РЕШЕНИЕ
гр.
София, …………..
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести септември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МЛ.СЪДИЯ:
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
мл. съдия Коева гр. дело № 225 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение № II-55-515813/25.10.2018 г., постановено по
гр. д. № 47904/2017 г. по описа на СРС, 55 състав, е уважен предявеният
осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД от „М.” ЕООД срещу „В.” ЕООД,
като е осъдено ответното дружество да заплати на ищцовото дружество сумата 7266
лв. – главница по Договор за изработка от 01.05.2011 г., ведно със законната
лихва от 17.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника, в която се поддържа, че решението на
първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът
неправилно е приел, за доказан факта на извършеното и претендирано
строителство, параметрите му и кой го е извършил само въз основа на една СТЕ и
един свидетел. Поддържа се, че ищецът, като строителна фирма е следвало да
поддържа своето счетоводство, факта на закупуване на материалите и заплащане на работниците.
Излага съображения, че по делото не са представени актове за етапи на
строителството, трудови договори и фактури за закупуване на материали. Поддържа
се, че съдът е обърнал тежестта на доказване, тъй като е приел, че не са
манифестирани действия по неприемане на работата, като такова било
недопускането на управителя на дружеството – ищец до имота с цел окончателно
оформяне на документацията. Излага доводи, че не било изследвано за какви и
защо са получени 59 400 лв., които не се спорят от ищеца, както и че СРС е
пренебрегнал забраната по чл. 164 ГПК. Искането към съда е да отмени решението
на СРС и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
въззиваемият-ищец е подал отговор на въззивната жалба, в която поддържа
становище за нейната неоснователност, тъй като обжалваното решение е постановено
при правилно приложение на материалния и процесуалния закон.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и се явява допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка
с наведените във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба
пороци на оспорения съдебен акт.
СРС, 55-ти състав, е бил сезиран с осъдителен
иск с правно основание чл. 266 ЗЗД.
От Договор за извършване на
строително – монтажни работи от 01.05.2011 г. се установява, че между страните
е възникнало действително облигационно правоотношение по договор за СМР, който
по своята правна същност представлява разновидност на договора за изработка.
Правното действие на сключения договор за изработка
попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговци и за тях следва да се прилагат нормативните
правила, уредени в ТЗ – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Следователно, проявените
юридически факти по повод сключването и изпълнението на процесния договор,
следва да се субсумират под правните норми, уреждащи търговските сделки.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден
договор, като при учреденото от него материално правоотношение за ищеца са
породени две основни облигаторни задължения – да извърши дължимите фактически
действия по договора точно и добросъвестно, както предписва правната норма на
чл. 63, ал. 1 ЗЗД, и да предаде работата на възложителя, а за ищеца – да приеме
(одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя
– арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ.
Законът задължава поръчващият да приеме изработеното,
но само тази работа, която е съответна на уговореното – арг. чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява на първо място фактическо получаване
на изработеното и на следващо - признанието, че то съответства на поръчаното.
Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изричното или мълчаливо
изявление на поръчващия, че счита работата за извършена съобразно с договора.
Приемане означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането
значението на одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа
работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно изпълнение, вкл.
и когато недостатъците са скрити – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива
възражения, работата се счита за приета, т. е. за одобрена, както разпорежда
уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция.
По делото не е спорно между страните, че авансовото
плащане по горния договор е било извършено, като общо платената сума е в размер
на 58 401, 94 лв.
По делото са представени два приемо-предавателни
протоколи образец 19 от 18.07.2012 г. в който са описани всички СМР по пера,
като протоколите са подписани единствено от изпълнителя – ищец.
По делото е представена и покана от изпълнителя до
възложителя, с която последният е поканен за изясняване на спора относно
незаплатената част от възнаграждението. Поканата е получена от представител на
дружеството ответник на 21.07.2012 г.
По делото е приета съдебно-техническа експертиза, по
която след оглед на имота и проверка на издадените документи и строителни
книжа, вещото лице е посочило, че всички описани работи по обекта са реални
изпълнени в посочените в протоколите обеми, вкл. Т.нар. скрити работи, както и
че определените в протоколите цени за извършени работи са в по-ниски стойности
от пазарните цени за периода. Съдът кредитира заключението на вещото лице по
допуснатата СТЕ като пълно и компетентно изготвено.
