Определение по дело №443/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Решение № 156/19.11.2014г., постановено по гр.дело № 326/2014г., Момчилградският районен съд е наложил мярка за защита от домашно насилие в полза на Ф. М. О. от с.М., О., срещу А. М. О. от същото село. Първоинстанционият съд е задължил А. М. О. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Ф. М. О.. Забранил е на А. М. О. да приближава на по-малко от 50 метра жилището на Ф. М. О., представляващо една стая от първи етаж и втори етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в с.М., ул.И. регулацията № 54, О., на основание чл.5, ал.1, т.З от ЗЗДН за срок от шест месеца. Решаващият съд е осъдил А. М. О. да заплати глоба в размер на 200 лв., на основание чл.5, ал.4 от ЗЗДН, да заплати по сметка на МРС сумата в размер на 25 лв., съставляваща дължима се държавна такса, а на Ф. М. О. да заплати направените в производството разноски в размер на 500 лв. Съдът е издал заповед за защита от 19.11.2014 г.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба, подадена чрез процесуален представител, от ответника в първоинстанционното производство А. М. О.. В нея се твърди, че обжалваното решение № 156/19.11.2014 г. е недопустимо, неправилно и необосновано. Излагат се съображения,че подадената в производството декларация по реда на чл.9 от ЗЗДН не отговаря на законовите изисквания и в нея актът на психическо насилие се сочел бланкетно, както и че целта на молителката била не защита от домашно насилие, а отстраняването на ответника от наследствения на страните имот, за който същите водели съдебен спор за делба. Твърди се, че правилно първоинстанционният съд възприел, че между страните в производството отношенията били влошени, но тези взаимоотношения не се обхващали от действието на ЗЗДН, а представлявали един имуществен спор. Жалбодателят изтъква, че от събраните по делото доказателства по никакъв начин не можело да се изведе правен извод за вината му и за авторството му за извършен акт на домашно насилие спрямо молителката на посочената дата-17.09.2014г. Молителката сама дала писмени показания в полицията, че била бита от Х.- дъщеря на жалбодателя, а в приложената по делото декларация твърдяла, че това бил направил жалбодателя, а не дъщеря му, защото последната била непълнолетна и целта, която си поставяла молителката не можела да бъде постигната чрез нея. Изтъква също, че пренебрегвайки събраните по делото доказателства и постановявайки атакуваното решение само на основание декларацията по чл.9 от ЗЗДН, която била пък в пълно противоречие с останалите писмени и гласни доказателства, първоинстанционният съд постановил неправилно решение, което моли настоящата инстанция да отмени, като постанови ново, с което отхвърли молбата на Ф. О. за постановяване на мерки за защита по ЗЗДН по повод, извършен спрямо нея акт на домашно насилие на 17.09.2014 г. Претендира разноски и за двете инстанции.

Ответницата по жалбата Ф. М. О., чрез процесуален представител и чрез пощенска пратка в срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, е депозирала възражение, в което излага съображения за правилността на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание жалбодателят, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба. По реда и при условията на чл.266, ал.1, т.2 от ГПК представя нововъзникнало писмено доказателство.

В съдебно заседание, ответницата по въззивната жалба, чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба.

Кърджалийският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Въззивната жалба, като подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН и от лице, имащо правен интерес от обжалване, се явява процесуално допустима,

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по молба на Ф. М. О. от с.М. за извършен спрямо нея акт на домашно насилие от страна на брата на покойния й съпруг, А. О., с когото живеели в една къща. Твърди в този смисъл, че 17.09.2014 г. в 07.00 часа, се срещнала в коридора на къщата, в която живеели, с дъщерята на А. О. св.Х., която на направената й забележка да наглежда кокошките да не чупят цветята, започнала да отправя на висок тон обиди и закани към молителката. Твърди, че намесилият се А. О. вместо да усмири дъщеря си, се нахвърлил с обиди и юмруци към нея. Нанесъл й удари по тялото с ръце и крака, удрял я и я ритал, където свари. На 18.09.2014 г. посетила РУП –Кирково, където съобщила за случилото се. На 22.09.2014 г. била прегледана от съдебен лекар и й било издадено съдебномедицинско удостоверение № 232, от което се установявало, че в резултат на нанесения й побой й били причинени кръвонасядания и охлузвания на кожата на гърдите и крайниците. В молбата си Ф. О. изтъква,че актовете на домашно насилие са системни във влошените й отношения с ответника. В подкрепа на така изложеното молителката е представила декларация по чл.9, ал.3 от Закона за защита от домашно насилие.

