Р
Е Ш Е
Н И Е
***, 20. 02. 2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският
районен съд, I граждански състав, в публичното заседание на десети февруари
през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТО ТОМОВ
при
секретаря Р.К. като разгледа докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 7626 по
описа за 2016 година, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно
основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова
молба от „Топлофикация- Плевен” ЕАД ***, в която се твърди, че
ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу ответника П.И.Г. *** за сумата от 3 798, 42
лв., от които 2 419, 61 лв.
главница, представляваща стойността на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 12. 2005
год. до 31. 03. 2016 год.
и сумата 1 378, 81
лв., представляваща лихва за забава за периода от 02. 02. 2006
год. до 04. 05. 2016 год.,
ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение. Твърди се, че с определение, постановено по
ч. гр. д. № 3381/ 2016 год.
по описа на Плевенския районен съд е било уважено
искането на ищеца и е била издадена заповед за изпълнение срещу ответника.
Твърди се, че в срока по чл. 414 от
ГПК същият е депозирал възражение срещу така издадената
заповед. Твърди се, че в законоустановения срок по чл. 415
ал. 1 от ГПК ищецът е предявил иск за
установяването на съществуване на вземането му за консумирана и незаплатена
топлинна енергия срещу ответника за негов топлоснабден
имот- апартамент, находящ се в ***, ***, с аб. № 28941. Твърди се, че основанията, обстоятелствата и
фактите, от които произтича вземането на ищеца са следните: като собственик
/ползвател/ на топлоснабден имот, находящ се в ***, ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на чл. 153 ал. 1
/изм. ДВ, бр. 54
от 2012 год., в сила от 17. 07. 2012 год./. Твърди се, че всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда- етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Твърди се, че за ответника
важат разпоредбите на действащото за посочения период законодателство в
областта на енергетиката. Твърди се, че съгласно чл. 150
ал. 1 /изм. ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17. 07. 2012 год./
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР към Министерски съвет. Твърди се, че съгласно ал. 2
същите влизат в сила 30 дни след първото им публикуване в един централен и един
местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия без да е необходимо изрично писмено приемане
на клиентите. Твърди се, че Общите условия от 2007 год.
са публикувани във вестник „Нощен труд” от дата 13- 14. 12. 2007 год.
и във вестник „Посоки” бр. 239/ 13. 12. 2007 год. Твърди
се, че с тях се регламентират търговските взаимоотношения между клиентите на
топлинна енергия и дружеството, правата и задълженията на двете
страни, редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната
енергия, отговорностите при неизпълнение на задълженията и др. Твърди се, че в раздел
VІІ от Общите условия от 2007 год.- „Заплащане
на топлинна енергия”, е определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия /в т. ч. и ответника/, са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Твърди се, че задължението
на ответника за заплащане на дължимите от него
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури,
е най- късно до края на текущия месец, следващ
месеца на доставката на топлинна енергия. Твърди се, че с изтичането на
последния ден от месеца ответникът е изпаднал в забава за тази сума, като
на основание чл. 31 ал. 6 от ОУ ежедневно е начислявана законна
лихва върху дължимата сума. Твърди се, че ответникът е
ползвал доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия през периода от 01. 12. 2005 год. до 31. 03. 2016 год. и не е погасил
задължението си. Твърди се, че сградата, етажна собственост на адрес ***, в
която се намира абонатната станция, от която се доставя топлинна енергия до имота на ответника, е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД. В заключение ищецът моли съда да признае за установено
по отношение на ответника вземането за сумата 672, 31 лв., от които 595, 95 лв. главница, представляваща стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 04. 2013 год. до 31. 03. 2016 год.,
и 76, 36
лв. представляващи лихва за забава за периода от 03. 06. 2013
год. до 04. 05. 2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът
ангажира становище, че исковата молба е недопустима, като алтернативно навежда
доводи за нейната неоснователност.
Третото
лице „Техем сървисис” ЕООД гр. София не е взело становище.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между
страните относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3381/ 2016 год. по описа на
Плевенския районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи,
когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона
несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е постъпило възражение от
длъжника в установения двуседмичен срок, заявителят /кредиторът/ разполага с
възможността да реализира правата си, предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК. Неоснователно
е възражението на ответника за липса
на идентичност между заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
исковата молба. Безспорно съдебната практика приема, че между заявлението и
установителния иск следва да съществува идентитет, тъй като искът продължава
защитата на кредитора. Това обаче не значи, че исковата молба следва изцяло да преповтаря заявлението. В редица решения на ВКС на РБ, сред които решение №
152- 2014- IV г. о., решение № 412- 2014- IV г.
о., решение
№ 50- 2012- IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.