Неоснователно се явява поддържаното и пред настоящата
съдебна инстанция правоотлагателно възражение, че не е доказано приемане на
работата от страна на възложителя, както и че същата е била действително извършена,
поради следните съображения:
Задължението на възложителя за заплащане на
възнаграждение възниква след приемане на работата на осн. чл. 266, ал.
1 ЗЗД. Изпълнителят по договор за изработка носи тежестта да
докаже извършването на работите, за които претендира възнаграждение с иска
по чл. 266, ал.
1 ЗЗД.
Съгласно
трайната съдебна практика,
установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с
различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства
/приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно
подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и
др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. В този смисъл е
Решение № 84 от 30.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1428/2014 г., I т. о., ТК
Следва да се съобрази, че едно от основните задължения
на възложителя е да приеме извършената съгласно договора работа, като при
приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат
да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. В
случая въззивникът е въвел в процеса възражение за неизпълнение, респ. за некачествено
изпълнение на работата. На осн. чл. 265 ЗЗД възложителят
не е освободен от заплащане на възнаграждение при недостатъци на престирания
резултат, но може да упражни едно от регламентираните права в този случай: да
иска поправяне на работата от самия изпълнител; да иска заплащане на разходите
за отстраняване на недостатъците, ако то е извършено от трето лице или да иска
съответно намаляване на възнаграждението. Това може да стане както чрез
възражение за прихващане със спорни вземания в хода на висящ процес по предявен
иск с правно осн. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, така и при възражение за неточно
изпълнение, предявено в производството по иска по чл. 266, ал.
1 ЗЗД.
В случая, обаче, ищецът съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест е доказал с допустими от закона
доказателствени средства, че работата е била извършена в съответствие с
договореното, като от ответното дружество не са ангажирани доказателства за
обраното. Както беше посочено, вещото лице по допуснатата съдебно-техническа
експертиза е установило недвусмислено, че извършените СМР са съответни на
договореното и описаното в неподписаните от ответника приемо-предавателни
протоколи. Следва да се отбележи, че заключението на вещото лице не е било
оспорено от ответника своевременно, а
същото кореспондира с показанията на свидетеля П.Г., които съдът кредитира като
безпристрастни и пълни. Свидетелят установява, че на обекта са били извършени
посочените в исковата молба СМР, като същият е посещавал имота и има преки
впечатления от извършваните по него дейности в периода 2011 г. – 2013 г.
Настоящият
съдебен състав споделя, крайните изводи на СРС, че не следва да бъдат взети
предвид показанията на свидетеля Драган Ангелов, разпитан в последното съдебно
заседание, тъй като разпитът на свидетеля е бил допуснат в нарушение на
процесуалните правила, при несвоевременно направено от ответника искане, което
е следвало да бъде заявено с отговора на исковата молба или най-късно в
проведеното първо съдебно заседание, което не е било сторено.
Съобразно изложеното и след като въведеното възражение
от страна на ответника за неточно изпълнение е останало недоказано,
необосновани се явяват доводите за неприемане на работата, доколкото, както
вече беше посочено, приемането на извършената работа е задължение на
възложителя, който не би могъл необосновано да откаже да изпълни това свое
задължение, чрез неподписване на приемо-предавателни протоколи и недопускане на
изпълнителя до обекта за предаването му (както сам е посочил ответника), т.е.
възложителят не би могъл да черпи права от собственото си недобросъвестно
поведение.
Твърдението, че СМР са били извършени от други лица е
такова, за което тежест носи страната, която черпи права от този положителен
факт, поради което именно ответника релевирал това възражение следва да го
докаже, за което не са ангажирани своевременно доказателства, поради което
доводите на въззивника за осъществено насрещно доказване по отношение
изпълнението на работата, се явяват неоснователни.
Доводите на въззивника относно непредставянето от
страна на ищеца на фактури за закупените материали, както и за липса на счетоводни данни за заплащане на
работниците, касаят отговорността на изпълнителя по Закона за счетоводството,
Кодекса на труда и ЗДДС, но са ирелевантни по отношение настоящия правен спор.
С оглед обстоятелството, че изводите на съда
съответстват с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор, предмет на въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на
въззиваемия следва да се присъдят съдебни разноски. Съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на
ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на
плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за
това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за
правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че е
договорено и платено в брой възнаграждение в размер на 300 лв., поради което
същото следва а бъде присъдено на въззиваемият.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-515813/25.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 47904/2017 г. по описа на СРС, 55 състав.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 273 ГПК “М.” ЕООД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:*** да
заплати на “В.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
сумата от 300 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.