Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева в.гр.д. № 6427 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 79171 от 30.04.2020 г., постановено по гр. д. № 10074/2019 г. по
описа на СРС, I ГО, 28
състав са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание
чл. 493, ал. 1 от КЗ за осъждане на З. „Б.И.“ АД, ЕИК ******, с адрес *** да
заплати на Д.Н.В., ЕГН **********, действащ чрез законния си представител Н.Н.Н.,
ЕГН **********,***, представляван от адв. В.С.К.сумата от 10 000 лв.
- обезщетение за неимуществени вреди от
ПТП, настъпило на 23.01.2018 г. в гр. София, както и иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 088.89 лв. - мораторна лихва за периода
23.01.2018-18.02.2019 г. и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът Д.Н.В., ЕГН
**********, действащ чрез законния си представител Н.Н.Н., ЕГН ********** е
осъден да заплати на З. „Б.И.“ АД сумата от 800 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Д.Н.В., ЕГН **********,
действащ чрез законния си представител Н.Н.Н., ЕГН **********, чрез
пълномощника адв. В.К., в която се обжалва решението като неправилно и необосновано.
В жалбата се навеждат доводи, че съдът неправилно е интерпретирал механизма на
ПТП. В тази връзка се излага, че в мотивите на решението неправилно е било
прието, че мястото, на което е настъпил ударът е средната част на автомобила, в
резултат на което, съдът е достигнал до заключението, че ударът е предизвикан единствено
от действието на детето, което се ударило странично в автомобила. Поддържа се,
че посоченият факт не е бил доказан по делото, а съдът е изградил неправилно
вътрешното си убеждение на базата на личните си съждения и предположения, като
е приел фактическа обстановка, която е в противоречие със събраните
доказателства по делото. В тази връзка се излага, че съгласно приетата САТЕ траекторията
на движение на автомобила и пешеходеца се пресичат, в резултат на което същият
е ударен с предна дясна странична част на автомобила, около дясна колонка,
факт. Сочи се, че този факт се потвърждава и от свидетелските показания на
майката на пострадалото дете. Поддържа се, че от свидетелските показания на водача
на автомобила, също не може да бъде направен извод, че ударът е предизвикан от действието
на детето, което се ударило странично, а тъкмо обратното, от същите се
установява, че е имало автобусна спирка и легнал полицай, върху който има
пешеходна пътека, водачът го е подминал и е карал с около 25-30 км/ч., тъй като
е блестяло страхотно слънце и не се е виждало нищо и както си е карал, изведнъж
измежду колите е излязло едно дете и той го е ударил.
Излага
се, че неправилно съдът е стигнал до заключението, че липсва вина на водача на
лекия автомобил, като в тази връзка се позовава на заключението на приетата САТЕ,
в което е посочено, че причината за настъпилия инцидент е късното възприемане
на пешеходеца от страна на водача, причинил ПТП-то, както и че ударът е бил предотвратим
за него при техническа възможност да го види на десния тротоар от 29 м. при
наличието на паркирани МПС. Излага се също, че според дадените свидетелски
показания от водача на процесния автомобил, същият се е движел с около 24-30
км/ч. и е бил заслепен от слънцето, когато детето е излязло между спрелите коли.
В тази връзка се поддържа, че от заключението на САТЕ и от показанията на
водача на автомобила следва извод, че същият е нарушил разпоредбите на чл. 20,
ал. 2 ЗДвП и чл. 116. ЗДвП.
Поради
изложеното, моли да бъде отменено изцяло първоинстанционното решение и вместо
него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
Претендират се и разноски по делото.
Въззиваемата
страна З. “Б.И.” АД, чрез пълномощника си адв. М.Г.е депозирала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК, в който оспорва същата като
неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно
и процесуално допустимо.
По
отношение на правилността на първоинстанционното решение, настоящият състав
намира следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл.
45 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
По
делото като безспорно установени и ненуждаещи се от доказване са приети фактите,
че на 23.01.2018 г. е настъпило ПТП, при което ищецът Д.Н.В. е бил ударен от л.а.
