Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №68
гр. ВРАЦА,27.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско отделение, в
публичното заседание на 31.01.2020г., в
състав:
Председател:Евгения Симеонова
Членове:Пенка Т.Петрова
мл.с.:Магдалена Младенова
в присъствието на:
прокурора секретар Г.Емилова
като разгледа докладваното от съдия
П.Петрова
в.гр. дело
N` 722 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258
и сл.ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
08.11.2019г.,подадена от „АСВ“ ЕАД гр.София,чрез процесуален представител
юрисконсулт Б.Р., срещу решение на РС гр.Враца от 09.10.2019г.,постановено по
гр.д.№ 1245/2019г.,с което е отхвърлен предявения от въззивника иск с правно
основание чл.422 ал.1 вр.чл.415 ГПК вр.чл.79 ал.1,чл.86 и чл.92 ЗЗД за сума общо
в размер на 1502,59 лв.,представляваща вземане по договор за паричен заем от
22.08.2016г.,прехвърлено на въззивника с договор за цесия от 01.02.2018г.
лв.,предмет на издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5176/2018г.по описа
на РС Враца.Поддържа се във въззивната жалба,че решението е необосновано и
неправилно – постановено при неправилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото,и при допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Излагат се подробни доводи и
съображения.Иска се отмяна на обжалваното решение,и вместо него постановяване
на друго,с което се уважи претенцията на въззивника. С въззивната жалба се
правят доказателствени искания.Иска се назначаване на специализирана счетоводна
експертиза,която първоинстанционният съд не бил допуснал.Претендират се
разноски за двете инстанции.
Противната
страна,чрез назначения особен представител на ответника адв.М.Д. оспорва
въззивната жалба.Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Настоящият
състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и процесуално
допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страна в
процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество въззивната жалба
е частично основателна.
Пред
първоинстанционния съд „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД,гр.София,ЕИК *********, е предявило при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79 ал.1 , чл.86
и чл.92 ЗЗД вр.с чл.422 ГПК против Ж.Д.Й. ***, ЕГН **********,с които се иска да се признае за установено,че
ответницата дължи на ищеца сумата от
692,25 лв.-главница, дължима по договор за паричен заем, сключен на 22.08.2016
г. с номер 2624438 с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД гр.София, вземанията по който са прехвърлени на въззивника с рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ на 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.02.2018г., 66,51
лв. - договорна лихва от 20.12.2016г. до
19.05.2017 г., 618,05 лв. - неустойка
за неизпълнение на договорно задължение от 19.01.2017 г. до 19.05.2017г.,
125,78 лв. - обезщетение за забава от 21.12.2016 г. до 07.12.2018 г.,
законната лихва върху главницата,считано от 07.12.2018 г. до изплащането и, разноските по делото-30,05 лв. държавна такса и 50,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение- по
заповедното и разноските по исковото производства.
В срока по чл.131 ал.1 ГПК ответникът чрез назначения особен представител адв.Д. е оспорил исковите
претенции по съображения подробно изложени в отговора.
По делото са
събирани писмени доказателства.Приложено е ч.гр.дело
№5176/2018г. по описа на ВРС.
Установява се
от приложеното
ч.гр.дело № 5176/2018г. по описа на ВрРС,че в полза на въззивника-ищец в първата инстанция е
издадена заповед за изпълнение против ответницата за вземанията предмет на исковите
претенции.
С оглед на факта,че ответницата не е открита за връчване на заповедта за изпълнение,на основание чл.47 ал.5 ГПК съдебните книжа
са приложени по делото, и съдът е указал на ищеца ,че
следва да предяви иск за установяване на вземанията си, които указания ищецът е изпълнил,предявявайки настоящия установителен иск.
Претендират се в настоящето производство,както се изложи вземания по
договор за паричен заем, сключен на 22.08.2016 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр.София и въззиваемата.От
представения такъв договор/стр.6/ се установява,че това дружеството
е предоставило на ответницата паричен заем в размер 1 100 лв.,които ответницата се задължава да върне при уговорените условия и
срокове/чл.2/.В чл.3 от договора страните по него са договорили,че с
подписването на договора заемателят/ответницата/ удостоверява,че е получил
изцяло и в брой заемната сума,като договорът има силата на разписка за
предадената и получена сума.В чл.4 е договорено,че заемателят в срок до три
дни,считано от датата на сключване на договора се задължава да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения:1/две физически лица-поръчители,които
да отговарят на определени изисквания,конкретизирани в договора,или 2/банкова
гаранция с бенифициер заемодателя.В ал.2 на същия текст е договорено,че при
неизпълнение на задължението на ответницата да предостави едно от посочените
обезпечения,заемателят дължи неустойка в размер на 1112,49 лв.,каквато се претендира
в настоящето производство/част от нея/.
