РЕШЕНИЕ
№ 1005
гр. Пловдив, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20225300501131 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба с вх.№10627/20.04.2022г. депозирана
от „ЛЕНО“ АД ЕИК *********, чрез процесуалния представител юриск.
М.Щ., със съдебен адрес: гр. П., *** против Решение №262675/29.12.2021г
постановено по гр.д.№15199/2020г. по описа на ПРС, девети гр.с., с което са
отхвърлени предявените от „Лено“ АД, ЕИК *********, против „Инвиа“
ЕООД, ЕИК *********, и И. П. С., ЕГН **********, пасивно субективно и
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за
установяване на солидарната отговорност на ответните страни за паричните
притезания, удостоверени в Заповед № 3076/24.06.2020 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч.
гр. д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV брачен състав,
както следва: за сумата от 4 580, 79 евро, представляваща главница по
Договор за заем „Бизнес кредит Сити“ с клиентски № *** г. и Анекс от
19.01.2018 г.; сумата от 3 580, 98 евро, представляваща падежирала
договорна лихва на основание чл. 2.3. (а) и (b) от Договора за периода от
1
13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. и сумата от 3 000, 11 евро, представляваща
неустойка за забава на основание чл. 2.3. (c) и (d) от Договора за периода от
13.10.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 17.06.2020 г., до окончателното изплащане на задължението. С
постановения съдебен акт в полза на „Инвиа“ ЕООД, ЕИК ********* е
присъдена сумата от 60 лв. – разноски в заповедното производство по ч. гр.
д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV брачен състав, и
сумата от 1 185 лв. – разноски в исковото производство по гр. д. №
15199/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IХ граждански състав, а в
полза на на адв. К.И. Б., сумата от 60 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на И. П. С. в заповедното
производство по ч. гр. д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
IV брачен състав и в полза на адв. Н. И. И., Софийска адвокатска колегия,
ЕГН ***, с адрес гр. С., ***, офис - партер, сумата от 1 184, 64 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на
И. П. С. в исковото производство по гр. д. № 15199/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IХ граждански състав.. Жалбоподателят е останал
недоволен от така постановеното решение като го обжалва изцяло като
неправилно и незаконосъобразно по съображения подробно изложени в
жалбата.. Моли да бъде отменено обжалваното решение, като вместо това
постановено ново, с което да се уважат предявените искове като
основателни.. Претендират се разноски съгласно представения списък по
чл.80 ГПК Възразява се по отношение на претендирания адвокатски хонорар
на ответната страна като прекомерен, иска се неговото редуциране..
Въззиваемата страна „Инвиа“ ЕООД, ЕИК ********* и И. П. С., ЕГН
*********, чрез процесуалния представител адв. М.Л. с
депозираните отговори взема становище за неоснователност на жалбата, моли
да се потвърди първоинстанционния акт като правилен и законосъобразен.
Претендират се разноски, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.
Съдът е сезиран и с две частни жалби изхождащи от „Инвиа“ ЕООД,
ЕИК *********, чрез процесуалния представител адв. М.Л. и лично от адв.
К.Б. против Определение №260166/17.02.2022г. постановено по по гр.д.
№15199/2020г. по описа на ПРС, девети гр.с., с което е оставено без уважение
2
искането на жалбоподателите за изменение на Решение №262675/29.12.2021г,
в частта за разноските. Развиват се доводи за неправилност и
незаконосъобразност, иска се отмяната на обжалвания акт, като вместо това
съдът се произнесе по същество, като присъди на адв. Б. хонорар в размер
на 900лв , вместо присъдения такъв от 60.00лв.
В срок е депозиран отговор на частната жалба от „ЛЕНО“ АД ЕИК
*********, в който е взето становище относно нейната неоснователност.
Иска се потвърждаване на обжалваното определение, като правилно и
законосъобразно.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по
делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от страна имаща
правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което се явява процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При направената служебна проверка настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността на решението. По отношение на възприетата от
районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания.
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземанията,
обективирани в Заповед № 3076/24.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV брачен състав, а именно:
за сумата от 4 580, 79 евро, представляваща главница по Договор за заем
„Бизнес кредит Сити“ с клиентски № *** г. и Анекс от 19.01.2018 г.; сумата
от 3 580, 98 евро, представляваща падежирала договорна лихва на основание
3
чл. 2.3. (а) и (b) от Договора за периода от 13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. и
сумата от 3 000, 11 евро, представляваща неустойка за забава на основание
чл. 2.3. (c) и (d) от Договора за периода от 13.10.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно
със законна мораторна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 17.06.2020
г., до окончателното изплащане на задължението.
Установява се от Договор за заем „Бизнес кредит Сити“ с клиентски №
*** г., сключен между „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД , „Инвиa” ЕООД в
качеството му на заемополучател и И. П. С. и В. П. А. – в качеството им на
солидарен длъжник и ипотекарен длъжник, че на заемополучателя е
предоставен заем с максимален размер на главницата до 5 500 евро, а
заемополучателят се е задължил да върне заема, ведно с натрупаната върху
него лихва по реда, предвиден в чл. 2.3 и чл. 2.4.. Установено е, че заемната
сума се изплаща на етапи, първият от които е свързан с погасяване на
задълженията на И. П. С. към Национална агенция по приходите в размер от
2 751, 87 лв., платими от дружеството – кредитор по сметката на ТД на НАП –
Пловдив, която сума се приспада от общия размер на заема. С клаузата на чл.
2.2. от Договора е установено, че останалата част от сумата се изплаща по
сметката на заемополучателя в тридневен срок след осигуряване на
обезпечение – първа по ред ипотека в полза на заемодателя. Съгласно чл. 2.4.
(а) от договора, заемополучателят се задължава да изплати изцяло отпуснатия
заем, заедно с начислената лихва, такси и разноски, подлежащи на
възстановяване /ако има такива/, в срок до 60 месеца от датата на сключване
на договора, в съответствие с погасителния план, съставляващ Приложение №
1 към договора. По делото е представен погасителен план, от който е видно,
че е установена месечна вноска от 198, 73 евро, с падеж на първата вноска на
12.03.2015 г. и падеж на последната вноска на 12.02.2020 г.
В чл. 5.2. е уговорено правото на заемодателят да обяви кредита за
предсрочно и незабавно изискуем при неизпълнение, което продължава от
страна на заемополучателя повече от 7 дни или последиците от него не са
възстановени в този срок, като е установено, че ако неизпълнението
продължава повече от 90 календарни дни, заема автоматично става
предсрочно и незабавно изискуем, без да е необходимо заемодателят изрично
да уведомява заемополучателя за настъпването на предсрочната изискуемост.
4
Съгласно чл. 2.3. (а) от процесния договор, заемополучателят дължи на
заемодателя фиксирана лихва в размер на 36 % на година върху неусвоената и
непогасената част от главницата на предоставения заем, като тази лихва се
начислява и изплаща при условията и по начина, уговорени в чл. 2.4. от
Договора. Съгласно чл. 2.3. (с) от процесния договор, в случай, че
заемополучателят не изпълни което и да е от задълженията си по този договор
на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0, 14 % върху сбора
от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента
договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото
плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени
дължими суми за главница, лихва и неустойки за забава по договора.
Спорът пред настоящата инстанция се концентрира относно това
нищожна ли е уговорената неустойка като противоречаща на добрите нрави.
Установено е, че страните са предвидили неустойка, дължима при
неизпълнение на кое да е задължение по договора, както и при предсрочна
изискуемост на същия. Размерът на неустойката е определен на 0,14 % от
сбора на цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента
договорна лихва, като се изчислява за всеки ден, считано от датата на падежа
до пълното погасяване на всички просрочени задължения. Предмет на
претенцията в настоящото производство е неустойката за периода от
13.10.2017 г. до 12,03,2020 г., т.е. 1147 дни възлизаща на 3000.11 евро.
Правните норми, уреждащи нищожността на сделките, са от
императивен характер и за приложението им съдът следи служебно. Когато
страната се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата
действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност.
Сред тях е и съответствието на договора с добрите нрави. Съгласно ТР №
1/15,06,2010 г. на ВКС по т. д. 1/2009 г. на ОСТК, добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона, поради което за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Нормата на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД
предвижда, че са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. Тази
разпоредба намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл.
5
288 от ТЗ. Накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, съставляващи част от действащото право
(напр. приципите на справедливостта, на добросъвестността, на
предотвратяване на несправедливото облагодетелстване и пр.). Спазването на
добрите нрави е предвидено в защита не само на индивидуалния правен
субект, но и в защита на обществените отношения.
Нищожна като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща
условия за неоснователно обогатяване е договорната клауза за неустойка,
когато заплащането й би създало неравностойност на насрещните задължения
по договора или би надхвърлило присъщите й обезпечителни и
обезщетителни функции. Докато прекомерността на неустойката се
преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставянето й с
вече настъпилите вреди от неизпълнението, нищожността й следва да се
преценява към момента на сключване на договора. Критериите за тази
преценка, според в ТР № 1/15,06,2010 г. на ВКС по т. д. 1/2009 г. на ОСТК,
следва да проверят съответствието на уговореното отнапред обезщетение за
неизпълнение с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Така неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
функции.
При неустойка за забава, каквато е претендираната, целта на същата е
да обезщети вредите на кредитора за периода докато е налице неизпълнение.
Периодът на дължимост на неустойката е без краен предел, не е уговорен
максимален дължим размер. Предвижда се неустойката да се изчислява за
всеки ден просрочие и то не само върху непогасената част от главницата, а и
върху договорните лихви. Така на практика се уговаря възможност за
кредитора не само да репарира евентуално претърпените от забавата вреди,
но и да капитализира допълнителни приходи под формата на неустойка. По
този начин за процесния период натрупаната неустойка е в размер на повече
от половината от предоставената в заем главница и надхвърля по размер
настъпилите вреди от забавата.
При това, и като се вземе предвид, че изпълнението на задълженията по
6
процесния договор е обезпечено и с договорна ипотека върху недвижим имот,
следва да се приеме, че уговорената неустойка несъмнено прекрачва
пределите на присъщите обезпечителна и обезщетителна функция.
Следователно клаузата за нейната дължимост е нищожна, поради което
предявеният иск за неустойка като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Досежно задължението за заплащане на главница и договорна лихва,
установява се от заключението на вещото лице размера на незаплатената
главница от 4 580, 79 евро и на договорната лихва за периода от 13.03.2016 г.
до 12.02.2020 г. в размер от 959, 32 евро. Доколкото уговорената неустойка
се явява нищожна по гореизложените съображения, то настоящият съдебен
състав споделя направения от първонистанционния съд извод, че заплатените
за погасяване на посоченото задължение суми в размер от 10 092, 21 евро,
начислена за целия срок на договора за паричен заем, са заплатени без
наличие на валидно правно основание, затова и подлежат на приспадане по
реда на чл. 76 ЗЗД, поради което с така заплатената сума от 10 092, 21 евро
следва да се погаси задължението за заплащане на възнаградителна лихва в
размер на сумата от 959, 32 евро и за главница от 4 580, 79 евро, което от
своя страна обоснова извода за неоснователността на претенцията за
заплащане на главница и договорна лихва.
Мотивиран от горното, жалбата като неоснователна следва да бъде
отхвърлена, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно,
потвърдено.
Предвид изхода на спора на спора в полза на адв. М.Л., в качеството
му на процесуален представител на въззиваемата страна И.С., защитавана
на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение, от 1 200лв лв., определено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което предвид фактическата и
правна сложност на делото не следва да бъде редуцирано.
Касаещо постъпили две частни жалби:
Същите се явяват допустими, доколкото са депозирани в срок, от лица
имащи правен интерес, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което се явяват процесуално допустими, а разгледани по същество са
неоснователни. При депозирането на възражение по чл.414 ГПК срещу
7
издадената заповед за изпълнение, не се изисква обосновка на възражението.
Единственото действие, което може да бъде извършено от процесуалния
представител на длъжника, е подаването на възражение по чл.414 ГПК,
които в повечето случаи са по предварително утвърдени образци. Същинската
защита на длъжника се реализира впоследствие в исковото производство по
реда на чл.422 ГПК. Ето защо при присъждане на претендираното от
ответника адвокатско възнаграждение в заповедното производство, правилно
първоинстанционният съд съобразяваики се с обстоятелството, че
възражението по чл.414 ГПК не се отличава с фактическа и правна сложност,
и релевираното от ищеца възражение за прекомерност, е намалил същото
от 900лв на 60.00лв. Изложеното обосновава правилността на обжалвания
акт, поради което същият следва да бъде потвърден, а частните жалби
оставени без уважение.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №262675/29.12.2021г постановено по гр.д.
№15199/2020г. по описа на ПРС, девети гр.с.,.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №260166/17.02.2022г. постановено по
по гр.д.№15199/2020г. по описа на ПРС, девети гр.с
ОСЪЖДА „Лено“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №96, ет.7,
представлявано от изпълнителния директор А. Т. да заплати на адвокат М. Л.
Л. с ЕГН-**********, в качеството му на процесуален представител на
въззиваемата страна И.С., сумата от 1 200лв (хиляда и двеста лева) за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
8
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9