Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 01.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 1196 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
221926/20.09.2019 г. по гр.д.№ 74225/2017 г. по описа на СРС, 45 с-в са
отхвърлени, като неоснователни предявените от К.Д.С., ЕГН **********, лично за
себе си и като пълномощник на Р.С.Ф., ЕГН ********** срещу Т.Д.В., ЕГН **********
и Д.Д.М., ЕГН **********, искове с правно основание
чл. 108 от ЗС, за признаване на установено в отношенията между страните, че К.Д.С.
и Р.С.Ф. са собственици, всеки от тях на по ½ идеална част от реална част от недвижим имот, а именно:
дворно място в урбанизирана територия, находящо се в
гр.София, СО, район Овча купел, кв.Горна
баня, с административен адрес: ул.“******, с площ от 152,00 кв.м.,
представляващо обособена източна част от ПИ с идентификатор №
68134.4330.2160 при съседи на тази
обособена част: съгласно одобрената през 2009г. кадастрална карта: от изток ПИ
68134.4330.886, от запад – останалата част от ПИ 68134.4330.2160, от
север: ул.Люлински поток и от юг – ПИ
68134.4330.2165, поради изтекла придобивна давност,
считано от 1985г. до днес, и за предаване владението върху гореописания имот.
Срещу
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците К.Д.С., действаща
лично за себе си и като пълномощник на Р.С.Ф. с изложени доводи за неправилност
на постановения акт поради неправилно приложение на материалния закон,
неправилно тълкуване практиката на ВКС приложима в случая и необоснованост.
Заявяват, че неправилно СРС е установил фактическата обстановка по спора и е
формирал въз основа на това неправилни правни изводи без да съобрази
констатациите на приетата пред първата инстанция СТЕ сочеща хипотеза различна
от обсъжданата в постановеното решение. Въз основа на това неправилно съдът е
приложил практика на ВКС по друг случай, който не е идентичен с настоящия.
Именно в представената СТЕ експертът е посочил, че със заповед № 88/25.06.1990
г. на председателя на ИК на ОбНС Овча купел е одобрен
ЧЗРП и КП на в.з. Горна баня за кв.66 и прилежащите към него 8, 38 и 39. По
силата на тази заповед се създава новообразуван парцел XX отреден за имот с
пл.№ 507, в който са включени тези 152 кв.м. – част от тези 400 кв.м.,
представляващи имот с пл.№ 2111а. Така в производството е установено, че по
силата на регулацията именно с посочената заповед се създава нов парцел от
двата неурегулирани имоти, между които е и имот с пл.№ 2111а. Така, за
собствения на ищците имот включен в този парцел това се явява първа регулация.
Поради това заявяват, че са налице всички предпоставки за придобиване на
въпросните 400 кв.м. по давност при условията на чл.200, ал.2 ЗУТ вр. чл.17, ал.2, т.2 и т.3 ЗУТ. В този смисъл са и
събраните гласни доказателства в производството, чрез показанията на
свидетелите.
1. С придаването на въпросните 400 кв.м. се упълномерява парцел XX-507 с оглед изискванията на чл.16 ЗУТ;
2. От останалата част от имот с пл.№ 2111а,
за която по РП от 1990 г. е отреден парцел XXI-786 може да се обособи
самостоятелен поземлен урегулиран имот /площта му е 919 кв.м./
Поддържат,
че в производството е установено, че с Решение на СОС от 10.12.2001 г. се
одобрява нов регулационен план /РП/, с който се отреждат УПИ III-1043 и УПИ
IV-886 /последния е собствен на ищците/. Към него са придадени въпросните 400
кв.м. с включените 152 кв.м., които са обозначени на скицата на вещото лице с
жълт цвят по цифри 1-2-3-4-1 /приложение
№ 4/ като е посочено, че същите са приобщени към УПИ III-1043 без основание за
това. Първоинстанционният съд не е разчел правилно констатациите на СТЕ и е
достигнал до погрешни правни изводи.