Молбата, с която Ф. О. е поискала от компетентния съд налагане на мярка за защита от домашно насилие е подадена в срока по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, срещу лицÕ от кръга на лицата по чл.3, т.7 от ЗЗДН, поради което е допустима, а разгледана по същество, както и пъррвоинстанционният съд е приел,е основателна. Съображенията на настоящата инстанция са следните:

Основателността на молбата за защита по реда на ЗЗДН предполага установяване на обстоятелства, които в съвкупността си обусловят извод за осъществен спрямо молителя акт на домашно насилие- наличие на морално укоримо поведение от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото лице, което да се квалифицира като акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН и същото да е извършено от посочения в молбата ответник на твърдяната дата. За квалифицирането на даден акт като такъв на домашно насилие, съгласно разпоредбата на чл. 2 от ЗЗДН, е необходимо актът да е на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Законът за защита срещу домашното насилие предвижда провеждането на спорно съдебно производство по реда на чл. 12 , ал. 1 и чл. 15, ал. 1 от ЗЗДН, с възможност за събиране на доказателства от страните, съгласно чл. 13 от ЗЗДН. По този начин се охраняват и правата на защита на ответника в производството, който има възможността да опровергае доказателствената стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, установена в чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, чрез представяне на съответни доказателства.

Безспорно е, че декларацията на молителя по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, е доказателствено средство относно изложените в нея обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Обвързващата доказателствена сила на тази декларация е задължителна за съда, само ако няма други доказателства, които да я оборват. В настоящото производство, ответникът при дадената му процесуална възможност, нито с представените пред решаващия съд, нито с тези, представени като нововъзникнали пред настоящата въззивна инстанция доказателства, не успя да обори доказателствената стойност на представената по делото от молителката декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. И това е така, защото свидетелските показания, снети в производството от съпругата св. Ф. О. и дъщерята св. Х. О. на ответника А. О., следва да бъдат кредитирани частично, а именно в частта им, с която установяват влошени взаимоотношения между страните. Обективно установеното от приетото по делото експертно решение № 1827/ 144/ 17.12.13 г., физическо състояние на молителката с 50% инвалидност, с накуцващо придвижване с помощта на бастун, определено влиза в явно противоречие с показанията на свидетелките, в частта им, с която твърдят, че молителката Ф. била тази, която при възникващите скандали биела св.Х. О., св. Ф.О. и ответника А. О.. Именно поради наличието на това явно противоречие, и настоящата инстанция не кредитира снетите свидетелски показания в тази им част. Безспорно, в подкрепа на това, че между страните са налице влошени отношения, и че това е устойчиво във времето състояние, са и събраните по делото Постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 06.06.2014 г. на Районна прокуратура, гр.Момчилград, Справка от 02.10.2014 г.на РУ на МВР- Кирково, Постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 07.11.2014 г. на Районна прокуратура, гр.Момчилград и особено представените протоколи за предупреждение от 19.09.2014 г. по отношение на страните в производството. Съдът дава вяра на представената от молителката декларация и защото, посочените в нея обстоятелства определено се подкрепят от приетото по делото надлежно писмено доказателство – Съдебномедицинско удостоверение № 232 от 22.09.2014 г., от което се установява обективно наличие на кръвонасядания и охлузвания по кожата на гърдите и крайниците й. Всъщност, до извод различен от вече установения не води и анализа на приетото като нововъзникнало по делото писмено доказателство- невлязла в сила присъда № 195/ 25.11.2014 г. и мотиви, постановени по нчхд № 250/ 2014 г. по описа на Районен съд, гр.Момчилград, от прочита на които се установява, че ответникът А. О. е оправдан по предявеното му обвинение по чл.130,ал.2 от НК. И това е така, защото съгласно разпоредбата Ýа чл.1, ал.2 от ЗЗДН, отговорността по този закон определено е самостоятелна и специфична, и тя не се предопределя от евентуална наказателна отговорност на извършителя.

Казано в заключение по изложените съображения, и настоящата инстанция счита за необорена по смисъла на чл.13, ал.3 от ЗЗДН, доказателствената сила на представената от молителката Ф.О., декларация с правно основание чл.9, ал.3 от същия закон.

В този смисъл, въззивният съд намира жалбата за неоснователна, а атакуваното първоинстанционно решение за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

И при този изход на делото, макар и изрично да е направено с отговора на въззивната жалба, искане за присъждане на разноски, доколкото в производството не се установя тяхното извършване, не следва на ответницата по жалбата да се присъждат такива.

Водим от изложеното, окръжният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 156/ 19.11.2014 г., постановено по гр. д. № 326//2014 г. по описа на Момчилграския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.