РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти юни две хиляди и двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 8328/2020 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
Решение № 75955 от 24.04.2020 г., постановено по гр. д. №
45201/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 51 състав, е
охвърлен предявения от Г.С.Г. срещу „Т.С.“ ЕАД, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата
от 1 250,00 лв. – частично предявен от общия размер 4 207,88 лв. –
главница, представляваща стойност на топлинна енергия, за която е издаден
Изпълнителен лист от 04.05.2012 г. по ч. гр. д. №
23351/2010 г., по описа на СРС, 68 състав. ;
Със
същото решение Г.С.Г. е осъден да заплати на ответното дружество на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата
от 100,00 лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в конкретния случай е изтекла
предвидената в закона три годишна погасителна давност съгласно чл. 111, ал. 1,
б. „в“ ЗЗД. Счита, че неправилно СРС е приравинил влязлата в сила заповед за
изпълнение на влязло в сила съдебно решение, и че в случая е приложима петгодишната
погасителна давност, а не тригодишната погасителна давност. Изтъква, че
давността е започнала да тече от последното изпълнително действие , а не от
датата на прекратяване на делото поради настъпила премция. Съответно на
23.07.2016 г е изтекла кратката тригодишна погасителна давност, а на 23.07.2018
г. е изтекла петгодишната погасителна давност. Иска съда да отмени
първоинстанционното решение и уважи предявеният иск. Претендира е направените
по делото разноски.
Ответникът
по жалбата - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на ВЖ. С молба от 01.06.2021 г. чрез
процесуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
В конкретния случай ищецът е предявил отрицателен
установителен иск, с което отрича вземането на ответното дружество по влязла в
сила на 14.11.2011 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 05.01.2010 г. по ч.гр.д. № 15048/2009 г. по описа на СРС, 88
състав и издаден въз основа на нея изпълнителен лист от 04.05.2012 г. за сумата
от 4 207,88 лв. за потребена топлинна енергия за периода от м. Ноември
2006 г. до м. Април 2009 г., както и мораторна лихва за периода 01.01.2007 г. -
07.10.2009 г. в размер от 676,37 лв. В исковата молба се твърди, че въз основа
на изпълнителния лист от 04.05.2012 г. е било образувано изпълнително дело №
20138440400289 по описа на ЧСИ С.Я., по което не са били извършвани изпълните
действия, които да прекъснат давността, вземането по изпълнителния лист е било
погасено по давност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако
вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното
производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк
смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй
като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение
направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института
на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е
производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на
вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е
длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия
исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали
вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на
срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила.
Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане
на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на
сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е
аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то
се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят
не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на
съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на
неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира
възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се
преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита,
длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в
сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково
производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва
правен интерес от провеждането му.
В
производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение,
срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение
в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът
на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална
степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на
заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на
кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо
и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие
инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил
осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод,
че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно
че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би
означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни
актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността.
Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни
актове, които са били стабилизирани. /в
подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС,
II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г.,
IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV ГО).
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител
може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато
установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Според
даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече, като същото съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за
органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г.,
постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира. С решение №
170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение №
51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г., IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането
на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото
с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да
намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се прилага от този
момент за вбъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г,
постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС №
3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното
решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк.
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това.
Следва
да се отбележи, че към настоящия момент е налице образувано тълкувателно дело
№3/2020 пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие отмяната
на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Въпросът е
обуславящ изхода на настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР №8 от
07.05.2014 г., по тълк. д. № 8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, но право да спре
настоящото производство има единствено и само касационната инстанция.
Съдът
намира за обоснован извода на СРС, че последното валидно изпълнително действие
по образуваното от ответника изп. д. 20118440401108, по описа на ЧСИ С.Я., датира
от 19.07.2013 г., когато е наложена възбрана върху притежаван от длъжника
недвижим имот. След тази дата в продължение на две години не са предприемани
други изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, т.е. считано от
19.07.2015 г.
Предвид
приетото от настоящия състав, че до отмяната на ППВС №3/1980 г. по образуваните
изпълнителни дела давността е спряла да тече, то и следва да се приеме, че едва
от момента на обявяването на Тълкувателно Решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. от 26.06.2015 г. е започнал да тече нова петгодишна
погасителна давност. Имайки предвид, че изпълнителното производство е било прекратено
по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила
перемция на 19.07.2015 г. и с оглед обстоятелството, че след 26.06.2015 г.
липсват данни да са извършвани изпълнителните действия от категорията да
прекъснат давността, то към момента на устните състезания пред въззивната инстанция
– 04.06.2021 г.вземането по на ответника по процесния изпълнителен лист е било
погасено по давност още на 26.06.2020 г., т.е. след приключване на устните
състезания пред СРС. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал.3 ГПК съдът следва да вземе предвид фактите
настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В
случая давността не е спряла да тече на основание чл. 115, б. „ж“ с
предявяването на иска от ищеца, тъй като настоящето производство не е съдебен
процес относно вземането, а за това, че същото не може да бъде удовлетворено с
помощта на принудителната сила на държавата, поради погасяването му по давност.
Нормата на чл. 115 б. „ж“ намира приложение само в случаите, когато носителят
на субективното право потърси съдебна защита за нарушено субективно право, като
същата цели да обезпечи прекъсването на давността, в случай че искът е
основателен. С иска по чл. 439 ГПК ищецът не отрича правото /вземането/ на
ответника, а само възможността същото да бъде удовлетворено принудително.
С
оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които достига въззивната
инстанция, не съответстват на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено, но не по вина на
първоинстанционния съд, а предявеният иск да бъде уважен.
С оглед изхода на спора пред СГС в полза
на ищеца, въззивник в настоящето
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се
присъдят направените в производството пред СРС разноски в размер на 50 лв. за
заплатена ДТ и сумата от 25 лв. разноски за ДТ в производството пред СГС
Ответникът по жалбата - „Т.С.“ ЕАД следва да
бъде осъден да заплати в полза на Адвокатско съдружие „Б.к.“ на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАд сумата от 360,00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение
за безплатно оказана адвокатска помощ в производството пред СРС и сумата от
360,00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за безплатно оказана
адвокатска помощ в производството пред СГС.
С оглед цената на
исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 75955 от
24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 45201/2019 г., по описа на СРС, 51 с-в, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, че Г.С.Г., ЕГН **********, с адрес *** НЕ ДЪЛЖИ сумата от 1 250,00 лв. –
частично предявен от общия размер 4 207,88 лв. – главница, представляваща
стойност за топлинна енергия, за която е издаден Изпълнителен лист от
04.05.2012 г. по ч. гр. д. № 23351/2010 г., по описа на СРС, 68 състав, поради
погасяване на задължението по давност.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***
да заплати на Г.С.Г., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за заплатена ДТ в размер на сумата от 75,00 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на Адвокатско съдружие „Б.к.“,
БУЛСТАТ ******, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАд сумата от 360,00 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ
в производството пред СРС и сумата от 360,00 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: