Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 19.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 14926 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 457775 от 25.07.2018 г., постановено по гр.дело № 17609/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 128 с-в, е отхвърлен предявеният от „О.Ф.Б.“ ЕАД иск за осъждане на
С.Л.П. да заплати на ищцовото дружество сумата от 15 000 лв., представляваща
неплатена част от главница по договор за кредит овърдрафт от 09.08.2007 г.,
сключен между ответницата и „Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено
от кредитора на ищеца с договор за цесия от 16.07.2015 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.03.2018 г., до окончателното
плащане.
Ищцовото
дружество е подало в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба срещу решението в цялост. Твърди, че ответницата не е погасила четири
последователни месечни вноски за периода 20.12.2012 г. – 20.03.2013 г., като на
20.03.2013 г. главницата в размер на 15 000 лв. е станала предсрочно изискуема
по силата на уговореното в чл. 48 от общите условия, защото към тази дата не са
били налице предпоставките кредитът да бъде револвиран и е преустановено
правото на ползване на кредита за цялото задължение. Размерът на дължимата сума
се установявал и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Поддържа
се, че изразът от общите условия „окончателно изискуем“ следва да се разбира
като настъпила автоматична изискуемост на цялото задължение по договора. Излага
доводи, че неправилно съдът е приел, че ищецът твърди настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита, който институт действително бил неприложим към договора
за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит, тъй като при
него не са налице определени месечни погасителни вноски, които да бъдат обявени
на длъжника за предсрочно изискуеми. В случай че въззивният съд не приеме
изложените аргументи, се поддържа, че с исковата молба е било отправено изрично
волеизявление, с което всички вземания по договора за кредит са били обявени за
изискуеми. Според въззивника районният съд неправилно е приел, че ответницата
не е била надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането, тъй като заедно с
исковата молба са й били връчени договорът за цесия, писмото – уведомление по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД и пълномощното, с което цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжниците за извършената цесия. Моли първоинстанционното решение да
бъде отменено, а предявеният иск изцяло уважен.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
С.П. чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. А., с който се
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно
районният съд е приел, че по делото не са представени доказателства за
уведомяване на длъжника за извършената цесия, като ищецът не се е възползвал и
от възможността да приложи към исковата молба уведомлението за цесия и то да
бъде връчено на длъжника заедно с книжата по делото, поради което този способ
за уведомяване също не може да намери приложение. Посочва, че районният съд е
отхвърлил предявения иск поради липса на доказателства относно условията за
ползване и погасяване на кредит овърдрафт, в какъвто ищецът твърди, че е бил
трансформиран процесният револвиращ кредит, както и поради липсата на данни за
предпоставките, при които кредитът е преминал в „окончателно изискуем“ по
смисъла на чл. 48 от общите условия, включително и какво представлява това
понятие. Поддържа се и направеното в първоинстанционното производство
възражение за изтекла погасителна давност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, а въззивната жалба е неоснователна
по следните съображения:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД,
вр. чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено по следните съображения.
Между страните не се спори, че на 09.08.2007 г.
ответницата и „Банка ДСК“ ЕАД са сключили договор за издаване и обслужване на
кредитни карти с револвиращ кредит, по силата на който банката е предоставила
на С.П. кредитен лимит в размер на 15 000 лв. с кредитна карта Visa Galaxy и месечна
падежна дата 20-то число на месеца. Съгласно чл. 8 от договора той се
сключва за срок, определен в условията към него и в този срок кредитната карта
се преиздава автоматично след изтичане срока й на валидност. Действието на договора
се продъжава автоматично, ако някоя от страните не го прекрати по някой от
начините, предвидени в общите условия. Съобразно чл. 42 от общите условия
банката определя месечна падежна дата и 15-дневен гратисен период, по време на
който клиентът трябва да револвира кредита си с определена минимална сума за
револвиране, посочена в извлечение. В чл. 47 е посочено, че ако в рамките на
гратисния период клиентът револвира кредита или го револвира със сума, по-малка
от минималната сума за револвиране, по кредита се начислява такса за
нереволвиране, посочена в условията, и невнесената част започва да се олихвява
с лихва, равна на действащия лихвен процент, увеличен с допълнителна надбавка.
Ако клиентът не револвира кредита или го револвира със суми, по-малки от минималната
четири поредни месеца, правото на ползване на кредита се преустановява и върху
цялото задължение, формирано на падежната дата, започва да се начислява
санкционираща лихва за забава. Ако клиентът погаси изцяло ползваната част от
кредита до края на следващия пети гратисен период, правото на ползване на
кредита се възстановява. Съгласно чл. 48 от общите условия ако клиентът не
погаси изцяло кредита до края на петия гратисен период, той се оформя като
неразрешен овърдрафт и вземането става окончателно изискуемо. В чл. 74 е
посочено, че договорът се сключва със срок на действие, съвпадащ със срока на
валидност на картата, включително и в случаите на преиздаване в срока на
валидност.
На 16.07.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД и ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД
са сключили договор за покупко-продажба на вземания (цесия), с който цедентът е
прехвърлил на ищеца вземанията си по договора срещу С.П.. В т. 5.4. от договора
е посочено, че цеднтът се съгласява да упълномощи изрично цесионера от негово
име да изпраща писмени уведомления до длъжниците за прехвърлените вземания,
като за целта в тридневен срок от датата на прехвърляне на вземанията ще го
снабди с пълномощно. На л. 30 от първоинстанционното производство е приложено
пълномощно, с което „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощило „О.Ф.Б.“ ЕАД да уведомява от
името на банката всички длъжници за извършената цесия. По делото е представено
и писмо от „Банка ДСК“ ЕАД до „О.Ф.Б.“ ЕАД за потвърждение на настъпилото
прехвърляне на вземания. На л. 11 и л. 12 е приложено известие за доставяне от
14.09.2015 г., изпратено от ищеца до ответницата с отбелязване, че пратката не
е била потърсена от получателя.
По делото е прието неоспорено заключение на
съдебно-счетоводна екпертиза, от което се установява, че с процесната кредитна
карта са били извършени трансакции по усвояване на кредита, като са били
използвани суми на части за плащания на ПОС-терминали, теглени на пари в брой
от АТМ-устройства, дължими суми за начислени лихва и такси. Вещото лице е
посочило, че общият размер на усвоените средства е 42 110, 48 лв. Съгласно
заключението общият размер на погасените вземания е 26 019, 93 лв. Вещото лице
е изчислило, че за просрочената главница се дължи неплатена редовна лихва в
размер на 990, 55 лв. и 100 лв. такси, а остатъкът от главницата за ползваните
на части суми по кредитната експозиция до разрешения лимит е 15 000 лв., като
след датата на извършената цесия няма извършени плащания. Последното
осчетоводено постъпление по сметката е от 05.12.2012 г., с което обслужването
по кредита е било преустановено.
Спорът между страните във въззивното производство е
съсредоточен главно върху два въпроса – уведомена ли е надлежно ответницата за
извършената цесия и налице ли е предсрочна изискуемост по отношение на
претендираната главница в размер на 15 000 лв., за която ответницата да е била
уведомена преди завеждане на делото.
Въззивният съд споделя извода на районния съд за липса
на уведомяване за извършената цесия. Съобразно указанията, дадени от Върховния
касационен съд, в решение № 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС,
I Т.О. и решение
№ 208 от 09.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г. на ВКС, I Т.О. редовността на връчването
на съобщения до длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост следва да се
преценява като се вземат предвид уговорките в сключения договор за кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че тези указания следва да намерят приложение
във връзка с връчването на каквито и да е съобщения, отнасящи се до вземането
по договора за кредит, тъй като кредитополучателят всякога е по-слабата страна
в отношенията с банката-търговец. В цитираните решения е разяснено, че чл. 36, ал. 2 ЗПУ не въвежда фикция,
че при липсата на фактическо предаване, дори и при изпълнение на задълженията
на пощенския оператор по чл.5, ал.3 от Общите условия, пратката ще се счита за
доставена на получателя. Допустимо е в договора между страните да са уредени
способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се предвиди,
че изявлението от едната страна ще се счита за достигнало до другата, без
фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или
само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на
добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени
предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита,
че е положена дължимата грижа, както и че според договора опитът за предаване
на съобщението /на адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му
получаване. В случай, че в договора няма уговорки относно връчването на
съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена, независимо от
причините за това, волеизявлението не може да се счита, получено от длъжника. В
разглеждания случай процесният договор не съдържа уговорки относно връчването
на съобщения, поради което с оглед даденото по-горе тълкуване, следва да се
приеме, че ответницата не е била надлежно уведомена за извършената цесия, което
е достатъчно основание за отхвърляне на предявения от цесионера иск.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно
константната съдебна практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Това е така, тъй като получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, е факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право. Затова той следва да бъде съобразен от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК - Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T.
О. на ВКС. В
разглеждания случай, както е посочил и ответникът, към исковата молба не е
приложено такова уведомление, поради което цесията не може да се смята за
съобщена на длъжника и чрез този способ.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението във въззивната жалба, че в случая не става въпрос за предсрочна
изискуемост, тъй като процесният договор предвиждал настъпване на окончателна
изискуемост, което било различно понятие. Съобразно мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а,
ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието
на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В светлината
на така даденото тълкуване използваният в чл. 48 от процесните общи условия
израз „окончателно изискуем“ следва да бъде възприет като равнозначен на
предсрочно изискуем. С договора страните са уговорили кредитен лимит в размер
на 15 000 лв. с кредитна карта Visa Galaxy и месечна падежна дата 20-то число на месеца, като банката определя месечна
падежна дата и 15-дневен гратисен период, по време на който клиентът трябва да
револвира кредита си с определена минимална сума за револвиране, посочена в месечното
извлечение, т.е. всеки месец клиентът има задължение в 15 –дневен гратисен
период от падежа да внесе определена от банката сума, като останалата част от
усвоения кредит не е изискуема към този момент. Събразно уговореното в чл. 47 и
чл. 48 от общите условия ако клиентът не револвира кредита или го револвира със
суми, по-малки от минималната, четири поредни месеца, правото на ползване на
кредита се преустановява и върху цялото задължение, формирано на падежната
дата, започва да се начислява санкционираща лихва за забава, а ако клиентът не
погаси изцяло кредита до края на петия гратисен период, той се оформя като
неразрешен овърдрафт и вземането става окончателно изискуемо, т.е. в този
момент настъпва изискуемост на цялото му задължение, която по принцип би
настъпвала поотделно всеки месец съобразно минималната сума за револвиране.
Казано по друг начин, от връщане на кредита чрез месечни минимални суми за
револвиране, се преминава едностранно към връщане на цялата усвоена сума
предсрочно. В договора не се съдържа дефиниция на понятието „окончателно
изискуем“, нито от договорките между страните може да се изведе различно
значение на този израз от даденото по-горе тълкувание. Както е посочил и
районният съд, ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установяват
условията за ползване и погасяване на кредит овърдрафт съобразно посоченото в
чл. 48 от общите условия, че кредитът се трансформира в такъв, с оглед на което
настоящият съдебен състав приема, че в чл. 48 от общите условия е предвидена именно
предсрочна изискуемост, за настъпването на която съобразно задължителната
съдебна практика, обективирана в цитираната по-горе т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, длъжникът следва да е бил уведомен.
В разглеждания случай такова уведомяване липсва.
По отношение своевременно направеното с отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност следва да се посочи,
че същото е неоснователно. Съобразно твърденията на ищеца кредитът е бил обявен
за предсрочно изискуем на 20.05.2013 г., т.е. с неплащане на петата месечна
вноска, като до подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото
производство – 15.03.2018 г., не е изтекъл петгодишният погасителен давностен
срок за вземането, считано от деня на настъпване на изискуемостта.
По изложените съображения обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, тъй като предявеният иск за главница е неоснователен.
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски е неоснователна. В полза на въззиваемата страна не следва
да бъдат присъждани разноски въпреки направеното с отговора на въззивната жалба
искане, тъй като не са ангажирани доказателства за направени такива.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
457775 от 25.07.2018 г., постановено по гр.дело № 17609/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 128 с-в.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.