„Тойота“, модел „Ярис“, с peг. № ******, управляван от водача С.М.Ч., както и
към датата на ПТП е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„ГО“ по застрахователна полица № BG02117001711677/17.06.2017 г., с
ответника З. „Б.И.“ АД.
Основните
спорни въпроси по делото са относно механизма на настъпване на ПТП и наличието
на противоправно поведение на водача на л.а „Тойота“ и съответно за приноса на
пострадалия за настъпването на вредоносния резултат.
Въззивният
съд намира за основателно оплакването във въззивната жалба за необоснованост на
изводите на първоинстанционния съд относно механизма на осъществяване на ПТП. В
тази връзка настоящият състав приема, че при съвкупна преценка на събраните
доказателства по делото, в т.ч. заключението на приетата САТЕ, както и от
свидетелските показания на водача на автомобила С.Ч.и на свидетелката Н.Н. се
установява, че на 23.01.2018 г., около 08,45 ч. в гр. София, л.а. „Тойота“,
модел „Ярис“, с peг. № ******, управляван от водача С.М.Ч., при движение по ул.
„Проф. Александър Станишев“ с посока от бул. „Добринова скала“ към ул. „Тодор
Николов“ и срещу бл. 204 е реализирал ПТП с пресичащия ул. „Проф. Александър
Станишев“ отдясно наляво спрямо посоката му на движение пешеходец Д.Н.В..
Съгласно
приетата в първоинстанционното производство САТЕ се установява следният
механизъм на ПТП – пешеходецът /дете на 10 годишна възраст/ е предприел пресичане на пътното платно на
неопределено за целта място, перпендикулярно на движението на МПС, на пътното
платно, състоящо се от две ленти за движение. Пешеходецът е предприел пресичане
на крайна дясна лента, по която има паркирани МПС, след това е продължил
движението си и е навлязъл в лявата лента за движение, където траекторията на
движение на автомобила и пешеходеца се пресичат и същият е ударен с предна
дясна странична част на автомобила около дясна колонка, при което пешеходецът е
отхвърлен напред в дясно и пада на пътното платно. Ударът е настъпил по
широчина на пътното платно – на около 4,5 м. в ляво от десния край на пътното
платно. Съгласно САТЕ, скоростта на движение на лекия автомобил преди удара е била
40 км./ч., а опасната му зона на спиране при тази скорост е била 24,60 м. Видно
от експертизата, отстоянието на автомобила от мястото на удара в момента на
стъпване на пътното платно е било на 29 м., като съгласно експертното
заключение, ударът е бил предотвратим за водача на автомобила при техническа
възможност да го види на десния тротоар от 29 м., при наличието на паркирани
МПС. Вещото лице е дал заключение, че ударът е бил непредотвратим за водача на
автомобила, когато пешеходецът е бил във видимата му зона и е започнал пресичане
на крайна лява лента за движение, като ударът е бил предотвратим при движение
със скорост до 13 км./ч..
Съгласно
заключението на вещото лице, причината за нестъпване на процесното ПТП е: 1. Късното
възприемане на пешеходеца – 10 годишен като опасност от водача на автомобила
при навлизане на пътното платно отдясно наляво и 1. Внезапното навлизане на
пешеходеца на пътното платно на необозначено място за пресичане от пешеходци.
Същевременно
свидетелят Ч.– водач на процесния лек автомобил в показанията си сочи, че „… в
близост до мястото на произшествието има автобусна спирка, … има легнал
полицай, върху който има пешеходна пътека, аз го минавам и карам с около 25 –
30 км./ч., защото блестеше страхотно слънце и не се виждаше нищо. Както си
карах и изведнъж измежду колите излезе едно детенце и го ударих. 20 метра по
нагоре беше пешеходната пътека…“.