Отправят
искане за отмяна на решението на СРС и уважаване на исковете. Претендират
разноски.
Въззиваемата страна Т.Д.В. и Д.Д.М. в срока
по чл.263 ГПК са подали отговор на въззивната жалба, в който изразяват
становище за нейната неоснователност. Излагат доводи за правилност, законосъобразност и
обоснованост на постановеното решение. Поддържат, че ПИ № 886 първоначално е
бил съсобствен с трети лица и едва през 2012 г. след извършената доброволна
делба е собственост на ищците.
Поддържат, че в
проведеното пред първата инстанция производство е установено къде се намира
границата между техния имот - ПИ № 2160 и ПИ 886 собственост на ищците, като
същата е потвърдена чрез констатациите на приетата пред СРС съдебно техническа
експертиза. В подадената искова молба ищците ясно посочват, че претендираната
от тях реална част от 152 кв.м. е част от имота на ответниците – ПИ № 2160. Същевременно
за последния посочен имот през 2012 г. приключват съдебни дела с трети лица по
отношение на собствеността и границите на имота, като в този имот са включени и
претендираните от ищците 152 кв.м., което в
производството е установено. Изложените във въззивната жалба фактически
твърдения, че преди 1990 г. е налице неприложена регулация от 1985 г., по която
тази реална част е част от имота на ищците по регулацията от 1990 г. се
въвеждат за първи път пред въззивната инстанция и са неоснователни и
недоказани.
Неправилно от ищците се
въвеждат едва с въззивната жалба фактически доводи, че първа регулация за
имотите е от 1990 г. Двата съседни имоти са били урегулирани преди това. В тази
част регулацията започва от 1943 г. и след това има изменения на ЗРП /1958 г.,
1961 г. и пр./. Освен това пред първоинстанционното производство единствените
фактически твърдения на ищците са били, че упражняват фактическа власт върху
тази реална част от 152 кв.м. от 1985 г. и че тази реална част е част от имота
на ответниците.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 45-ти състав, решение в обжалваната част за
валидно и допустимо. Последното е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Производството
е образувано по искова молба на К.Д.С. и Р.С.Ф., с която срещу Т.Д.В. и Д.Д.М. за предявени искове по чл. 108 от ЗС за признаване
правото им на собственост на оригинерно основание /по
давност/ всеки от ищците върху по ½ ид.ч. от
реална част с площ от 152 кв.м. от недвижимия имот, собственост на ответниците,
надлежно индивидуализирана, като обособена източна част от ПИ с идентификатор №
68134.4330.2160 при съседи на тази обособена част: съгласно одобрената през
2009г. кадастрални карта: от изток ПИ 68134.4330.886, от запад - останалата
част от ПИ 68134,43302160, от север: улица „Люлински поток“ и от юг - ПИ
68134.4330.2165, която давност е изтекла от 1985 г. до днес, както и за осъждане ответниците да предадат владението
върху процесната реална част от имота.
От страна на
ищците са изложени фактически доводи, че от 1985 г. до депозирането на исковата
молба /19.10.2017 г./, въз основа на която е образувано настоящото производство
владеят постоянно и необезпокоявано реална част от 152 кв.м. от съседния
поземлен имот с идентификатор 68134.4330.2160, която част от 1985г. ищците
приобщили към техния ПИ 886, оградили я с ограда, и насадили овощни дървета и
където била налична метална врата, като подход към техния имот Освен това
ищците подали в СО, район „Овча Купел” молба-декларация с вх. № РОК17-ГР94-
771/27.07.2017г. /л.13 от делото на СРС/, с която започнали процедура по
извършване на обстоятелствена проверка с цел снабдяване с документ за
собственост за процесната реална част от имот с
идентификатор 68134.4330.2160.
Според разпоредбата на чл.108 ЗС собственикът
може да иска своята вещ от
всяко лице, което я владее
или държи без да има
основание за това. Основателността
на предявения иск предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания
имот на посоченото
основание; 2/ процесният имот
да се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху ответника.
В случая
чрез събраните доказателства не се установява наличие на първата предпоставка,
поради което правилно и законосъобразно предявените искове по чл.108 ЗС са били
отхвърлени, като неоснователни. Идентични правни изводи формира и настоящия
състав по следните допълнителни съображения:
В
производството не е било спорно и е установено, чрез събраните пред първата
инстанция писмени доказателства, че ищците се легитимират като собственици на поземлен имот с идентификатор
68134.4330.886 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед РД-18-74/20.10.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от
400 кв.м., а по скица № 47971/18.07.2012 г. на СГКК с площ от 444 кв.м., при
съседи по кадастъра: 68134.4330.1043,68134.4330.787, 68134.4330.508, 68134.4330.507,
68134.4330.1665, съставляващ по предходен план и по нотариален акт част от
парцел I- 2113, 2111а, в кв.8, местност „Горна баня-вилна зона на основание:
договор за
дарение, обективиран
в НА за дарение на недвижим имот № 185, том XXII, дело № 3492/18.08.1981г.
/л.6 по делото на СРС/, с който С.и Н.Ф.са дарили на сина си Р.Ф. 400/12130
идеални части от дворно място, цялото от 1130 кв.м., съставляващо парцел І-2113,
от квартал 8 по плана на гр.София, местността Горна баня-вилна зона;
договор за
дарение, обективиран
в НА № 122, том XXXIII, дело № 5834/12.12.1985
г., с който Р.Ф. е дарил на сестра си К.Д.С. 1/2 идеална част от гореописания
недвижим имот;
договор за
доброволна делба на
недвижими имоти, peг. № 8624/13.08.2014г. на
Нотариус Ц.Г., с peг. № 594 в НК, с район на
действие, районна на СРС /л.8-9 по делото на СРС/.
Страните не
спорят и е установено, че ответниците се легитимират като собственици на
съседен недвижим имот, представляващ ПИ
с идентификатор 68134.4330.2160, с адрес на имота в гр.София, район „Овча
Купел”, ул. „******, с площ от 919 кв.м., стар идентификатор 68134.4330.1043,
номер по предходен план 1043, кв.8, парцел III, при съседи: ПИ с идентификатор
68134.4330.2164,68134.4330.1604,68134.4330.2165, 68134.4330.886,
68134.4330.1665 на основание договор за продажба на недвижим имот оформен с НА №
171, том I, рег.№ 04300, дело № 0161/15.03.2013 г. на Нотариус В.Б., peг. № 302 в НК, с район на действие, районна на СРС, по
силата на който са придобили собствеността от праводателите
си Ю.Х.С.-Т. и Х.Г.С..
Чрез
представеното пред първата инстанция влязло в законна сила съдебно решение №
18/31.05.2012г. на ВКС, Второ ГО, постановено по гр.д. № 151/2011г. се
установява, че за имота на ответниците е бил налице висящ спор за собственост
/по чл.108 ЗС/ между праводателите им и трети лица започнал през 1998 г. От
мотивите на постановеното решение се установява, че праводателите на
ответниците са придобили собствеността върху имота по реда на §4а, ал.1 от ПЗР
на ЗСПЗЗ, тъй като са построили сгради до 01.03.1991 г. и в законоустановените
срокове /тримесечен считано от решение от 28.06.1995 г. на СГС по АХД №
2162/1994 г. на СГС/ са заплатили земята чрез общината.
От приетия в
производството Протокол за трасиране на ПИ с идентификатор 68134.4330.2160 от
22.04.2013 г. се установява, че след закупуване на имота, ответниците са
предприели действия с цел определяне на точните граници и координатни точки на
имота.
Чрез
констатациите на приетата пред първата инстанция СТЕ, която настоящия състав
кредитира по реда на чл.202 ГПК при разрешаване на спора по същество се
установява, че процесната реална част от недвижим
имот представлява реална част от ПИ с идентификатор 68134.4330.2160 /на
ответниците/, по КККР и се намира в източната част на имота, като тази реална
част тангира с ПИ с идентификатор 68134.4330.886 /на
ищците/. Установява се от СТЕ, че тази реална част е с площ 152 кв.м. и в нея
попада двукрила, метална пътна врата, откъм ул.„Люлински поток”, като на
комбинираната скица /Приложение № 1/ към експертизата, като спорната част е
нанесена по контур 1-2-3-4-1 с жълт цвят и е с площ 152 кв.м.
Установява
се, че по регулационния план от 1990 г. / ЧИЗРП за в.з. Горна баня кв.66 тази
реална част е включена в парцел ХХ отреден за имот 507, а по регулационния план
от 2001 г./ Решение № 112 по протокол 32/10.12.2001 г./ е включена в УПИ
ІІІ-1043 в кв.8, който е идентичен с ПИ със стар идентификатор 68134.4330.1043, а сега ПИ с идентификатор 68134.4330.2160 собственост на ответниците.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т.4 ТР №8/2014 г. на ОСГК на ВКС, иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната
карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори и да не е
проведена административната процедура по чл.53 ал.1
т.1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в
одобрената кадастрална
карта и кадастрални регистри,
или иск по чл.53 ал.2 изр.2 ЗКИР /първоначална
редакция/, нов чл.54 ал.2 ЗКИР. В производството по
иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената
кадастрална карта.
Съгласно пар.5 ал.1 ПЗРЗКИР, регулационните
линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници
на поземления имот. Затова в производството по иск за
собственост подлежи на изследване
положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната
карта, като се съобразява
дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране
на регулационните граници в
имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително
притежаваното от ищеца
право на собственост. Предмет на доказване
по делото ще са всички последователни
регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно
разрешенията, дадени в ТР
№2/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР №3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички
други факти, водещи до промяна на границите.
В
случая от страна ищците не са
изложени твърдения за неприлагане на регулацията в частта между двата съседни имота собственост
на ищците и ответниците. Съответно
доказателства за такова несъответствие
между регулацията в тази
част и имотните граници не са ангажирани. Установено е, чрез констатациите
на СТЕ, че регулационната
линия по плана от 1990 г. съвпада с имотната граница и при одобряването
на този план не е предвиждано
придаване на част от имота
на ответниците към имота на
ищците /изложени са твърдения за упражнявана давност върху реална част от имота на ответниците след 1985 г./.
Когато кадастралната и регулационната
граница между два съседни имота
по дворищнорегулационен план, одобрен при действието на ЗТСУ отм., съвпадат, както е и в настоящия случай, следва да се
приеме, че правото на собственост
се притежава в границите по
регулационния план. Това съвпадане според действащия регулационен план на в.з.Горна баня от 2001 г. е установено
по категоричен начин от заключението на изслушаната по делото СТЕ и от изготвените от вещото лице скици. Съществуващата според регулационния план граница
между двата имота следователно е правилно нанесена
в действащата кадастрална
карта.
По делото не са ангажирани
от ищците доказателства границите на притежавания от
праводателите на ответниците имот да не са били правилно нанесени в кадастралния план,
послужил за основа на регулационния план от 2001 г. И
тъй като съгласно чл.43 ал.1 т.5 б. „г“ ЗКИР границите
на поземлените имоти в урбанизираните територии се установяват въз основа на данните от регулационните планове при приложена дворищна регулация, следва да се приеме,
че в настоящия случай границата
между ПИ с идентификатор 68134.4330.2160 и поземлен имот с идентификатор 68134.4330.886 е вярно
нанесена.
Неоснователни са твърденията на ищците, че са придобили процесната
реална част от 152 кв.м. на
основание придобивна давност.
Разпоредбата на чл.79 ал.1 ЗС предвижда,
че правото на собственост
по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 г., а в чл.68 ЗС владението се определя като упражняване на фактическата власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да е
основание за придобиване на имот
по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит
начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно /според теорията означава то да не е установено с насилие, както и да
не е поддържано с насилие/.
В трайната практика на ВКС, обобщена с решение
№112/29.10.2018 г. по гр.д. №4681/2017 г. на I ГО на
ВКС, което се споделя напълно от настоящия състав, се приема, че реална част
от парцел /УПИ/ може да бъде придобивана по давност или ако срокът на владение на тази част е
изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през 1973
г. /съгласно чл.181 ал.1 ЗТСУ отм./;
или ако е осъществявано
владение в период повече от 10 г. след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно изискванията на чл.19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, а оставащата
част отговаря на изискванията
на чл.19 ЗУТ или се присъединява към
съседен имот. Съгласно решение №102/30.05.2016 г. по гр.д.
№5728/2015 г. на І ГО на ВКС, и решение №67/16.06.2017 г. по гр.д. №3533/2016 г. на II ГО на ВКС, реално
обособена част от УПИ може
да се придобие по давност в
хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако
са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, като предвиденото в чл.200 ал.2 ЗУТ изключение
намира приложение единствено
в хипотеза на присъединяване
към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Съображенията за
това са, че при действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по
предвидения в закона ред, какъвто
е този по чл.15 ЗУТ. Разпоредбата
на чл.15 ал.3 ЗУТ изрично предвижда,
че собствениците на съседните
имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в заявление и
предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи
само ако по реда на чл.15
ал.6 ЗУТ бъде издаден акт
за одобряване на плана за регулация,
с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с
проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение
на съществуващи сгради или
на разрешени строежи /чл.15
ал.9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване
на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон
/чл.15 ал.10 ЗУТ/, едва след което ще може да бъде
сключен и окончателен договор. Това
означава, че след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само при
наличие на определени предпоставки,
подлежащи на преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на собственост настъпва след одобряването и по административен
ред. Предвид недопустимостта,
извън изрично предвидените в закона случаи, да се придобива
реална част от УПИ чрез правна
сделка, то на същото основание не е допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са
налице изискванията на
чл.200 ал.1 ЗУТ.
Следователно реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, както
в случая, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ, но само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от
урегулирани поземлени имоти към съседен
имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, може
да се извърши само по реда
на чл.15 ЗУТ.
В конкретния случай ищците се позовават на упражнявано владение
с намерение за своене считано от 1985 г., т.е. след влизане в сила на ЗТСУ през 1973
г. Макар, чрез събраните пред първата
инстанция гласни доказателства
с показанията на свидетелите
Р.Т.и В.Т.да се установява упражнявана от ищците фактическа власт върху спорната
реална част от недвижимия имот на ответниците след 1987 г. до 1998 г., според настоящия състав в производството не се установява да са налице изключенията на чл.200
ал.2 вр. чл.17 ЗУТ за присъединяване
към съседен имот /имота на ищците/ на тази реална част, тъй като в случая не е налице тази хипотеза, а именно- първоначално урегулиране на територията, каквито доводи са изложени от ищците едва в подадената въззивна
жалба.
Касае се за реална част с площ
от 152 кв.м. от урегулиран поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ и доколкото
не са изпълнени условията на чл.15 ЗУТ, то и спорната
между страните част не може
да бъде придобита по давност от ищците, както и правилно е приел и СРС. Последното води до
извод за неоснователност на исковете
по чл.108 ЗС, до който извод е достигнал
и първоинстанционният съд.
Поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
По отговорността за
разноски:
При този изход на спора
в полза на въззивника не се следват разноски.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 221926/20.09.2019 г. по гр.д.№
74225/2017 г. по описа на СРС, 45 с-в.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/