Установено е също,че
вземанията
по договора за заем са прехвърлени на
заявителя с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на 16.11.2010 г. и Приложение №
1/01.02.2018г.,неразделна част от договора за цесия,като в приложения
списък за прехвърляне на вземания /стр.17,18,19
от делото/ фигурира името на ответницата и е вписано задължението и по горепосочеиния договор.Липсват доказателства ответницата да е уведомена
за извършената цесия,но въззивникът е приложил към исковата молба и уведомително
писмо до ответницата за цесията с искане с оглед пактиката на
ВКС да се приеме за редовно уведомяването с получаване препис от исковата молба
с приложеното уведомление.
Безспорно е
между страните,установява се и от писмените доказателства в тази насока,че
ответницата отпочнала да погасява задълженията си към заемодателя,като останала
неиздължена с процесните суми,които се претендират в настоящето производство.
При така
изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства първоинстанционният
съд приел предявените искове за неоснователни и недоказани и ги
отхвърлил,излагайки,че по делото не са
представени каквито и да било писмени доказателства,че реално сумата от 1 100
лв. е преведена от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ответницата, за да се
претендира връщане на цялата сума или в случая на твърдяната остатъчна сума,и само на това основание съдът отхвърлил исковете,без да разглежда останалите доводи и съображения
на страните.
Въззивната
инстанция не споделя крайните фактически и правни изводи на първата относно
липсата на валидно облигационно правоотношение между страните,и намира,че
решението и в тази му част е постановено при неправилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото.Правилни са изводите на
първоинстанционния съд,че за възникване на валидно облигационно правоотношение
по договор за кредит/заем/ ,с оглед характера на последния като реален такъв,следва
да са налице доказателства за реално предаване на сумата по договора на
заемателя.Действително в конкретния склучай липсват изрични писмени
доказателства за предаване на сумата по договора,но с оглед разп.на чл.3 от
договора,необсъждан от първоинстанционния съд,настоящата инстанция намира,че
сумата по договора за заем е предадена.Както се изтъкна по-горе с подписването
на договора ответницата е декларирала,че е получила заемната сума изцяло и в
брой от заемодателя ,и се е съгласила подписания от нея договор да има силата
на разписка за получената сума.Направеният извод се подкрепя и от безспорния
факт,че ответницата е отпочнала изпълнение на задълженията си по сключения
договор,като е издължила значителна част от тях,което би било нелогично и
житейски неправдоподобно,ако тя не е получила сумата,предмет на договора.
Приемайки,че
ответницата е получила сумата по договора за кредит,налага се извода,че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение,по силата на което
ответницата дължи връщане на полученото съгласно уговореното в договора.
Прави се възражение
от особения представител на ответницата за нищожност поради противоречие със
закона и поради неравноправност на уговерената неустойка в чл.4 ал.2 от
договора,част от която се претендира в настоящето производство.Навежданите от
особения представител на ответницата доводи в тази насока,настоящата инстанция
намира за основателни,и приема, че
договорената клауза за неустойка е нищожна, като противоречаща на закона и
добрите нрави,а също,че клаузата е и неравноправна
по смисъла на чл.145 т.3 от ЗЗП. Същата
е в пряко противоречие с Директива 93/13/ЕИО, тъй като така определената
неустойка излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
Доколкото в случая главницата по договора възлиза на сумата
от 1100 лв.,размерът на
неустойката в размер на 1112,49 лв. е несъразмерен
с отпуснатия кредит ,и е необосновано
висок, поради което договорната клауза, предвиждаща дължимостта й е неравноправна
по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП.Чл.
146 ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна.
Клаузата за неустойка по договора е нищожна и поради противоречие с добрите
нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД.Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 от ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесната
неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от
сключване на договора,което задължение не е уговорено предварително,а едва след
сключване на договора.Това лишава заемателя от предварителната яснота за
възможните тежести,които би понесъл,ако сключи договора. Налице е противоречие
с принципа на добросъвестността, тъй като установените към поръчителите
изисквания са утежнени и осигуряването им в договорения срок е практически
неизпълнимо. Би следвало кредитодателят
предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя ,и
ако преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Горното обосновава
извод,че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции и следователно
е нищожна,поради противоречие с добрите нрави.
Въведени са редица
и изключително отежнени и сложни условия, на които да отговарят
тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат
кредит в размер на 1100 лева, а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 1112,49 лева,
т.е. представлява повече от 100% от получената главница. Освен това неустойката се начислява
еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/,
т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме,
че размерът й не се получава твърде висок в сравнение с
дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение
от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й
функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора
са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл.
16 и сл. ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение.
Не може да се приеме,че уговорената неустойка изпълнява
и санкционната си функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като
по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на
страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като
във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до
оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от
неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква в последствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 т.5 от ЗЗП,както се изложи, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение
относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният
размер е и драстично завишен– повече от 100% от получената
главница, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143
т.3 от ЗЗП, защото както вече се посочи със
задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, както и,че е
сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави
нищожна поради противоречие с повелителни норми на закона - чл. 146
ал. 1 ЗЗП, а в равна степен и на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 ЗЗД.