Фактите,
посочени в свидетелските показания на водача Ч.кореспондират и на посочените в
показанията на св. Н.Н. /майка на ищеца/, която също сочи, че „На това място
има спирка на автобус № 111 и тролейбус № 6. Имаше много хора на спирката и той
тръгна да заобикаля, за да тръгне към пешеходната пътека, но в същото време
докато поглеждаше да заобиколи хората мина една кола. Стана всичко за
секунди…. Момчето, което беше в колата
излезе, каза, че не го е видял, тъй като го е заслепило слънцето“, свидетелката
сочи „случи се на спирката срещу блок…., бях на отсрещната страна на улицата,
бях спряла лекия автомобил преди пешеходната пътека, автомобилът, който удари
детето се движеше срещу мен и срещу него, той искаше да стигне до пешеходната
пътека…. Ударът не се случи на пешеходната пътека, а преди нея… На самата
спирка, където се опитваше да се върне към пешеходната пътека нямаше коли,
по-напред имаше…“. Въззивният съд намира, че свидетелските показания и на
двамата свидетели по делото са логични и последователни, като същите са дадени
в резултат от лични впечатления, а наред с това са неопровергани от другите
събрани по делото доказателства, поради което следва да бъдат кредитирани.
В
тази връзка и като взема предвид заключението от САТЕ, както и свидетелските
показания по делото, при преценката дали е налице противоправно поведение от страна
на водача на процесния лек автомобил, съдът намира следното:
Според
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните
условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
При
преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на
удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността
обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за
движението. Необходимо е да се даде обоснован отговор дали водачът на моторното
превозно средство е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя
съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно
ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като
опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. При
предвидима опасност задължението на водача по чл. 20, ал. 2 ЗДвП не се
ограничава само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на
произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните
пътни условия скорост. На водача на моторното превозно средство е вменено
задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на
възникнала, но все още невъзприета от него опасност, в частност, поради наличие
на ограничена видимост. /Решение № 33 от 02.05.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1787/2018
г., IV г.о. на ВКС/.
Преценката
от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не
следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за
обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е
станала видима за водача, т.е. предвид изследваните от вещите лица технически
показатели като време за реакция, спирачен път на автомобила при определена
скорост и пр., но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за
водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична. Такъв е
случаят при ограничаващи видимостта препятствия на пътното платно, за които
водач на автомобил в централна градска зона е следвало да следи за възможната
поява на пешеходци откъм оформената непосредствено до уличното платно пешеходна
зона, съобразявайки характера и интензивността на движението в конкретните
условия. /в този см. решение № 577 от 29.11.2010 г. по гр.д. № 1741/2009 г. на
ВКС, III г.о., Решение
№ 154 от 23.12.2016 г. по т.д. № 3401/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 33 от 02.05.2019 г.
по гр.д. № 1787/2018 г., IV г.о. на ВКС/.
Следователно, във връзка с приетото в
практиката на ВКС, което се споделя напълно от настоящия състав се налага
извод, че при преценка дали има виновно поведение на водача и нарушаване
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната
пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия
пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено
препятствие като опасност за движението. При преценка поведението на
пострадалия следва да се има предвид, че съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП,
отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е
завишена, спрямо тази на пешеходците, вкл. чрез вмененото им от законодателя
задължение за избиране на подходяща скорост на движение на управляваното МПС,
т.е. която би им позволила безпроблемно спиране при поява на препятствие на
пътя, което са могли и са били длъжни да предвидят. Тази преценка следва да се
направи както в момента, в който опасността е станала видима за водача, така и
в предходен на този момент, когато съобразно конкретните условия е следвало да
се предположи възможността за настъпването на опасна ситуация.
Отнесено
към процесната пътна обстановка, следва да се посочи, че по делото се установи,
че скоростта, с която водачът на автомобила се е движел – 40 км./ч. е под
установената като допустима за населено място – 50 км./ч., но тази скорост не
му е позволила да реагира своевременно и да предотврати настъпването на ПТП.
Във
връзка с изложеното по-горе, настоящият състав намира, че при избиране на
скоростта на движение съобразно с атмосферните условия и частта на денонощието,
водачът на процесното МПС е следвало да съобрази факторите, съществуващи в
конкретния случай, а именно обстоятелството, че се придвижва в населено място и
то с интензивен трафик на множество МПС, както и на пешеходци, а също така и с
факта, че в близост до мястото е имало автобусна спирка и пешеходна пътека,
което предполага с голяма степен на вероятност по пътното платно или
непосредствено до него на банкета да се придвижват пешеходци, които да пресичат
платното за движение. Съдът приема, че в конкретния случай, при избиране на
скоростта на движение, водачът на автомобила не се е съобразил с характера и
интензивността на движението, нито с конкретните условия на видимост, а именно:
с ограничаващите видимостта му препятствия на пътното платно – паркираните
автомобили в дясното платно за движение, които са препятствали до голяма степен
възможностите му да възприеме появата на пешеходци откъм оформената
непосредствено до уличното платно пешеходна зона.
Следва
да бъде взето предвид и обстоятелството, че от показанията на свидетеля Ч.се
установи, че същият е преминал пешеходната пътека и се е предвижвал по негово
мнение със скорост около 25-30 км./ч., защото е блестяло силно слънце и не се е
виждало нищо. Посоченото от сивдетеля, на първо място следва да бъде възприето от
съда като признание от водача за обстоятелството, че непосредствено преди
настъпването на ПТП, същият е бил заслепен поради наличието на силно слънце,
тъй като по естеството си представлява признание на страната на неизгоден за
нея факт, а наред с това същият потвърждава и от показанията на свидетелката Н.,
която също сочи, че когато е отишла на мастото на произшествието, момчето,
което е управлявало колата е излязло и е казало, че не е видял детето, тъй като
го е заслепило слънцето. В тази връзка, съдът приема, че в конкретния случай е
било налице и друго обстоятелство, което е ограничавало условията на видимост
на водача, а именно силно светещото слънце, което го е заслепявало и което също
е налагало избирането на подходяща скорост на движение. В този смисъл, водачът
на автомобила е трябвало да предприеме намаляване на скоростта, в момента в
който се е почувствал заслепен или напълно да спре в случай, че степента на
заслепяване не му е позволявала да възприема пътната обстановка. Наред с това, следва
да се има предвид, че посоченото обстоятелство е довело и до късното
възприемане на пешеходеца като опасност от водача на автомобила при навлизането
му на пътното платно отдясно наляво, което съгласно заключението от приетата
САТЕ е една от причините за настъпване на процесното ПТП. Следва да се има предвид,
че на водача на МПС е вменено задължение да наблюдава всеобхватно пътната
обстановка и нейното изменение, включително и да осигури и да не губи видимост
към посоката, от която може да се очаква непосредствено възникване на
препятствие, както е в настоящия случай, предвид наличието на ограничената
видимост от паркираните в дясното платно за движение автомобили и възможността
измежду тях да изскочи внзапно пешеходец, още повече предвид непосредствената
близост на пешеходна пътека и автобусна спирка, които предполагат движение на пешеходци.
Действително,
по делото се установи, че причина за настъпване на процесното ПТП е и
внезапното навлизане на пешеходеца на пътното платно на необозначено място за
пресичане от пешеходци. Въззивният съд намира, обаче, че фактите на внезапно
навлизане на пътното платно на пешеходец, с което се създава препятствие за
движещото се МПС, могат да бъдат съобразени само като поведение на пострадалия,
което е допринесло за настъпване на вредоносния резултат на основание чл. 51,
ал. 2 ЗЗД /в този см. решение № 154 от 23.12.2016 г. по т.д. № 3401/2015 г., I т.о./, но не
и като изключващо вината на водача обстоятелство.
Във
връзка с изложените правни изводи и като съобрази заключението от техническата
експертиза и свидетелските показания и на двамата разпитани свидетели,
настоящият състав намира, че по делото се налага извод, че в близост до мястото
на произшествието, водачът на лекия автомобил се е движел при интензивно
движение на автомобили, в зона, която е имало автобусна спирка, а в близост и
пешеходна пътека, което предполага възможност за интензивно движение на
пешеходци, независимо че на местоудара не е имало обозначено място за пресичане
на платно от пешеходци, като видимостта му е била ограничена и поради силно
светещото слънце, поради което приема, че движението със скорост от 40 км/ч. е
движение с несъобразена с пътната обстановка скорост, с което водачът на
процесния автомобил е нарушил правила за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2
от ЗДвП. Горната установеност налага цялостен извод, че не е доказано в процеса
изключващо вината на водача обстоятелство.
Настоящият
съдебен състав не споделя и изложеното от първоинстанционния съд, че с оглед мястото
на което е настъпил ударът - средната част на автомобила, следва извод, че същият е предизвикан само от
действието на пешеходеца, който се е ударил странично в автомобила, поради
което липсва вина на водача. На първо място, следва да се посочи, че от
заключението на САТЕ се установи, че при навлизане на пешеходеца в лявата лента
за движение, в която се е движел лекият автомобил, траекторията на движение на
автомобила и пешеходеца са се пресекли и същият е бил ударен с предна дясна странична част на автомобила около дясна колонка, като ударът е
настъпил по широчина на пътното
платно – на около 4,5 м. в ляво от десния край на пътното платно, което
означава на около 1 м. навътре в лентата за движение на лекия автомобил, тъй
като съгласно САТЕ пътният участък е бил с двупосочно движение, с по две ленти
за движение в едно направление с ширина от по 3,50 м. или общо 7 м.
Поради
изложеното, въззивната инстанция приема за установено по делото, че от страна
на водача на лекия автомобил „Тойота“, модел „Ярис“, с peг. № ****** е налице
противоправно поведение, поради движението му с несъобразена с пътната
обстановка скорост, с което същият е нарушил правилата за движение по пътищата
– чл. 20, ал. 2 ЗДвП, вследствие на което е настъпило процесното ПТП.
По
силата на предвидената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция, вината при
непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като съдът
намира, че ответникът не е оборил законовата презумпция и не се установяват
обстоятелства, които да изключват изцяло отговорността за нарушението.
Съдът
намира за установена посредством заключението на съдебно-медицинската
експертиза и причинната връзка между деянието и настъпилите вреди.
Поради
изложеното, въззивният съд намира, че по делото са доказани всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, като елемент на
застрохавателното събитие по отношение поведението на водача на лекия
автомобил. Безспорен е и фактът, че отговорността на виновния за настъпване на
произшествието водач е застрахована от ответника по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите и процесното ПТП е
настъпило в срока на покритие на застрахователната полица. Изложеното дава основание
на съда да приеме за доказани предпоставките за ангажиране на отговорността на
ответника да обезщети ищеца за претърпените от него вследствие ПТП
неимуществени вреди, поради което е доказан фактическият състав на предявения
осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.
По
възражението за съпричиняване:
При
така направено възражение, ответната страна е въвела като предмет на делото и
отговорността на пострадалия като допълнителен елемент от фактическия състав на
отговорността на застрахователя. Намаляването на обезщетението за вреди от
деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна
връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да
е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал
виновно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, пешеходците могат да пресичат пътно платно
само на обозначени за същото места – пешеходни пътеки, като съгласно чл. 113,
ал. 1, т. 1 ЗДвП, преди да навлязат на платното за движение трябва да се
съобразят с приближаващите се ППС, а съгласно разпоредбата на чл. 114, т. 1 и
т. 2 ЗДвП – на пешеходците е забранено да навлизат внезапно на платното за
движение, както и да пресичат платното за движение при ограничена видимост.
В
конкретния случай по делото е установено, че ищецът е пресичал бул. „Проф.
Александър Станишев“ на място, което не е обозначено за пешеходци /и то при
установения по делото факт, че в близост до мястото е имало пешеходна пътека –
на около 5-6 м./, с което същият е нарушил разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП.
Установява се посредством събраните доказателства по делото, че пешеходецът се
е движел между автомобили, паркирани в дясната лента за движение, като водачът
на лекия автомобил „Тойота“ не е имал възможност да предотврати удара в
момента, когато е имал възможност да види пешеходеца и в този смисъл е
установено, че ударът е бил непредотвратим за водача на автомобила, когато
пешеходецът е бил във видимата му зона и е започнал пресичане на крайна лява
лента за движение на лекия автомобил, във връзка с което съдът приема, че в
случая е имало и ограничена видимост, а и същевременно ищецът е навлязъл
внезапно на платно за движение, с което си поведение пешеходецът е нарушил
разпоредбите и на чл. 113, ал. 1, т. 1 и на чл. 114 т. 1 и т. 2 ЗДвП. От САТЕ
се установи, че отстоянието на автомобила от мястото на удара в момента на
стъпване на пешеходеца на пътното платно е било на 29 м., като съгласно
експертното заключение, ударът е бил предотвратим за водача на автомобила при
техническа възможност да види пешеходеца на десния тротоар от 29 м., но при положение,
че на пътното платно не е имало паркирани МПС. Към момента, обаче, в който
пешеходецът е бил във видимата зона на водача и е започнал да пресича крайната
лява лента за движение на лекия автомобил, ударът е бил непредотвратим за водача,
тъй като опасната му зона на спиране при скоростта, с която се е движел е била
24,60 м. Установено е също така, че към момента, когато пешеходецът е навлязъл
в лентата за движение на автомобила и съответно е бил във видимата зона на
водача, ударът е бил предотвратим за водача, при движение на автомобила със
скорост до 13 км./ч. Тези обстоятелства се установяват от събрани по делото
гласни доказателства – показания на св. Ч.и св. Н. и заключението по САТЕ,
които съдът кредитира по съображенията, изложени по-горе. При така установеното
съдът приема, че поведението на ищеца е в пряка-причинна връзка с настъпилите
вреди, като съдът определя, че приносът на ищеца за настъпване на процесните
вреди е 60 %. За да достигне до този извод, въззивният съд съобрази засилената
отговорност на водачите на превозни средства, проведена от законодателя ЗДвП в
сравнение с тази на пешеходците - чл. 5 и чл. 20 от ЗДвП, но и обстоятелството,
че в случая и двамата участници в ПТП са извършили нарушения на правилата за
движение по пътищата, като тежестта на нарушението на пешеходеца е висока -
пресичал е на необозначено място, при ограничена видимост, при засилен трафик
на автомобили, минавайки между автомобили и внезапно появил се във втора лента
за движение, която е лентата за движение на автомобила. Същевременно, водачът
на автомобила, също е нарушил правила за движение, като макар да се е движел с
позволена скорост /40 км./ч./, тя е била несъобразена с пътната обстановка –
интензивен трафик, ограничена видимост от паркирани автомобили и от силно
светещо слънце, като всъщност изобщо не е възприел пешеходеца (такива са
изричните изявления на водача, разпитан като свидетел по делото, поради това,
че е бил заслепен от силно светещото слънце и не е виждал нищо). За да определи
приносът на участниците в ПТП, съдът съобрази и обстоятелство, че дори и
водачът на автомобила да бе възприел пешеходеца, при такава скорост на движение
40 км./ч. ударът е бил непредотвратим за него. Поради изложеното, съдът приема,
че в случая поведението на ищеца е допринесло в по-голяма степен за настъпване
на вреди от това на водача на автомобила. Това е така, защото по делото е
установено, че за да предотврати удара, водачът на автомобила е следвало да се
движи със скорост от 13 км/ч. Тази скорост, обаче, при липса на специфични и
вече проявили се обстоятелства на пътя, които да я налагат, каквито биха били
появили се вече на платното пешеходци непосредствено преди навлизането на
платното на ищеца, или спрял на близка автобусна спирка автобус или други
подобни, които да предпоставят вероятна поява на ищеца на пътно платно, за
каквито по делото не е установено да са се проявили, не може да обоснове извод,
че неспазването на тази скорост от 13 км/ч., е нарушение на правила за движение
по пътищата равно по тежест с това на ищеца. В случая е установено, че лявата
лента за движение, по която се е движел процесният лек автомобил „Тойота“ е
била празна, поради което и движение със скорост над 13 км/ч., при което удар да
е непредотвратим, не може да се приеме като нарушение, тежестта на което да е
равно по тежест на това, извършено от ищеца, съответно не може да се цени като
поведение, което е допринесло за настъпване на ПТП с равен принос с това на ищеца,
включително и съобразявайки засилената отговорност на водачи на превозни
средства, въведена като принцип от законодателя в ЗДвП. В този смисъл,
възможността за възприемане на пострадалия и за предотвратяване на удара е
относима към вината и противоправността в поведението на водача, но не изключва
съпричиняването от пострадалия. Независимо от допуснатите от виновния водач
нарушения на правилото по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, вредите не биха настъпили, ако
ищецът не е навлязъл в платното за движение на автомобила - действие, забранено
императивно с нормата на чл. 114, т.1 от ЗДвП, а вместо това бе пресякъл на
обозначеното за това място. В тази връзка и като съобрази конкретния принос на
всеки от участниците в ПТП, съобразявайки засилената отговорност, вменена на
водачите на МПС и същевременно поведението на ищеца, въззивният съд определя
съпричиняване в размер на 60% от страна на пострадалия към 40% на водача на
автамобила, като принос за настъпване на процесното ПТП.
