№ 807
гр. Варна, 27.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Радостин Г. Петров
Ралица Ц. Райкова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно частно
гражданско дело № 20233100500262 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал.1 т.2 вр. чл. 420 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. No 84641 / 07.12.2022г., подадена от „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
Околовръстен път No 260, представлявано заедно от Петя Д. и Д.Ш., срещу Определение No
12703 / 15.11.2022г., постановено по частно гражданско дело No 13298 / 2022г. на ВРС, с
което е спряно незабавното принудително изпълнение по чл. 418 ГПК срещу длъжниците К.
Я. Б. и Л. А. Б., поставено с Разпореждане № 36687 от 07.10.2022 г. по ч.гр.д. № 13298/2022
г. на ВРС, на Заповед № 6499 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК от 07.10.2022 г. и издадения въз основа на нея Изпълнителен лист № 4943 от
07.10.2022г., които са присъединени по образуваното изп.д. № 538/2018 г. по описа на ЧСИ
З. Д., на основание чл. 420, ал. 2 ГПК.
В частната жалба се сочи, че така постановеното определение е недопустимо.
Заповедният съд в мотивите си бил приел, че не са налице нито една от визираните в чл. 420
ал.2 хипотези, но въпреки това е спрял изпълнението. Твърди, че основанието, на което
производството е спряно, не е предвидено в закона. Разпоредбата на чл. 420 ал.2 от ГПК
била императивна и не следвало да се тълкува разширително. Заповедният съд бил допуснал
и процесуално нарушение, като не бил изпратил препис от искането за спиране на банката –
заявител. По първата хипотеза на ал.2, сочи следното: длъжниците не били представили
към искането си по чл. 420, ал. 2 от ГПК писмени доказателства удостоверяващи, че дългът
не съществува или е погасен. От водените съдебни производства се установявало
единствено, че не е настъпила предсрочната изискуемост към момента на подаване на това
конкретно предходно заявление, а не че не се дължат суми въобще. Понастоящем въпросът
1
за предсрочната изискуемост изобщо не стоял, доколкото на 31.08.2022г. бил настъпил
падежът на цялото задължение. Отделно сочи, че в мотивите на съдебните решения били
изложени съображения, с които банката се била съобразила, като е приложила
първоначалния погасителен план и първоначалния лихвен процент. По отношение на
втората хипотеза на чл. 420 ал.2 сочи, че с влезлите в сила решения по водения
установителен иск, действително била прогласена нищожността на клаузите на чл. 23.1 и
16.2 от Договора за кредит, както и на Анекс № 1/18.08.2010г., Анекс № 2/05.11.2010г. и
Анекс № 3/07.06.2013г. към Договора за кредит, като банката се била съобразила с това
обстоятелство. Отделно със заявлението се претендирали само главницата и наказателна
лихва, но не и възнаградителна лихва. По третата хипотеза сочи, че длъжниците не били
представили доказателства за неправилно изчисление - в настоящия случай се претендират
само падежирали вноски за главница, както и наказателна лихва за просрочие (обезщетение
за забава на просрочени плащания). Същите били формирани по първоначален погасителен
план, подписан от кредитополучателя К. Б., приложен към настоящата жалба. Претенцията
за главница била формирана от неплатените вноски за главница по кредита ла периода от
03.09.2018г. до 02.10.2022г., а сумата за наказателна лихва била формирана през периода от
01.10.2018г. до 02.10.2022г. Като доказателство за правилното изчисление на размера на
задължението прилага и справка по реда на чл. 366 ГПК.
В предоставения срок, длъжниците изразяват становище, като сочат, че молбата е
неоснователна. Твърдят, че от страна на банката е налице злоупотреба с права. Сочат, че са
налице и трите хипотези на чл. 420. Излагат, че банката претендира неправомерно не само
възнаградителна лихва, но и наказателна такава, като твърденията в жалбата са неверни.
Сочат, че В настоящия случай, по ИД 538/2018г. имотът на длъжниците бил вече продаден
от ЧСИ и парите от продажбата от 31.10.2019г. били преведени и стоят в Банката - Заявител
по настоящото. Те. няма опасност тя да остане неудовлетворена, ако исковото производство
(гд 16053/22г. ВРС), предизвикано възражението по настоящото дело, бъдело спечелено от
нея. Твърдят, че са предявили претенции за причинените им материални загуби от
преждевременната продажба на имота, които към момента на продажбата му са 20000 лв. и
ако сумата била преведена, то ще търпят още негативни последици. Молят да бъде оставена
без уважение подадената частна жалба.
За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:
По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, подадено на
03.10.2022г. от „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, срещу К. Я. Б., ЕГН **********
и Л. А. Б., ЕГН **********, и двамата с адрес**********, е образувано ч.гр.д. 13298 / 2022г.
по описа на ВРС, 17 състав. По делото е постановено разпореждане No 36687 / 07.10.2022г.,
с което е разпоредено да се издаде заповед за незабавно изпълнение на парично задължение
по реда на чл. 417, т.2 от ГПК за посочените в заявлението суми: сумата от 12 072,23 евро
главница за периода 03.09.2018 г. – 02.10.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда /03.10.2022 г./ до
окончателното изплащане на вземането; сумата от 26,57 евро обезщетение за забава
2
(наказателна лихва) за периода от 01.10.2018г. – 02.10.2022г., както и за сторените в
заповедното производство разноски в размер на 473,26 лв. заплатена държавна такса и 1
061,94 лв. адвокатско възнаграждение, постановено е незабавно изпълнение на заповедта.
Издадена е Заповед No 6499 / 07.10.2022г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК.
Заповедният съд е сезиран с молба с вх. No 75017 / 01.011.2022г., подадена от
длъжниците, с която се иска спиране на незабавното изпълнение на основание чл. 420 ал.2
т.1, т.2 и т.3, а именно поради това, че между страните има влязло в сила решение,
постановено по т.д. 1798 / 2018г. на ВОС, с което установителният иск на банката за
вземането за главница, възнаградителни и наказателни лихви е отхвърлен.
С обжалваното определение ВРС е уважил молбата за спиране с мотивите, че въпреки
че не се констатират нито една от хипотезите на чл. 420 ал.2 от ГПК, то се касае за
извършване на разпределение на суми събрани в изпълнително производство, което било
насрочено за 18.11.2022 г. и възможността за длъжниците да настъпят вреди в особено
големи размери, както и доколкото същите са потребители, които се ползват от особената
закрила на закона дори и при съмнение за неравноправно договаряне.
По допустимостта:
Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл.
275 ГПК, срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима.
По основателността:
Разгледано по същество, същата е основателна, като съображенията за това са
следните:
В изпълнение на задължението да се предоставят на потребителите ефективни
правни средства за защита, които да включват възможност за спиране на изпълнителното
производство, докато се извършва съдебната преценка относно потенциално нарушение на
потребителското право, законодателят е предвидил и разпоредбата на чл. 420 от ГПК.
Съобразно цитираната разпоредба, съдът може да спре принудителното изпълнение, ако
длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора или когато представи писмени
доказателства, че: 1. вземането не се дължи; 2. вземането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител; 3. неправилно е изчислен размерът на вземането по
договор, сключен с потребител. Безспорно е в настоящото производство, че длъжниците
имат качеството на потребители.
С предвидената възможност по чл. 420, ал.2 ГПК длъжникът следва да представи
единствено писмени доказателства, като в този смисъл и характер на писмени
доказателства има всеки приобщен документ по делото, вкл. представеното влязло в сила
между страните решение по т.д. 1298 / 2018г. на ВОС. Видно от същото е че между същите
страни е проведено производство по предявен от банката –кредитор установителен иск
срещу длъжниците за вземанията по същия договор за кредит и анексите към него за
3
главница, договорни лихви, наказателни лихви, такси за управление и нотариални такси. С
решението си ВОС е отхвърлил предявените искове на основание неравноправни клаузи,
както и поради липса на настъпила предсрочна изискуемост.
С подаденото заявление банката –кредитор изрично се е позовала на постановеното
вече и влязло в сила между страните решение, като е съобразила възприетите за
неравноправни клаузи и съответно обстоятелството, че е настъпил към датата на подаване
на заявлението падежът за плащане на последната договорена вноска между страните. Със
заявлението не се претендират суми на основание неравноправни клаузи или въз основа на
възприетите за нищожни допълнителни споразумения /анекси/ към процесния договор, а
напротив излагат се изрично твърдения за съобразяването и приспадането им. Следва да се
има предвид, че влязлото в сила решение между страните не препятства възможността на
банката кредитор да заяви и съответно след подадено възражение, да установи вземанията
си за главница и наказателна лихва, доколкото частичната недействителност на договора, не
засяга действителността на уговорките в тази част, след като и наказателната лихва е
начислена в рамките на предвидените от закона размери.
Доколкото и не се претендират суми, които да са в разрез с постановеното вече
решение на ВОС, не се установяват твърденията на длъжниците за това, че вземането не се
дължи, за неравноправност на клаузите, въз основа на които се претендират вземанията по
заявлението, както и за неправилно изчислен размер. За пълнота на изложението следва да
се отбележи, че всички останали доводи на длъжниците, засягащи правата им на
обезщетение, дължимо поради неоснователните, според тях, преждевременно предприети
действия на банката – кредитор и тяхното обезпечаване, могат и следва да се предявят и
реализират в рамките на производството, по което са заявени.
С оглед на гореизложеното, искането за спиране по чл. 420 ал.2, т.1 -3 от ГПК се
явява неоснователно, а възприетото от ВРС основание за спирането не намира опора в
закона. Частната жалба се явява основателна и определението на ВРС следва да бъде
отменено, като искането за спиране оставено без уважение. Не сме изправени и в хипотезата
на чл. 420 ал.1 от ГПК, доколкото и не е представено надлежно обезпечение в посочените в
разпоредбата размери.
Съгласно т.8 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да
бъде посочено, че настоящото определение не подлежи на обжалване.
Мотивиран от горното и съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение No 12703 / 15.11.2022г., постановено по ч. гр. д. No 13298 /
2022г. на ВРС, с което е спряно незабавното принудително изпълнение на Заповед № 6499
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.10.2022
г., като ВМЕСТО това ПОСТАНОВЯВА:
4
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на длъжниците К. Я. Б., ЕГН ********** и Л.
А. Б., ЕГН **********, и двамата с адрес**********, за спиране на незабавното
принудително изпълнение на Заповед № 6499 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.10.2022 г., издадена по ч.гр.д. No 13298 / 2022г. на
ВРС, на основание чл. 420 ал.2, т.1 – т.3 от ГПК, като неоснователна.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5