422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по
повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което
не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се
произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на
претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация,
въведена от кредитора, съответно- ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на
заявените основание и петитум и се свежда до това дали ищецът е предявил иск за
установяване на същото вземане, за което е поискано издаването на заповед за
изпълнение. Безспорно е в настоящия случай, че исковата претенция на
кредитора касае вземането му за потребена, но
незаплатена топлинна енергия за определен период, т. е. исковата му защита е
продължение на заповедното производство. Обстоятелството, че искът се предявява
за сума, по-малка от заявлението, тъй като останалата част от вземането е
погасена по давност, и за
по- кратък период /който обаче е включен в първоначално посочения в
заявлението/ не променя горния извод и не прави иска предявен за различно
правоотношение. В тази връзка следва да се има предвид, че искът по чл.
422 от ГПК се разглежда по правилата на общия исков процес /така т. 11б от тълкувателно
решение № 4 от 18. 06. 2014 год., ОСГТК/, поради което след
като изрично не е изключена възможността за отклонение във връзка с предмета на
делото е възможно да се предяви частичен иск само за част от размера на
претенцията, заявена в заповедното производство.
Разгледана по същество, исковата молба е неоснователна. От приложения по делото
нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № ***, том ХV, рег. № 16362, дело ****** год. на
нотариус *** с район на действие Плевенския районен съд, е видно, че *** и *** Г.
са продали на ответника П.И.Г. следния недвижим имот: апартамент ***, находящ
се в ***, заедно с принадлежащото към него избено помещение *** и съответните
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като продавачите
са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване на продадения имот.
В съответствие със
Закона за енергетиката страна по облигационното правоотношение за продажба на
топлинна енергия е потребителят на топлинна енергия, какъвто по силата на
легалното определение, съдържащо се в нормата на вече отменения § 1 т. 42 ДР на
Закона за енерегетиката, може да бъде само физическо лице- собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. В същата насока е и
разпоредбата на чл. 3 ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от „Топлофикация- Плевен” ЕАД на потребители в ***, според
която „купувач може да бъде физическо лице, потребител на топлинна енергия за
битови нужди, който е собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот
в топлоснабдена сграда”. Анализът на горните разпоредби води до извода, че собственикът
на топлофицирания недвижим имот е длъжник към топлопреносното предприятие за
доставената в имота топлинна енергия в случаите, когато е носител на всичките
три елемента от правото на собственост- право да владее, да ползва и да се
разпорежда с вещта. В хипотезата обаче, когато по отношение на топлофицирания
недвижим имот е учредено вещно право на ползване, законодателят ангажира
отговорността само на ползвателя за формираните към топлопреносното предприятие
задължения, т. е. отговорността на собственика и ползвателя е алтернативна, а
не кумулативна- първият ще отговаря не едновременно и наравно с ползвателя, а
само ако липсва ползвател /по силата на вещно или облигационно правоотношение/.
Такова разрешение е оправдано, защото само на ползвателя, а не и на собственика
принадлежи правото да ползва топлоснабдения имот, поради което именно
ползвателят притежава качеството „потребител на топлинна енергия” и дължи
изпълнение на задължението за заплащане на стойността на доставената в имота
топлинна енергия. Неслучайно разпоредбата на чл. 57 от ЗС изрично предвижда, че
ползвателят заплаща разноските, свързани с ползването на вещта, в това число и
консумативните разходи за потребена топлинна енергия.
Съобразявайки
гореизложеното, съдът приема, че ответникът П.И.Г. не е страна по
възникналото облигационно правоотношение с „Топлофикация- Плевен” ЕАД,
произтичащо от доставката на топлинна енергия за процесния недвижим имот- апартамент
***, находящ се в ***, а такива се явяват неговите праводатели, които при
прехвърлянето на собствеността върху имота са си запазили пожизнено правото на
ползване и се явяват потребители на топлинна енергия. Ето защо ответникът не е
материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск по чл. 422 във вр. с
чл. 415 от ГПК, поради което същият се явява изцяло неоснователен и следва да
се отхвърли.
При
този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника направените в настоящото производство деловодни
разноски в размер на 300 лв.
По тези съображения Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Източна
индустриална зона № 128, представлявано от ***, против П.И.Г. ***, ЕГН **********, иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК
за признаване за установено вземането на ищеца за сумата от 672, 31 лв., от които 595, 95
лв. представляващи стойността на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 04. 2013 год. до 31. 03. 2016 год.
и 76, 36
лв. представляващи лихва за забава за периода от 03. 06. 2013
год. до 04. 05. 2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ- ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, Източна индустриална зона № 128,
представлявано от ***, да заплати на П.И.Г. ***,
ЕГН **********, направените деловодни разноски в размер на 300 лв.
Настоящото решение е
постановено при участието като трето лице на „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД
гр. София.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14- дневен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: