Р Е Ш
Е Н И Е
№………………./……………………. година,
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на 26.11.2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА МАКАРИЕВА
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
при участието на секретаря Елка
Иванова
разгледа докладваното от съдия Светлана Цанкова
въззивно гражданско дело № 1715 по описа за 2019 год. и
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба депозирана от З.Л.Т., ЕГН **********, чрез
процесуалния му представител, срещу решение № 2897/27.06.2019 год постановеното
по гражданско дело № 4122 по описа на ВРС за 2018 г., по описа на ВРС, в частта в която се:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск
по чл. 128, т. 2 от КТ за разликата над 1599.48 лв. до пълния претендиран
размер от 4376 лв., както и предявения иск по чл. 86 от ЗЗД за разликата над
119,49 лв. до пълния претендиран размер от 121.19 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск
по чл. 162, ал. 3 от КТ вр. чл. 40, ал. 5 от КСО за разликата над 3.20 лв. до
пълния претендиран размер от 35.70 лв.
ОСЪЖДА ищеца З.Л.Т., ЕГН
**********, да заплати на ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК *********, сумата в
размер на 266.81 лв., представляваща разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Твърди се, че
постановеното решение в обжалваната част е незаконосъобразно, постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по твърдения подробно
изложени във въззивната жалба. Претендира се неговата отмяна,като се моли да се
постанови друго,с което да се уважи предявения иск. Претендира разноски по
делото.
Депозирана е въззивна жалба и от страна на
„Стар Пост“ ООД, ЕИК *********, срещу постановеното от ВРС решение,посочено по
горе, в частта в която се
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК *********, да заплати на ищеца З.Л.Т.,
ЕГН **********, сумата в общ размер на 1599.48 лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение за положен труд за периода 04.2017 г. и от 07.2017 г. до 03.2018 г., на основание чл. 128, т.
2 от КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на иска в съда –
22.03.2018 г. до изплащане на сумата, както и сумата в общ размер на 119,49
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 31.05.2017 г. до
21.03.2018 г., на основание чл. 86 от ЗЗД,
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК
*********, да заплати на ищеца З.Л.Т., ЕГН **********, сумата в размер на 3.20
лв., представляваща неизплатено обезщетение за
временна нетрудоспособност за срок от 3 дни през м. 03.2018 г., на основание
чл. 162, ал. 3 от КТ вр. чл. 40, ал. 5 от КСО, ведно със законната лихва от
датата на завеждането на исковата молба в съда - 22.03.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК
*********, да заплати на ищеца З.Л.Т., ЕГН **********, сумата в размер на 510
лв., представляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, на основание чл. 221, ал. 1 от КТ,
ведно със законната лихва от подаване на иска в съда – 22.03.2018 г. до изплащане
на цялата сума.
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК
*********, да заплати на ищеца З.Л.Т., ЕГН **********, сумата в размер на 49.74
лв., представляваща неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за два дни за 2018 г., на основание чл. 224 от КТ, ведно със законната
лихва от завеждането на исковата молба - 22.03.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, като
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК
*********, да заплати на ищеца З.Л.Т., ЕГН **********, сумата в размер на 222.06 лв., представляваща разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА ответника „Стар Пост“ ООД, ЕИК
*********, да заплати в полза на държавата, по сметка на Районен съд – Варна,
сумата в общ размер на 699.22 лв., на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК.
Твърди се, че
постановеното решение в обжалваната част е незаконосъобразно и се претендира
неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат
отхвърлени.
Съдът, след преценка на събраните
доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на
закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не
страда от пороци, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на
страните, изцяло възприема установената от ВРС фактическа обстановка, както и
правните изводи на съда изложени в мотивите на обжалваното решение,които изцяло
възприема и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК .
За пълнота
на изложението и в отговор на депозираната въззивна жалба следва да се посочи,
че :
Предявени са З.Л.Т., ЕГН
**********, срещу „Стар Пост“ ООД, ЕИК *********, обективно кумулативно
съединени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1/
на основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, дължимо трудово
възнаграждение в общ размер на 4376 лева, ведно с лихвата за забава в размер на
121.19 лева, за месеците,посочени подробно в исковата молба и по размери
конкретно посочени, ведно със
съответната законна лихва; както и 2/ на
основание чл. 162, ал. 3 от КТ вр. чл. 40, ал. 5 от КСО, обезщетение в размер
на 35.70 лева, за временна нетрудоспособност за периода от 08.03.2018 г. до
10.03.2018 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, върху
главницата от завеждането на исковата молба - 22.03.2018 г., до окончателното
изплащане на сумата; както и 3/ на
основание чл. 221, ал. 1 от КТ обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието в размер на 510 лева, ведно със
законната лихва от завеждането на исковата молба - 22.03.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата; както
и 4/ на основание чл. 224 от КТ, обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2018 г., за шест дни, в размер на 95 лева, ведно със законната лихва от
завеждането на исковата молба - 22.03.2018 г., до окончателното изплащане на
сумата.
Ищецът твърди, че е
работил при ответника като «шофьор –
куриер» съгласно трудов договор №
120/04.06.2013 г., с възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната,
за 2013 г., заплата от 325 лева. Възнаграждението се променяло при промяна на
минималната работна заплата, като винаги било в минималния размер. Договорът
бил срочен по чл. 67, ал. 1, т. 2 от КТ, а на основание чл. 69 от КТ, след
изтичане на 6 месеца от неговото сключване, бил за неопределено време. Съгласно
договора, заплащането на уговореното възнаграждение е в срок до 30-то число на следващия месец.
Ищецът прекратил трудовото правоотношение на 22.03.2018 г., без предизвестие,
на основание чл. 327 ал. 1 т. 2 КТ, поради забава в плащането на трудовото му
възнаграждение за месеците и в размерите посочени в исковата молба. От
07.12.2017 г. до 08.03.2018 г. ищецът бил в редовен платен годишен отпуск за
2015 г., 2016 г. и 2017 г.,за което време, също не получавал трудовото
възнаграждение, в размерите посочени в исковата молба. От 08.03.2018 г. до 22.03.2018 г. ищецът бил в
отпуск по чл. 162 КТ - временна нетрудоспособност,като за този период не
получил възнаграждение за първите три работни дни - 70 на сто от среднодневното
брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната
неработоспособност, което било в размер на 35.70 лева, съгласно чл. 40, ал. 5
от КСО вр. чл. 162, ал. 3 КТ. Ответникът дължал на ищеца и обезщетение по чл.
221, ал. 1 от КТ в размер на 510 лева, както и обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2018 г., на основание чл. 224 от КТ, в размер на 95
лева /за 6 дни/. Предвид наличие на забава на работодателя, в изплащането на
дължимото трудово възнаграждение, ответникът дължал и обезщетение в размер на
законната лихва, от датата на падежа на всяко дължимо месечно трудово
възнаграждение, тъй като денят на изпълнението бил определен в трудовия
договор.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът оспорва твърдението, че е имало забавяне в изплащането на
трудовото възнаграждение. Твърди, че не дължи претендираните суми, тъй като
същите били изплатени на ръка, за което била подписана платежна ведомост от
служителя. Ответникът посочва, че сума, получена като аванс била изплатена на
лицето и с разходен касов ордер от 05.05.2017 г. на стойност 1570 лева. Не
дължал и брутния размер на трудовите възнаграждения и обезщетения, претендирани
с исковата молба, тъй като в тях били включени и данъци и осигуровки, които не
се дължали на ищеца, а следвало да се удържат, както ответникът направили в
случая. Посочва, че не дължи и изплащане на обезщетения: относно неизползвания
платен годишен отпуск, дължим на основание чл. 224, ал. 1 от КТ. Дължимата
отпуска към момента на прекратяване на трудовия договор била 8 дни за 2016 г.
Същите били начислени във фиша за м. май 2018 г. и изплатени на лицето. Относно
обезщетението по чл. 221 КТ, оспорва твърдението на ищеца, че е входирал в
дружеството заявление за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ. Ищецът престанал да се явява на работа без основателна причина,
като спрямо него било инициирано дисциплинарно производство, като трудовото му
правоотношение било прекратено със Заповед № 93/03.05.2018 г. Предвид на това,
счита че не се дължи претендираното обезщетение.
След съвкупна преценка на доказателствата по
делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Установено е от
доказателствата по делото / тр. Договор /
се установява, че от 04.06.2013 г. ищецът е заемал длъжността „шофьор -
куриер“, с представена по делото длъжностна характеристика, с уговорено първоначално
трудово възнаграждение в размер на 325 лв., дължимо от работодателя до 30 число
на следващия месец.
Трудовото възнаграждение
на работника се е променяло през годините – 07.01.2014 г. – 340 лв., 05.01.2015
г. – 360 лв., 02.07.2015 г. – 380 лв., 04.01.2016 г. – 420 лв., 06.01.2017 г. –
460 лв., 05.01.2018 г. – 510 лв./ при промяна на минималната работна заплата/
Установява се
/ д-ва на л. 11-12), че З.Т. е изпратил уведомление до работодателя си,
с което заявил искане за прекратяване на
трудовото правоотношение, без предизвестие, поради забава в изплащането на
трудовото му възнаграждение за месеците април, юли, август, септември, октомври,
ноември декември 2017 г., както и за месеците януари и февруари 2018 г., на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Заявлението е получено от служител на
работодателя и изпратено на 22.03.2018 г. с обратна разписка.
По делото са представени
платежни ведомости за начислени от работодателя суми като работни заплати по месеци и размери.
Установява се от представените
молби и заповеди ,както и от приетата от съда ССЕ / л. 83-86 /, че ищецът е бил в отпуск за периода от
14.07.2014 – 25.07.2014 г., и от 07.12.2017 г. – 08.01.2018 г.
По делото е представена
заповед за налагане на дисциплинарно уволнение с посочени две дати на издаване
от 03.05.2018 г. и 22.05.2018 г., невръчена на ищеца; справка от НАП, молба за
назначаване на работа, автобиография и декларации.
От представения по
делото ордер от 05.05.2017 г. (л. 110а) се установява, че на З.Т. е броена сумата от 1570 лв., за заплати в
офиса на работодателя в гр. Варна, а не получена като авансово плащане в полза
на самия ищец.
По делото пред ВРС са
разпитани и свидетели
Пред ВРС е допусната и
приета ССЕ , от която се установява , че ищецът е бил на 12
часова смяна, с продължителност от 18.00 ч. до 06:00 ч., през месец 04/2017г. и
за периода от месец 07/2017 г. до месец 10/2018 г. През месец 11/2018 г. бил
редовна смяна от 09.00 ч. до 18.00 ч.,както и през периода от 01.12.2017 г. до
06.12.2017 г.. Ищецът бил в платен годишен отпуск от 07.12.2017 г. до
06.02.2018 г. От 07.02.2018 г. до 06.03.2018 г. бил в самоотлъчка. В периода от
07.03.2018 г. до 20.03.2018 г. бил в болничен и за периода от 21.03.2018 г. до
края на месеца в отчетната форма също било отразено самоотлъчка. В
представената експертиза е посочено За
04/2017 г. и периода от 07/2017 г. до 03/2018 г. начислените на ищеца брутни трудови
възнаграждения. Експертизата установява, че БТВ за 01.2018 г. следва да е
522.24 лв., за 02.2018 г. – 104.45 лв., а за 03.2018 г. – 51 лв. Посочено е че
възнагражденията за процесните месеци били изплатени изцяло , частично на
30.12.2017 г. и окончателно на 30.01.2018 г. Размерът на паричното
обезщетение за временна неработоспособност за първите 3 дни от отпуската по
болест на ищеца, за периода от 07.03.2018 г. до 20.03.2018 г., бил 51 лв. Полагаемият
платен годишен отпуск за 2015 г. бил 20 дни, за
2016 - 20 дни, за 2017 - 20 дни и за
2018 - 2 дни. Ищецът имал право на 20 дни отпуск за 2017 г. и 2 дни
за 2018 година. Така обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 22
дни (х 24,87 лв.) възлизало на 547,14 лева. Размерът на обезщетението по чл. 221
от КТ било 510 лева.
Лихвата за забава, за претендираните от ищеца неполучени
възнаграждения за периода от датата на която, възнаграждението става изискуемо
до датата на завеждане на исковата молба, върху нетните възнаграждения,
посочени в платежната ведомост на ответника, била в общ размер от 119,49 лева.
От допуснатата и приета СГЕ, неоспорено от страните, се установява ,
че подписите положени в платежни ведомости на лист 44 позиция 83, лист 43 и
лист 42 от делото, не са изпълнени от ищеца З.Л.Т.. За останалите подписи в
изследваните документи (платежни ведомости) на лист 36, 37, 38, 39, 40, 41 и 45
от делото, вещото лице е установило, че има документална идентичност, но няма
графико-транскрипционна такава между подписите в процесните копия на платежните
ведомости листи № 36, 37, 38, 39, 40, 41, 45 и подписите в предоставените
оригинали листи № 111, 116, 117, 118, 119, 121, 127.
По иска с правно основание чл. 128 от КТ.
Настоящият въззивен
състав изцяло възприема извода на ВРС, че работодателят не е доказал ,че е
изпълнил задължението си по чл.128 т.2 от КТ, тъй като от представените по
делото платежни ведомости / оспорени от
ищеца -л. 167-195/ се установява, че
подписите, положени в документите на л. 42 (позиция 79, за начислена сума от 536.06
лв., за 09.2017 г., за получаване 418.10 лв.), на л. 43 (позиция 80, за
начислена сума от 545.84 лв., за 08.2017 г., за получаване 425.72 лв.), и на л.
44 (позиция 83, за начислена сума от 502.89 лв., за 07.2017 г., за получаване
392.23 лв.) от делото, не са изпълнени от ищеца З.Т.. С оглед този безспорно установен факт, настоящият въззивен състав приема извода на
ВРС,че работодателят не е доказал изпълнение на задължението си за заплащане на
дължимото на ищеца трудово възнаграждение по чл.128 т.2 от КТ, за посочените в тези ведомости периоди и
суми, поради което и искът на ищеца в
тази част е основателен .
По отношение на
останалите оспорени от ищеца Т. документи, досежно частта на подписа положен в платежните ведомости на лист 36, 37, 38, 39,
40, 41 и 45, СГЕ не установява с категоричност твърденията, че същите са
неавтентични. Поради обстоятелството,
че тези документи са били оспорени от
ищеца Т., същият е следвало по пътя на пълното и главно доказване да
установи,че подписът не е положен от него. Това не е сторено в производството
пред ВРС . Правилно и законосъобразно ВРС е приел, че доколкото действа
презумпция за истинност на подписаните документи и същата не е била оборена от ищеца, носещ тежестта за това, то
представените от ответника документи на лист 36, 37, 38, 39, 40, 41 и 45, са
годни да установят факта на начисляване на заплатите и обезщетението за
временна неработоспособност за периода, както следва: 03.2018 г. - 32.50 лв.
(обезщетението за временна неработоспособност), 02.2018 г. - 102 лв., 01.2018
г. – 510 лв., 12.2017 г. – 471.04 лв., 11.2017 г. - 471.04 лв., 10.2017 г. - 506.04
лв., 04.2017 г. – 535.31 лв. Тези доказателства установяват изпълнение на
задължението на работодателя. Така начислената от работодателя сума за заплати
за периода е в общ размер на 2595.43 лв.
Общият размер на
дължимото брутно трудово възнаграждение за исковия период (за 04/2017 г. и от
07/2017 г. до 03/2018 г.), е в размер на 4194.91 лв / видно
ССЕ.
Правилен и законосъобразен е извода на ВРС, че от тази сума (4194.91 лв.) следва да се извади начислената
на работника от работодателя такава в размер на 2595.43 лв., поради което
дължимата сума, за която не се представиха доказателства от ответната страна,
че е начислена на работника, е в размер на 1599.48 лв. Именно и до този размер
следва да бъде уважен предявеният иск по чл. 128 КТ, като за разликата над сумата
от 1599.48 лв. до пълния претендиран размер от 4376 лв. следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен.
Поради съвпадащите
изводи на настоящия въззивен състав с изводите на ВРс,решението на съда в тази
част следва да се потвърди.
С оглед основателността
на главния иск, се дължи и лихва за забава която съобразно ССЕ, за претендираните от ищеца неполучени възнаграждения
за периода от 31.05.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба – 21.03.2018
г., върху нетните възнаграждения, посочени във разчетно платежната ведомост на
ответника, е в размер на 119,49 лева, която сума следва да бъде присъдена и на
ищеца, като за разликата до претендирания размер от 121.19 лева, акцесорният иск следва да се отхвърли като неоснователен.
Съдът следва да присъди
и законната лихва върху сумата от 1599.48 лв., считано от датата на подаване на иска – 22.03.2018 г. до изплащане на сумата.
По иска с правно основание чл. чл. 162, ал. 3 от КТ вр.
чл. 40, ал. 5 от КСО.
Настоящият въззивен
състав изцяло възприема изводите на ВРС
в тази част,поради което препраща към тях , като в тази част решението
като правилно и законосъобразно следва да се потвърди- за сумата от 3.20 лв., представляваща разликата
между претендираната сума от 35.70 лв. и вече удържаната от работодателя в
размер на 32.50 лв.. Като за разликата над 3,20 лв. до претендирания размер от
35.70 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Следва да се присъди и законната
лихва върху главницата от завеждането на исковата молба - 22.03.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата.
От прието и неоспорено
от страните заключение по ССЕ се установява, че ищецът е бил в болничен за
периода от 07.03.2018 г. до 20.03.2018 г.
Размерът на парично обезщетение за временна
неработоспособност за първите 3 дни от отпуската по болест на ищеца, за период
от 07.03.2018 г. до 20.03.2018 г., е в размер на 51 лв. Работодателят е начислил
за м. 03.2018 г. обезщетение в размер на 32.50 лв., но претенцията на ищеца е в
размер на 3.20 лв., представляваща
разликата между претендираната сума от 35.70 лв. и вече удържаната от
работодателя в размер на 32.50 лв.. Като за разликата над 3,20 лв. до
претендирания размер от 35.70 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Следва да се присъди и
законната лихва върху главницата от завеждането на исковата молба - 22.03.2018
г., до окончателното изплащане на сумата
Поради съвпадащите
изводи на ВОС с тези на ВРс, решението
следва в тази част да бъде потвърдено
По иска с правно основание на основание чл. 221, ал. 1 от КТ.
И в тази част, решението на ВРС следва да се потвърди - за сумата от 510 лева,ведно със
съответната лихва,като съдът изцяло възприема мотивите на ВРС,поради което
препраща към тях,без да ги възпроизвежда
Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие
в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието ,който съгласно
чл. 326, ал. 2 КТ, при прекратяване на
безсрочен трудов договор е 30 дни
Настоящият въззивен
състав приема за установено по делото,че З.Т. е изпратил уведомление до
работодателя, с което е заявил едностранната си воля за прекратяване на
трудовото правоотношение, без предизвестие, поради забава в изплащането на
трудовото му възнаграждение, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
Заявлението е получено от служител на работодателя Шинул Руменов Д. и изпратено
чрез пощата на работодателя на 22.03.2018 г., с обратна разписка, до управителя
на дружеството,поради което и му се дължи обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ
По иска с правно основание чл. 224 от КТ.
Основателен иска с правно основание - на чл. 224, ал. 1 и 2 от КТ, поради което и работникът има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск, което обезщетение съгласно заключението по
ССЕ, е в размер на общ размер на 547,14 лева (22 дни х 24,87). Не
са представени доказателства, че ответникът е заплатил претендираните суми. В
случая, ищецът претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6
дни за 2018 г., поради което и искът
следва да бъде уважен само за полагащия се отпуск от два дни за 2018 г. в общ
размер от 49.74 лв., като за останалите 4 дни и за разликата до претендирания с
исковата молба размер от 95 лв., искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Върху сумата от 49.74 лв., следва да се
присъди и претендирана от ищеца законната лихва от датата на подаване на иска в
съда – 22.03.2018 г. до изплащане на цялата сума.
И в тази част,решението
на ВРС като правилно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция разноски не се присъждат .
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2897/27.06.2019
год постановеното по гражданско дело № 4122 по описа на ВРС за 2018 г., по описа на ВРС.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280 ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :