№ 23015
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110128564 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е по искова молба на Д. Г. Й. срещу „.“ ЕАД. Ищцата твърди, че
ответникът се е снабдил с изпълнителен лист срещу нея, издаден въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 6940 по описа на Софийския районен
съд, 113-ти състав, за 2021 г. С изпълнителния лист тя била осъдена да му заплати
сумата 7 265 лева и 68 стотинки, представляваща стойността на доставената за
периода 04. 02. 2018 г. – 30. 04. 2020 г. топлинна енергия спрямо топлоснабдения имот
ап. 36, находящ се в ., аб. номер ., сумата 72 лева и 4 стотинки, представляваща цената
на извършената през периода 01. 02. 2018 г. – 30. 04. 2020 г. услуга дялово
разпределение и сумата 598 лева и 46 стотинки, представляваща съдебни разноски. От
друга страна, ответникът имал задължение към третото лице помагач „.“ ЕООД за
заплащане на парично обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ за ползване на
топлосъоръжение, находящо се на адрес .. На 20. 01. 2017 г. третото лице помагач
цедирало част от това свое вземане, която част била в размер на 8 100 лева, в полза на
ищцата. Ответникът бил уведомен за цесията на 23. 05. 2023 г. На същата дата освен
това ответникът получил изявлението на ищцата, че тя прихваща паричните си
задължения за доставяне на топлинна енергия по изпълнителния лист с цедираното
вземане за обезщетение за ползване на топлосъоръжение. Иска от съда да установи в
отношенията й с ответника, че тя не му дължи паричните задължения по
изпълнителния лист поради погасяването им чрез прихващане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който приема предявения иск за процесуално допустим, но го оспорва като
неоснователен. Излага доводи, че съгласно българското законодателство прихващането
не е способ за частно принудително изпълнение и за да бъде извършено е необходимо
съгласието на другата страна по „сделката“. Отрича да е сключвал с ищцата договор за
прихващане на съответните вземания. Твърди, че ищцата иска да се приложат
1
правните последици на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 2
ЗЕ без фактически да е предявила такъв иск. Заявява, че вземането, по което се твърди,
че е направено прихващане, не е ликвидно. Отрича към момента на подаването на
отговора на исковата молба да е налице съдебно решение, с което да е признато
осъществяването на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. Оспорва съществуването на
цедираното вземане поради липсата на документи, които да го установяват. Освен
това, вземането за подобно обезщетение възниквало в полза на собственика, а ищцата
не представяла доказателства за принадлежността на правото на собственост върху
топлосъоръжението. Освен това третото лице помагач, дори и да е техен собственик,
не било подало заявление за изкупуването им, придружено с всички необходими
документи. Освен това вземането за обезщетение за периода 26. 01. 2012 г. – 25. 01.
2017 г. било изплатено на третото лице помагач. Евентуално поддържа, че ищцата не
предявява иска по чл. 59 ЗЗД в настоящия процес, защото е изтекла погасителна
давност („вземането е давностно“). Оспорва достоверността на датата на договора за
цесия. Иска от съда да отхвърли иска. Претендира разноски.
По делото е конституирано като трето лице помагач на страната на ищеца „.“
ЕООД, с ЕИК ., със седалище и адрес на управление: .. В едномесечен срок от
връчването на преписите от исковата молба и нейните приложения третото лице
помагач е подала становище, с което потвърждава извършената цесия и уведомяването
на ответника за нея. Твърди, че е изградил присъединителен топлопровод и абонатна
станция, чрез които сградата, находяща се на адрес ., е била присъединена към
топлопреносната мрежа. От 2006 г. ответникът ползвал съоръжението и извличал
печалба чрез пренос и продажба на топлинна енергия, но въпреки многократните
опити и покани на третото лице помагач така и не сключил договор за ползването му.
Поддържа, че ищцата е представила с исковата молба доказателства, които установяват
собствеността на съоръжението и обстоятелството, че за периода 28. 06. 2006 г. – 20.
01. 2017 г. то е ползвано от ответника. Изтъква, че между него (третото лице помагач)
и ответника имало влезли в сила съдебни решения, които установявали собствеността
върху съоръжението.
След като съобрази твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни
изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена
държавна такса и се явява редовна съгласно чл. 127 и чл. 128 ГПК. Съдът е сезиран с
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищцата не дължи
на ответника „.“ ЕАД сума в общ размер 7 936 лева и 18 стотинки, от които сумата от
7 265 лева и 68 стотинки, представляваща стойността на доставена и незаплатена
топлинна енергия за периода 04.02.2018 г. – 30.04.2020 г., сумата от 72 лева 4
стотинки, представляваща главница за извършено дялово разпределение за периода от
м.02.2018 г. до м.04.2020 г., както и сумата от 598 лева и 46 стотинки – съдебни
разноски по предходно водени между страните съдебни производства. Недължимостта
на сумите е поради извършеното от страна на ищцата извънсъдебно прихващане. В
тежест на последната е да установи при условията на пълно и главно доказване
правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, както и
твърдените от нея факти, довели до погасяването на паричните задължения по
издадения изпълнителен лист. В тежест на ответника е да установи при условията на
пълно и главно доказване, че е погасил чрез плащане или в хода на изпълнително
2
производство са били погасени паричните му задължения за обезщетение за
ползуването на присъединителния тръбопровод и абонатната станция.
От събраните в хода на съдебното дирене доказателства се установява, че
третото лице помагач „.“ ЕООД е изградило и е собственик на присъединителен
топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция, изградени в жилищна сграда,
находяща се на адрес .. Поради отказ от страна на ответника по настоящото
производство „.“ ЕАД да изкупи собствеността върху изградените от ,,.“ ЕООД
топлоснабдителни съоръжения и да заплати обезщетение за ползването на същите от
момента на въвеждането на сградата в експлоатация до датата на подписване на
договор за присъединяване, третото лице е сезирало ДКЕВР. С решение № Ж-238 от
18.11.2013 г. Комисията е дала задължителни указания между ,,.“ ЕООД и „.“ ЕАД да
бъде сключен договор за присъединяване съгласно изискванията на Закона за
енергетиката (ЗЕ) и топлопреносното предприятие да заплати цена за предоставения
достъп до изградените от ,,.“ ЕООД съоръжения и тяхното използване. Правото на
собственост на третото лице помагач върху процесния присъединителен топлопровод
и абонатната станция се установява косвено още и от приложените като
доказателствен материал по делото съдебни актове, от които се установява, че „.“ ЕАД
е осъдено да заплати на ,,.“ ЕООД обезщетение за ползване на топлопреносните
съоръжения – решение № 76467 от 24.04.2020 г. по гр. дело № 23912/2019 г., по описа
на СРС, 59-и с-в (поправено по реда на чл. 247 ГПК), което е потвърдено с решение №
3891/19.12.2022 г. по гр. дело № 13326/2021 г., по описа на СГС, ГО, II-Е възз. състав,
изпълнителен лист от 18.02.2019 г. по описа на СРС, II ГО, 81-ви с-в.
По искане на ищцата в настоящото производство по делото е допусната и
приета съдебно-техническа експертиза, която да посочи какъв е размерът на цената за
ползване, която е следвало да заплаща ответникът за целия период на ползване на
съоръжението от въвеждането на последното в експлоатация от 28.06.2006 г. до
20.01.2017 г., както и каква е цената за ползване към настоящия момент по
определените от КЕВР цени, съгласно методиката на Комисията. Съгласно
заключението на вещото лице за периода м.07.2006 г. до м.12.2016 г. включително
цената за предоставен достъп е 31 741 лева и 44 стотинки с ДДС, а за периода от
м.01.2017 г. до м.12.2023 г. цената е 11 888 лева и 64 стотинки с ДДС или общо цената
за ползване на съоръженията, която е следвало да заплаща ответникът за интервала от
м.07.2006 г. до м.12.2023 г. се равнява на сума в размер на 43 630 лева и 8 стотинки с
ДДС.
От събраните по делото доказателства се установи, че процесните съоръжения
са изградени от ,,.“ ЕООД със собствени средства въз основа на договор, с който е било
уговорено, че до сключването на последващ договор за присъединяване ,,.“ ЕООД е
собственик на съоръженията, като „.“ ЕАД е поело задължение да изкупи процесните
съоръжения при условията на чл. 137, ал. 2 и 3 ЗЕ. До изкупуването съгласно чл. 137,
ал. 2 ЗЕ дължи цена за ползване на съоръженията, изградени от третото лице помагач в
настоящото производство. В неизпълнение на договора топлоснабдителният
тръбопровод и абонатната станция нито са изкупени от „.“ ЕАД, нито ответното
дружество е заплащало цена за ползването съгласно чл. 137, ал. 2 ЗЕ. С решение от
19.01.2023 г. по гр. дело № 134/2022 г., по описа на СГС, ГО, III-Б въззивен с-в между
двете дружества е установено със сила на пресъдено нещо наличието на ликвидно и
изискуемо вземане в полза на ,,.“ ЕООД в размер на 15 055 лева, представляващо цена
за ползване на съоръженията за периода 28.06.2006 г. до 26.01.2012 г. След извършено
съдебно прихващане на част от тази сума със задължение към „.“ ЕАД в размер на 510
3
лева, остатъкът от съдебно установеното вземане на ,,.“ ЕООД се равнява на сума в
размер на 14 535 лева. Оттук и ищцата успя да установи при условията на пълно и
главно доказване, че размерът на обезщетението за ползуването на присъединителния
тръбопровод и абонатната станция през този период е в размер, надвишаващ сумата от
7 936 лева и 18 стотинки.
На следващо място, между ищцата и третото лице помагач е бил сключен
договор за прехвърляне на вземане. За установяване на обстоятелствата около
сключване на договора за цесия при режим на довеждане, а впоследствие при режим
на призоваване е допуснат разпит на свидетеля Н. Н. – управител на ,,.“ ЕООД. В
открито съдебно заседание свидетелят първоначално заявява, че не си спомня
подробности за договора за цесия – къде и кога е бил сключен, но потвърждава, че
подписът върху извършеното от цедента спрямо длъжника уведомление за смяната на
титуляра на вземането е негов. Впоследствие заявява, че тъй като ,,.“ ЕАД ,,отказа да
направи прихващане“ със задължения по които последното е кредитор, строителят е
започнал да цедира свои вземания на длъжници на топлопреносното предприятие.
Сеща се и за детайли около сключването на процесния договор за цесия. В
съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД ответникът е получил съобщение за
извършената цесия от третото лице помагач (л. 265 – 266, л. 273 по делото, както и
признание на „.“ ЕАД, че уведомлението е било получено от длъжника – л. 72 по
делото).
Така прехвърленото вземане, по което длъжник е „.“ ЕАД, е ликвидно и
изискуемо. Неговата стойност е съдебно установена по размер. В отношенията между
„.“ ЕАД и ,,.“ ЕООД с решение от 19.01.2023 г. по гр. дело № 134/2022 г., по описа на
СГС, ГО, III-Б въззивен с-в, е признато за установено, че топлоснабдителното
дружество дължи на строителя, изградил съоръженията, обезщетение за ползването на
последните, което обезщетение след извършеното прихващане с вземания на „.“ ЕАД
възлиза на сума в размер на 14 535 лева. Това обезщетение за ползване е за периода от
28.06.2006 г. до 26.01.2012 г. Следователно то е ликвидно и изискуемо. С договор за
цесия от 20.01.2017 г. част от съдебно установеното вземане до размер от 8 100 лева е
прехвърлено на ищцата по настоящото производство. В договора изрично е посочена
стойността на вземането, за която се извършва смяна на титуляря, тоест частично
прехвърленото вземане също е ликвидно – установено по основание и размер. Колкото
до неговата изискуемост – тъй като се има предвид прехвърляне на вземане, което
веднъж е било обект на съдебно установяване и за чиято дължимост има влязло в сила
съдебно решение, а и с оглед на обстоятелството, че по отношение на него не е
настъпил правопогасяващ юридически факт (погасителна давност), от установената по
съдебен ред изискуемост се ползва не само ,,.“ ЕООД, но и частният правоприемник на
дружеството-цедент, а именно ищцата по настоящото производство (в качеството си
на цесионер).
В отговора на исковата молба ответникът твърди, че обезщетението за ползване
за процесния енергиен обект за периода 26.01.2012 г. – 25.01.2017 г. е събрано по
принудителен ред въз основа на издаден изпълнителен лист и образувано
изпълнително производство. Излага доводи, че вземането за посочения период не е
преминало в патримониума на цесионера, тъй като сумата е била събрана и
разпределена от съдебен изпълнител в полза на взискателя по изпълнителното
производство ,,.“ ЕООД. По делото е представен изпълнителен лист от 18.02.2019 г. с
който „.“ ЕАД е осъдена да заплати на ,,.“ ЕООД сумата от 13 370 лева и 86 стотинки
на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ. Приложена е и поканата за доброволно изпълнение,
4
която е връчена на длъжника. Липсват обаче документи, които по непротиворечив
начин да установят, че сумата е в действителност събрана от органа по принудително
изпълнение – няма данни за разпределени суми в полза на ,,.“ ЕООД. Неоснователно е
и твърдението на ответника, че изпълнителното производство е образувано през 2019
г., а взискателят по него е прехвърлил своето вземане още през 2017 г. От една страна,
обект на договора за цесия е само част от вземането спрямо топлопреносното
предприятие. За останалата част от общата сума за обезщетение за ползването ,,.“
ЕООД остава кредитор. От друга страна, изпълнителният лист е издаден въз основа на
гражданско дело, което има за предмет установяване дължимостта на цялата сума за
обезщетение за ползването. По това дело спрямо ,,.“ ЕООД има влязло в сила съдебно
решение, съответно едноличното дружество разполага с притезанието въз основа на
съдебния акт да поиска издаване на изпълнителен лист и да образува изпълнително
дело. Съгласно нормата на чл. 298, ал. 2 ГПК субективните предели на влязлото в сила
съдебно решение се разпростират и по отношение на правоприемниците на страните
по делото, какъвто правоприемникът е и цесионера. А съгласно разпоредбата на чл.
429 ГПК субективните предели на изпълнителния лист се разпростират и по
отношение на частните правоприемници на взискателя, в случая – цесионера, така че
последната може да претендира изпълнение въз основа на издадения в полза на ,,.“
ЕООД изпълнителен лист.
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето
лице. Страните по договора са цедентът (прехвърлителят) и цесионерът
(приобретателят). Законът изисква техните насрещни волеизявления, съответно
длъжникът по вземането не е страна и неговото съгласие не е необходимо. Цесията по
правило е каузален договор като основанието на страните може да бъде всякакво
(намерение да се дари, да се придобие едно право и т.н.). От икономическа гледна
точка и предвид мотивите на страните за сключването й цесията често пъти бива
дисконтова сделка – в подобни случаи тя се сключва когато първоначалният кредитор
реши, че няма да може да събере вземането си от длъжника или пък че това събиране
би било значително затруднено, при което той прехвърля въпросното несигурно
вземане на нов кредитор на цена, по-ниска от стойността му, която по-ниска цена
реализира със сигурност и без затруднения, а новият кредитор поема риска да събере
вземането в пълен размер и по този начин да реализира печалба, изразяваща се в
разликата между цената на придобиване по цесията и размера на цедираното вземане
(дисконт). В случаите, в които прехвърлянето е възмездно (какъвто случай е
настоящият) цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на
прехвърлянето, но не и за платежоспособността на длъжника.
От друга страна, прихващането на две насрещни вземания представлява
погасителен способ чрез който се избягва двойното плащане (изпълнение). То е
адресирано едностранно волеизявление, което се прави от страна на титуляря на
активното вземане (прихващащия) и е адресирано към лицето с пасивно вземането
(този спрямо когото се прихваща). Поради едностранния характер на изявлението и
липсата на изискване за съгласие на насрещната страна, прихващането може да се
разглежда като средство за принудително изпълнение без намесата на съд и на съдебен
изпълнител. Този институт на облигационното право може да се разглежда като
особено извънсъдебно принудително изпълнение върху вземането на длъжника по
отношение на същия кредитор или на кредитор, който е придобил качеството си на
такъв по силата на договор за цесия. Именно поради липсата на договорен характер
при този институт, неоснователни са доводите на ответника в настоящото
5
производство, че извънсъдебното прихващане представлява сделка и законът изисква
съгласие от страна на лицето с пасивно вземане. Несъгласието на ответното дружество
с нормативната уредба на института на прихващането не засяга валидността и
приложимостта й.
Неоснователно е, също така, твърдението на ответника, че ищцата иска да се
приложат правните последици на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД без фактически да
е предявила такъв иск. Нормата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ регламентира правото на
обезщетение за ползване, което обезщетение следва да се изчисли на плоскостта на
неоснователното обогатяване. Чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното
разместване на имуществени блага, до което се стига в хипотезата, при която
функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното
предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден от
потребителите/от клиентите, а договор по чл. 138 ЗЕ не е сключен и правото на
собственост върху съоръжението все още не е придобито от топлопреносното
предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията
топлопреносното предприятие дължи на лицето, което ги е изградило за своя сметка,
цената за ползването им (определение № 60587 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. дело №
3993/2020 г., IV г. о.) Фактическият състав на иска по чл. 59 ЗЗД включва обедняване,
обогатяване и връзка помежду им. В конкретния случай е било налице обедняване на
третото лице помагач „.“ ЕООД, поради ползуването на собствената му абонатна
станция и присъединителен топлопровод от ответното дружество, и съответно
обогатяване на ответника. Тази връзка произтича от обща група факти – първо, фактът
на изграждането на абонатната станция и присъединителния топлопровод от „.“ ЕООД
и въвеждането им в експлоатация; и второ, бездействието на ответното дружество да
ги изкупи от „.“ ЕООД.
Необосновани и юридически неиздържани са и твърденията на ответника, че
ищцата не може да получи дължимото от „.“ ЕАД вземане за обезщетение по чл. 137,
ал. 2 ЗЕ, тъй като последното се дължи само на собственика на имота. Действително,
право на обезщетение за ползването на съоръженията има лицето, което ги е изградило
и е придобило собствеността върху тях. Но това субективно право не е лично (intuitu
personae). Титулярят на правото по никакъв начин не е ограничен да прехвърли своето
вземане изцяло или частично на друг субект. Следователно с претенция за
обезщетение може да разполага и лице, което не е собственик на съоръженията, но
вземането му е било цедирано от собственика.
По отношение на твърдението на ответното дружество, че дори и собственик да
е третото лице помагач, същото не е подало заявление за изкупуване, придружено с
всички необходими документи, съдът счита, че тези констатации бяха оборени във
фазата на съдебното дирене. В материалите по делото се съдържа подадено от
строителя заявление за прехвърляне на собствеността на енергийни обекти (л. 181 по
делото), което е с дата 06.11.2019 г. Още повече, че тъй като именно третото лице
помагач е собственик на съоръженията, то може да подаде такова заявление за
изкупуване, въпреки че е прехвърлил частично на ищцата вземането си за обезщетение
за ползване на енергийните обекти. Вещното право на собственост и облигационното
право на обезщетение са две различни права, които имат своето различно проявление
и различни правни последици.
На следващо място, по отношение на възражението на ответника, че вземането,
което се претендира в настоящото производство, е погасено по давност още преди
сключването на договора за цесия, съдът следва да отхвърли като неоснователно. С
6
решение № 357 от 19.01.2023 г. по в. гр. дело № 134/2022 г. по описа на СГС, ГО, III-Б
въззивен състав, е признато за установено, че „.“ ЕАД дължи на ,,.“ ЕООД сумата от
14 535 лева. Съгласно нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. От тези
обстоятелства следва, че правопогасяващ ефект по отношение на спорното вземане
към настоящия момент не е настъпил и ответникът не може да отблъсне претенцията
на своя кредитор поради погасяване на последната по давност.
Разноски. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има само ищцата. При това положение ответното дружество трябва да бъде
осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Д. Г. Й. извършените от нея
съдебни разноски в общ размер от 822 лева и 45 стотинки. В полза на адв. Р. Л. Д.
следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
адвокатско възнаграждение в размер на 1 090 лева за осъществената правна защита и
съдействие по предявения иск, съобразно представения от процесуалния представител
на ищцата списък с разноски по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от всичко гореизложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс в отношенията между страните, че ищцата Д. Г. Й., ЕГН
**********, с адрес: ., не дължи на ответника ,,.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на
управление: ., ул. ,,.” ., сума в сума в общ размер 7 936 лева и 18 стотинки, от които
сумата от 7 265 лева и 68 стотинки, представляваща стойността на доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода 04.02.2018 г. – 30.04.2020 г., сумата от 72
лева и 4 стотинки, представляваща главница за извършено дялово разпределение за
периода от м.02.2018 г. до м.04.2020 г., както и сумата от 598 лева и 46 стотинки –
съдебни разноски, които са били извършени в хода на ч. гр. дело № 6940/2021 г. и на
гр. дело № 70755/2021 г., по описа на СРС, 113-ти състав, поради погасяването им
чрез прихващане с вземане за обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ срещу ,,.“ ЕАД, като
размерът на активното вземане е на стойност 8 100 лева.
ОСЪЖДА ответното дружество ,,.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на
управление: ., ул. ,,.” . да заплати в полза на ищцата Д. Г. Й., ЕГН **********, с адрес:
., сумата от 822 лева и 45 стотинки, представляваща извършени съдебни разноски в
настоящото производство.
ОСЪЖДА ответното дружество ,,.“ ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на
управление: ., ул. ,,.” . да заплати в полза на адв. Р. Л. Д. на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в размер на 1 090 лева за
безвъзмездна правна защита и съдействие по предявения от ищцата иск.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „.“ ЕООД, с
ЕИК ., със седалище и адрес на управление: ..
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
7
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8