По
размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, на обезщетение подлежат всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде
определено съобразно принципа на справедливостта. Понятието
"справедливост" не е абстрактно. Според ПП на ВС на РБ № 4/23.12.1968
г. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението.
В
производството се установи, че в резултат на процесното ПТП, на ищеца Д.В. /10
годишен/ са били причинени описаните в СМЕ травматични увреждания – комоцио
церебри /сътресение на мозъка/, контузия с подкожен хематом в лявата част на
главата, контузия с подкожен хематом в долната устна на устата. Травматичните увреждания са различни по вид и тежест - контузии,
кръвонасядания и сътресение на мозъка, за които ищецът е приет по спешност в УМБАЛСМ
„Н.И.Пирогов“, Клиника по неврохирургия за лечение в продължение на 3 дни. След
изписването му, ищецът е провел домашно - амбулаторно и възстановително
лечение, по време на което се е лекувал с болкоуспокояващи. Лечението е
продължило около 3 седмици, като същият е бил на легло, без да гледа телевизия.
По отношение на травмата на главата, вещото лице сочи, че се касае за получено сътресение
на мозъка, в резултат от което ищецът е страдал от болки в областта на главата,
които са били с продължителност 3 месеца, като през първите 10 дни болките са
били с по-интензивен характер, а постепеннно след третия месец са отзвучали.
При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва
да отчетат и следните обстоятелства – възрастта на ищеца към датата на ПТП - 7
г., както и механизмът на настъпването на вредите, същият е преживял безспорно
силен стрес и негативни емоционални преживявания, както и притеснения и
неудобства през възстановителния период, изпитвал е затруднения с ученето, тъй
като се е оплаквал от главоболие и е имал проблеми с концентрацията, налагало
се е близките да му помагат да ходи на училище, както и в ученето. Следва да
бъде отчетено предвид и обстоятелството, че тези притеснения вероятно ще
останат и за в бъдеще в един продължителен период от време, имайки предвид
крехката възраст на ищеца по време на настъпване на инцидента, за което
свидетелстват в показанията си св. Н. и св. Веселинов, а именно, че ищецът все
още се страхува от коли и пресичане на пешеходни пътеки и като цяло изпитва
уплах от колите.
Като
взе всички тези обстоятелства предвид – възрастта на пострадалия – 10 години
към датата на ПТП, вида на причинените травми и отражението им върху ищеца,
обстоятелството, че от произшествието му е било причинено мозъчно сътресение,
довело до разстройство на здравето временно опасно за живота; продължителността
на периода на възстановяване и интензитетът на причинените болки; негативните
промени в психологическото състояние на пострадалия - напрежение, стрес и
страх, съдът намира, че следва да определи справедлив размер на обезщетението
за претърпените неимуществени вреди, съгласно чл. 52 от ЗЗД – в размер на сумата
от 10 000 лв., за която сума е предявен настоящия иск.
Доколкото,
по делото съдът прие, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпване на
тези вреди с 60%, приема, че по делото е установено валидно възникнало вземане на
ищеца към ответника като застраховател по застраховка „ГО” до размера от 4000
лв., като искът за горницата над тази сума до пълния претендиран размер от
10 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен.
С
оглед гореизложеното, въззивният съд приема, че следва да уважи главният иск за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 4000 лв., ведно
със законна лихва върху тази сума от датата на исковата молба до изплащането й.
Предвид
изхода на делото, основателна се явява и претенцията за присъждане на лихва за
забава върху присъденото обезщетение. Съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ,
задължението на застрахователя за заплащане на обезщетение за забава настъпва от
датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования
по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на
застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна.
От представената по делото покана до ответника с вх. № ОК-151404/09.03.2018 г.