Нищожността на отделни
клаузи на договора не влече нищожност на договора в останалата му част.В
останалата му част договорът за заем е валиден и поражда валидни облигационни
правоотношения между страните – относно дължимата главница,договорна лихва и
обезщетение за забава.В тези му части не се правят възражения от страна на
особения представител на ответницата,а и от страна на въззивната инстанция не
се констатираха основания за нищожност на клаузите в тази м част поради
противоречие със закона или неравноправност.
В тази му част
ответницата дължи изпълнение на поетите с договора задължения.С оглед доводите
на въззивника във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения,на основание чл.266 ал.3 ГПК пред въззивната инстанция е назначена и
изслушана специализирана счетоводна експертиза,която е дала заключение за
неиздължението на ответницата по претендираните пера,което неиздължение,според
отразеното от експертизата съвпада с претендираните в настоящето производство
суми.Експертизата не се оспорва от страните и се възприема и от съда.
Настоящият състав
споделя изразеното от първоинстанционния съд становище,че цесията между заемодателя
и въззивника-ищец в настоящето производство е произвела действие с връчването
на особения представител на ответницата на копие от исковата молба с
приложенията,вкл.с уведомлението за цесията.
С оглед изложеното
въззивникът е материално-правно легитимиран да търси изпълнение на
прехвърленото му вземане от ответницата.Предявеният иск се явява основателен и
доказан за претендираните суми,с изключение на претенцията за неустойка,поради
нейната нищожност,и следва да бъде уважен за претендираните суми,с изключение
на претенциана за неустойка,в която част искът се явява неоснователен и
недоказан и като такъв следва да отхвърли в тази му част.Въззимаемана не е
правила възражение за прихващане на внесената от нея сума,отнесена от
въззивника за погасяване на претенцията за неустойка,която както се изложи е нищожна.
Имайки предвид
изложеното въззивната жалба се явява частично основателна,и като такава следва
да се уважи отчасти,като първоинстанционното решение се отмени в частите,в
които искът е отхвърлен,с изключение на частта,в която е отхвърлена претенцията
за неустойка,в която част първоинстанционното решение следва да се потвърди.В
останалата му част решението на РС Враца следва да се отмени и вместо него да
се постанови друго,с което претенциите се уважат.
При този изход на
делото въззиваемата следва да заплати на
въззивника деловодни разноски по компенсация съобразно уважената част на исковете
в размер на 410,66 лв.за заповедното и исково производства пред първа инстанция
и в размер на 557,29 лв. за втора инстанция,при определено юрисконсултско
възнаграждение и за двете инстанции в размер на по 150 лева.
Водим от горното ,ВрОС
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решението на Районен съд гр.Враца от 09.10.2019г.,постановено по гр.д.№
1245/2019г.в частта,в която са отхърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София бул.”Д-р Петър Дертлиев”№25 офис-сграда
”Лабиринт”ет.2, офис 4 искове против Ж.Д.Й.,
ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес *** ,с които се иска да се признае за установено,че ответницата
дължи на ищеца сумата от 692,25 лв.-главница,
дължима по договор за паричен заем, сключен на 22.08.2016 г. с номер 2624438 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр.София, вземанията по който са прехвърлени на „АСВ“ ЕАД гр.София с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на 16.11.2010 г. и Приложение №
1/01.02.2018г.; 66,51 лв. - договорна лихва от 20.12.2016г. до
19.05.2017 г. и 122,69 лв. - обезщетение за забава от 21.12.2016 г. до 07.12.2018 г.,и вместо него в тази му част
ПОСТАНОВАВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните,че Ж.Д.Й.,
ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес *** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,гр.София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София бул.”Д-р Петър Дертлиев”№25 офис-сграда
”Лабиринт”ет.2, офис 4 сумата от 692,25 лв.-главница, дължима по
договор за паричен заем, сключен на 22.08.2016 г. с номер 2624438 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр.София, вземанията по който са прехвърлени на „АСВ“ ЕАД гр.София с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на 16.11.2010 г.и Приложение №
1/01.02.2018г.; 66,51 лв.- договорна лихва за периода от 20.12.2016г. до 19.05.2017 г.по същия
договор; 122,69 лв.- обезщетение за забава за периода от 21.12.2016 г. до
07.12.2018 г.по същия договор,,ведно със законната лихфва върху
главницата,начиная от 07.12.2018г. до окончателното и изплащане,за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5176/2018г.по описа на РС Враца.
ПОТВЪРЖДАВА решението на РС Враца в
останалата му част.
ОСЪЖДА Ж.Д.Й. *** да заплати на „Агенция
за събиране на държавни вземания“ ЕАД гр.София разноски по компенсация за
заповедно и исково производства в размер на 410,66 лв., и в размер на 557,29
лв.за въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:........... Членове:1..........
2..........