РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. Бургас, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. С.
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20222100502223 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Жандармерия, специални
операции и борба с тероризма“, представлявана от Главен комисар Тодор Гребенаров, чрез
юрисконсулт Хаджиева против Решение № 2379 от 28.10.2022г. по гр.д.№ 5038/2022 г. по
описа на Районен съд- Бургас, поправено с Решение №2609 от 18.11.2022г. по същото дело,
с което Дирекцията е осъдена да заплати на И. К. К. сумата от общо 580,48 лв.,
представляваща дължимо и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд
в размер на 68,50 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от
него за периода от 07.2019 г. до 07.2020 г. нощен труд от 479 часа, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 03.08.2022г. до окончателното плащане; ведно със
сумата от 137,48 лв., представляваща общ размер на лихви за забава, изчислени от първо
число на месеца, следващ изтичане на тримесечния период, в който е положен извънредния
труд, до датата на подаване на исковата молба или от 01.09.2019г. до 02.08.2022г., както и
сумата 400 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата
от 250 лв., включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната
му и постановяване на ново решение, с което исковете да бъдат отхвърлени, а на въззивника
да се присъдят сторените разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно приложение на
1
материалния закон и необоснованост. Според въззивника неправилно районният съд приел,
че в случая намира приложение НСОРЗ и по- конкретно чл.9, ал.2 от същата. Счита, че не са
налице предпоставките за прилагане на този тълкувателен способ при наличието на
специална правна регламентация на условията и реда за отчитане на нощния и извънреден
труд на държавните служители в МВР и конкретно на работещите на смени, включващи и
нощен труд, а именно- ЗМВР, Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016г., Наредба №8121з-908 от
2.08.2018г. и Наредба №8121з-1059 от 26.09.2019г., издадени от министъра на вътрешните
работи.
Сочи, че за да се твърди, че е налице положен извънреден труд, който не е заплатен от
ответника, следва ищецът действително да е работил извън установеното за него работно
време по график. Твърди, че всеки положен час труд за процесния период своевременно е
заплащан ежемесечно на ищеца, видно от платежните бележки. Превръщането на нощните
часове положен труд с коефициент 1,143 е установено с цел увеличаване на заплащането за
положен нощен труд с допълнително възнаграждение от 0,25 лв., а не за генериране и
заплащане на извънреден труд. За разлика от другите държавни служители в МВР било
разрешено полагането на 8 часа нощен труд, на които било разрешено полагане на 7 часа
нощен труд. Затова счита, че посочения коефициент е неприложим, който се получава от
съотношението на 8 ч. дневен труд към 7 часа нощен труд. Ако при цитираното
съотношение се извърши заместване за служителите в МВР, коефициентът би бил 1. Ето
защо счита, че дирекцията вече е изпълнила задължението си и е изплатила изцяло и
своевременно положения от ищеца нощен труд.
Акцентира, че правната уредба на нощния труд на служителите в МВР,
регламентирана в чл.187 ЗМВР е специална спрямо общите правила на КТ, като за разлика
от КТ нормалната продължителност на работното време пред нощта не е ограничено на 7
часа и при него същата съвпада с продължителността на работното време пред деня- 8 часа.
Тази разлика била обяснима със спецификата на функционалните задължения на
служителите от ЗМВР, вменени им с чл.2, ал.1 ЗМВР.
Нормата на чл.187, ал.7 от ЗМВР при държавните служители в МВР ограничавала
извънредният труд, който не можело да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа
годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допускало извънредният труд
да надвиши тези норми до още 25 часа на тримесечен период и до още 100 часа годишно.
Разпоредбите на ал.5 и 6 от същата норма указвали как следва да бъде възмезден положения
от служителя извънреден труд. Правото на заплащане на допълнително възнаграждение за
нощен труд било регламентирано в чл.179, ал.2 ЗМВР, според който размерът на
допълнителните възнаграждения за нощен труд се определя със заповед на министъра на
вътрешните работи, докато размерът на допълнителните възнаграждения за извънреден труд
били определени в самия закон- за служителите, работещи на смени, се компенсирал с
възнаграждение за извънреден труд в размер на 50% увеличение върху основното месечно
възнаграждение- чл.187, ал6 ЗМВР.
Излагат се доводи, че претендираното вземане се основава на нормативен акт, който
не може да намери приложение в действащата нормативна уредба на ЗМВР.
2
Претендират се разноски.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия И. К.,
представляван от адв. Георги Стоянов.
С него жалбата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че съгласно чл.176 от ЗМВР
брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се състои от основно
възнаграждение и допълнителни такива. Допълнителните възнаграждения са уредени в
чл.179, ал.1 ЗВР, като сред тях е това за заплащане на труд пред нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч.,
като в ал.2 от същата норма е предвидено, че условията и редът за заплащане на
допълнителните възнаграждения се определят с наредба на министъра на вътрешните
работи, а размера- с негова заповед. Същевременно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР било
предвидено, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се
изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. Преди изменението с ДВ
бр.60/20г., разпоредбата на чл.187, ал.1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност
на работното време на държавните служители се изчислява в работни дни- подневно, а за
работещите на 8-; 12- и 24- часови смени- сумирано за тримесечен период, като при тези
смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., през което
време работните часове не е следвало да превишават средно 8 часа за всеки 24- часов
период. В чл.187, ал.5, т.2 на същата норма било предвидено, че за служителите, работещи
на смени, работата извън редовното работно време- до 280 часа годишно, е следвало да се
компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период, който се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение,
съгласно ал.6. В ал.7 било предвидено, че извънредният труд не може да надвишава 70 часа
на тримесечен период и 280 часа годишно. Съгласно чл.187, ал.9 ЗМВР /в редакцията до
10.07.2020г./ редът за организацията и разпределянето на работното време, неговото
отчитане, компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
През процесния период действали Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. и Наредба №
8121з- 36/7.01.2020г., които предвиждат възможност държавните служители в МВР да
полагат труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24- часов период. В тях не било предвидено, че при
отчитане на работното време отработените часове нощен труд следва да се преизчисляват с
определен коефициент, каквато била регламентацията на действалата до 1.04.2015г., а в
последствие и в периода 11.07.2016г.- 02.08.2016г. разпоредба на чл.31, ал.2 от наредба
№8121з-407/11.08.2014г. Според въззиваемият, липсата на подобна изрична норма в
наредбите за процесния период представлява празнота в специалната правна уредба,
касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните
норми на общата наредба за структурата и организацията на работната заплата.
Субсидиарното прилагане било наложително, поради факта, че се касае за полагане на труд
от ищеца и макар по служебно правоотношение, третирането на въззивника по различен
начин от работещите по трудово правоотношение, би могло да доведе до поставянето му в
по- неблагоприятно положение от работещите на трудов договор лица, което въззивникът
намира за недопустимо.
Във връзка с постановеното от СЕС решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/20,
посочва, че същото не променя горния извод. Сочи, че СЕС е приел, че чл.8 и чл.12, буква
„а“ от Директива 2003/88 ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която да
предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците в публичния
сектор е по - кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня,
тъй като до 10.07.2020г. в националното ни законодателство не е съществувала норма,
която да определя каква е нормалната продължителност на работното време на полагания от
държавните служители в системата на МВР нощен труд. В цитираното решение обаче било
прието, че при всички случаи в полза на тези работници трябва да има други мерки за
защита, които да компенсират особената тежест на нощния труд. Въззиваемият счита, че
такива мерки за защита не са предвидени в българското законодателство, а компенсаторните
3
механизми, посочени в становището на въззивника не представляват мерки, конкретно
компенсиращи тежестта на полагания от служителите на МВР нощен труд, поради което се
налага преизчисляването с процесния коефициент 1,143 /получен като съотношение между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време/ и заплащането на
възнаграждение за получената разлика. От заключението на експертизата се установявало,
че при преизчисляване на положения от въззивиемия нощен труд с коефициент 1,143 се
получава разлика, за която му се дължи възнаграждение в претендирания размер, като по
делото липсвали твърдения и доказателства това допълнително възнаграждение да е било
заплатено. Предвид забавата в плащането на дължимото допълнително възнаграждение за
съответните тримесечни периоди, ответникът дължал и обезщетение за забавено плащане,
съгласно заключението на вещото лице.
Моли съдът да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и
законосъобразно.
Претендират се разноски.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима. Ето защо делото следва да се
разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено
следното:
Предявеният главен иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2
ЗМВР /в редакцията до 2020г./, а искът за обезщетение за забавено плащане- с правно
основание чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на
длъжността старши полицай/ младши инспектор в ответната дирекция- Главна дирекция
„Жандармерия, специални операции и борба с тероризма” при МВР. Работил на 12- часови
смени по определен график, като полагал труд и през нощта. Претендира /след изменение по
чл.214 ГПК на първоначалната си претенция/ за осъждане на ответника да му заплати сумата
от 580,48 лв.- главница, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за
извънреден труд за периода от 23.07.2019 г. до 9.07.2020 г., получени при преизчисляване на
положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както
и сумата от 137,48 лв.- лихва за забава върху главницата за периода до подаването на
исковата молба.
В отговора на исковата молба ответникът - Главна дирекция „Жандармерия,
специални операции и борба с тероризма“/, чрез процесуалния си представител е оспорил
предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.
Оспорва като невярно твърдението, че статутът на ищеца като държавен служител в
МВР е регламентиран в ЗМВР, ЗДСл и ТК. Намира, че в конкретния казус е неприложим
ЗМВР, тъй като искът е с правно основание чл.178, ал.1, т.3 вр. чл.187, ал.5 от ЗМВР. Сочи,
че според цитираната разпоредба, извънредният труд се е компенсирал с допълнителен
платен годишен отпуск и с допълнително възнаграждение, поради което служителите са
4
били овъзмездени в достатъчна степен. Ищецът е работил на смени, като за процесния
период му е бил заплатен целия положен труд- както редовна смяна, така и извънреден труд.
Намира за неправилно твърдението на ищеца, че въпреки изричната регламентация в
ЗМВР и подзаконовите актове по приложението му, в нормативната уредба е налице
празнота, поради което следва да се приложи чл.140, ал.1 КТ и съответно- чл.9, ал.2 от
НСОРЗ. Това не отговаряло на действителността, понеже нормата на чл.187 ЗМВР е
специална спрямо общите правила в КТ.
Посочил е, че през процесния период отношенията между страните се уреждат
съгласно Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба № 8121з-36/7.01.2020г. на министъра
на вътрешните работи за реда за организацията и разпределяне на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режимът
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. Цитираните
наредби действали паралелно по време с НСОРЗ и уреждали специален за системата на
МВР начин заплащането на нощния труд, като в тях липсвал текст, който да урежда
увеличение на часовете нощен труд с коефициент. За целия процесен период, съгласно
правната норма, действаща в системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд
било 1:1, а не както по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравнявали
на 8 часа дневен. Цитирана е съдебна практика на ВКС, според която работното време на
държавните служители в МВР се отчита по специален ред, което прави недопустимо
аналогично приложение на ЗДСл или КТ и конвертиране на часовете положен труд през
нощта в дневни с коефициент 1,143. В същия смисъл било и решението по дело С-262/20 на
СЕС, с оглед постановките на което можело да се направи извод, че подзаконовите
нормативни актове по приложението на ЗМВР съдържат специална правна регламентация,
поради което чл.9, ал.2 НСОРЗ не намира приложение. Разликата в регламентацията на
отчитането на нощния труд, полага от държавните служители на МВР, не води до извод за
наличието на дискриМ.ция. Същите имали право на други видове възнаграждения,
приложими само за държавните служители в системата на МВР, завишен размер на платен
годишен отпуск, по- ранно пенсиониране и др., но не и за тези, извън нея.
Развити са подробни съображения. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Районният съд е приел, че в действалите в процесния период наредби на министъра
на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с
коефициент 0,143, каквото е съществувало по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. /действала
само в периода от 29.07.2016г. до 2.08.2016г. поради отмяната на наредбата от 2015г. с
решение на ВАС/. Счел е, че е налице празнота в специалната правна уредба, поради което,
с цел избягване на поставяне на служителите в МВР в по- неблагоприятно положение от
другите държавни служители, и от лицата, работещи по трудово правоотношение, е приел,
че субсидиарно приложение намира чл.9, ал.2 от общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата. Съобразно приетото експертно заключение съдът е счел
исковете за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради което
исковата претенция е уважена в претендирания размер /съобразно приетото изменение/,
ведно с акцесорните претенции за мораторна и законна лихва, съответно начислени върху
5
главницата за периодите до и след предявяването на иска.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по
същество- правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция страните не спорят по
фактите, изложени в исковата молба, относно съществуващото между тях служебно
правоотношение, заеманата от ищеца длъжност, организацията и продължителността на
работното време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е начислявано
и заплатено допълнително възнаграждение за нощен труд- 0,25 лв. на час.
Районният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства- писмени и
съдебно-икономическа експертиза, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно релевантните за спора факти. Във въззивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в
настоящото решение. Въззивната инстанция споделя и правните изводи на
първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба
оплаквания.
Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за
извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ.
Това е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето
на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от
ЗДСл (приета преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден е трудът, който
се полага от държавния служител извън установеното за него работно време, освен в
случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена заповед на органа по назначаването.
От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а от ЗДСл, тъй като ищецът има
качеството на държавен служител в системата на МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се
прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението
на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период
спрямо държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие
6
– за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното
месечно възнаграждение. Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден
труд, въз основа на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните
служители в МВР, работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което
надвишава редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с
ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и
6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов
период- така чл.187, ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е възможно” сочи,
че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не означава, че това е
нормативно установения размер на нормалната продължителността на нощния труд на
държавните служители от системата на МВР, работещи на смени, тъй като всъщност няма
фиксирана нормална продължителност на нощния труд. Последният извод се подкрепя и от
приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е
фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8 часа за всеки
24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на работното
време през нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат занапред- след
влизане в сила на закона, с който са приети, а за процесното правоотношение се
прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не предвиждат нормалната
продължителност на работното време през нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и
Наредба №8121з- 31/7.01.2020г. на министъра на вътрешните работи. Цитираните наредби
съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да
полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете
наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се
отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане
на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в
протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано
правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за
7
положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-
407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния
период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към
държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията
на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/,
се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е
стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд
спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези
по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя
продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над
редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От
съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по
ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от
КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на
работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони
/подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория
лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното
изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ- в
работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да установи
сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг календарен
период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187, ал.3 /преди изменението
с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови
смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г. периодът е
едномесечен/.
Редът и начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се
съдържа в съответните подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното
време, почивките и отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на
работната заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра
на МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд,
сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява
след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с
коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./
8
предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който
е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени
съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията
по труда.
Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време
нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ
нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то
отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период-
Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. и Наредба №8121з- 31/7.01.2020г. на министъра на
вътрешните работи, чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители,
работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно
тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата
процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две
наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол,
който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при
отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за
отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР /до
бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на
министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9,
ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и
издадените въз основа на него наредби, не беше определена нормалната продължителност
на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените
графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови
смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е
нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и
категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то
съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите,
които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и
настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни
служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия
закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните
указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на
МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него,
9
тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните
служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и
служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67,
ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към
тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при
изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от
ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са
положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася
само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната
продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато
продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на
нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си
изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем
приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че
последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете,
определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на
работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото
заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното-
установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
Горните изводи не се променят и от постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г
по дело С-262/20, образувано по преюдициалното запитване, отправено от РС-Луковит. В
решението е прието, че чл.8 и чл.12, б.“а“ от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема
национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния
труд за работници в публичния сектор е по-кратка от нормалната продължителност на труда
през деня. В тази връзка СЕС е приел, че във всички случаи в полза на такива работници
трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се компенсира
особената тежест на нощния труд. В случая, в българското законодателство до 2020 г. не
съществува норма, определяща нормалната продължителност на нощния труд на
държавните служители в системата на МВР, поради което отговорът на въпроса по т.1 от
решението на СЕС не променя становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе
в мотивите. От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на нощния труд от
0.25 лв. за всеки отработен час и ободряващи напитки, на което се позовава въззивника, не
може да компенсира особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в решението на
СЕС. Следва да се има предвид, че посочената ставка от 0.25 лв. е определена и в чл.8
НСОРЗ, т.е. и работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен час нощен труд, което води до извод, че в
това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и
работещите по трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете
категории лица по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това
10
означава, че посоченото допълнително заплащане от 0.25 лв. на час не съставлява
компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин, различен от прилагания за
работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага извод за липсата на такъв
механизъм за гарантиране защитата на здравето и безопасността на служителите в МВР с
оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от въззивника
придобивки – ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено облекло, обезщетения при
прекратяване на служебното правоотношение в по-голям размер и др., не могат да бъдат
възприети от съда като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд.
Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС, че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците
от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл. полицаи и
пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен
критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерна с тази цел. Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г няма определена
нормална продължителност на нощния труд за държавните служители в системата на МВР, а
такава е определена по-късно. А изложените доводи от въззивника за специфичния характер
на работа на служителите в МВР, свързана със защита правата и свободите на гражданите,
противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, с което се обосновава
различното третиране, не могат да бъдат възприети като обективен и разумен критерий,
свързан с допустима от закона цел за неприлагане преобразуването на часовете положен
нощен труд в дневен. Това е така, защото посочените по-горе придобивки са свързани
именно със специфичния характер на длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в тази връзка е, че до м.август 2016 г. наредбите на министъра на МВР са
предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането му след този
момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори и да се приеме, че
подобна цел е налице, както бе посочено по-горе в полза на служителите в МВР не са
предвидени мерки за защита и компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства,
въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително
възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на
реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По
отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция
съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е
положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно
време възлиза на 547,50 часа, като разликата от 68,50 часа не е отчетена по протоколи за
положен труд и стойността им в размер на 580,48 лв. не е начислена и не е изплатена на
ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в
претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с акцесорните
претенции за присъждане на мораторна и законна лихва, начислени върху главницата
съответно за периода до и след подаването на исковата молба.
11
Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна, а поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с
тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход на делото на въззивника не се дължат разноски. На основание чл.78,
ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия разноските за въззивната инстанция
в размер на 500 лв., съобразно приложения договор за правна защита и съдействие.
Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззиваемата страна, тъй като същото е в границите на минималния размер по Наредба
№1/2004г. на ВАдвС за МРАВ, а освен това са предявени два обективно съединени иска.
Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2379 от 28.10.2022г. по гр.д.№ 5038/22 г. на РС-
Бургас, поправено с Решение №2609 от 18.11.2022г. по същото дело.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с
тероризма“ към Министерство на вътрешните работи – с адрес: град София, ул.”Патриарх
Герман“ № 202 да заплати на И. К. К., сумата от 500 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12