство
се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 23, т. 4 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72393 от 14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 7513/2016 г. на
Софийски районен съд, 49 състав.
ОСЪЖДА Н.Н.А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание в Затвора – Пазарджик, да заплати на Г.Д.„И.НА Н.“, на
основание 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.