се установява, че датата на уведомяването за настъпилото застрахователно
събитие и съответно на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение
е на 09.03.2018 г., поради което и считано от тази дата до датата на исковата
молба – 18.02.2019 г. се дължи лихва за забава върху главницата, която
изчислена служебно от съда върху присъденото обезщетение от 4000 лева за
периода от 09.03.2018 г. до 17.02.2019 г. възлиза на 384,44 лв.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че искът за заплащане на лихва за забава
върху главницата от 4000 лева е основателен за сумата от 384,44 лв. и следва да
бъде уважен за този размер и отхвърлен за горницата над тази сума до пълния
предявен размер от 1088,89 лв. като неоснователен.
В
тази връзка, въззивната инстанция намира, че обжалваното решение следва да бъде
отменено изцяло и вместо него да постанови друго за уважаване на иска с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 4000 лева, ведно
със законна лихва върху тази сума от дата на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и за сумата от 384,44 лв. – лихва за забава за периода от 09.03.2018 г.
до 17.02.2019 г.
По
разноските:
Предвид
произнасянето на настоящия състав по основателността на предявените искове,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските,
като се присъдят сторените разноски с оглед изхода на спора.
Пред
първоинстанционния съд, от процесуалния представител на ищеца адв. В.К. са
претендирани разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА в размер на 860 лв., както и 860 лв. – адвокатско възнаграждение за
въззивното производство. Съдът намира, че с оглед на частично уважения размер
на исковете, на процесуалния представител на ищеца адв. В.К. следва да се
присъдят разноски в размер на 340 лв. – за първоинстанционното производство и в
размер на сумата от 340 лв. – за въззивното производство.
Ответникът
З. „Б.И.“ АД е претендирал разноски по делото в размер на 875 лв. – за
първоинстанционното производство, както и в размер на 800 лв. – за въззивното
производство. С оглед изхода на делото, съдът намира, че в полза на ответника З.
„Б.И.“ АД следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за
първоинстанционното производство в размер на сумата от 529 лв., както и в
размер на сумата от 483,70 лв. – разноски за въззивното производство.
В
първоинстанционното производство, ищецът по делото е освободен от държавна
такса и разноски по делото, поради което и предвид изхода на спора, съдът
намира, че ответникът следва да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК държавна такса в размер на 175,37 лв., както и сумата от 158,15 лв. –
за депозити за експертизи /СМЕ и АТЕ/, както и да заплати по сметка на СГС сумата
от 87,68 лв. - държавна такса за въззивното производство.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 79171 от
30.04.2020 г., постановено по гр. д. № 10074/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 28
състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК ******, с адрес: ***
да заплати на Д.Н.В., ЕГН **********, действащ чрез законния си представител Н.Н.Н.,
ЕГН **********,***, представляван от адв. В.К., със служебен адрес: гр. София,
ул. Г.С. Раковски, № 70, ет. 1, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 493,
ал. 1 КЗ сумата от 4000 /четири
хиляди/ лева - обезщетение за
неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.01.2018 г. в гр. София, ведно със
законна лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 18.02.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 384,44 лева /триста осемдесет и четири
лева и четиридесет и четири ст./ – мораторна лихва за периода от 09.03.2018 г.
до 17.02.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Д.Н.В., ЕГН **********,
действащ чрез законния си представител Н.Н.Н., ЕГН ********** срещу З. „Б.И.“
АД, ЕИК ****** с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 493, ал. 1 от КЗ
за горницата над сумата от 4000 лева
/четири хиляди/ до сумата от 10 000 лв.
/десет хиляди лева/ - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на
23.01.2018 г. в гр. София, както и за горницата над сумата от 384,44 лева до 1088,89 лева – мораторна
лихва за забава на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като неоснователни.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК ****** да
заплати на адв. В.К., адрес: гр. София, ул. ***на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА сумата от 340 лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и сумата от 340 лв. – адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК ****** да заплати
по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
175,37 лв. – държавна такса и 158,15 лв. – депозити за експертизи, както и да
заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 87,68 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА Д.Н.В., ЕГН **********, действащ
чрез законния си представител Н.Н.Н., ЕГН ********** да заплати на З. „Б.И.“
АД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 529 лева – разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 483,70 лева – разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.