РЕШЕНИЕ
№ 1276
гр. София, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА В. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20241110215432 по описа за 2024 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, вр. чл.72, ал.4 от
ЗМВР.
Инициирано е по жалба от Д. С., ЕГН **********, срещу индивидуален
административен акт - заповед, с рег. №226зз-1330 от 09.10.2024 г., издадена от Г. Н. Г. -
полицейски орган при 02 РУ - СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за
министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е постановена принудителна
административна мярка – фактическо задържане на лицето, което я оспорва – Д. С., за срок
до 24 часа.
В депозираната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на
атакуваната заповед поради допуснати при издаването й съществени нарушения на
изискванията на процесуалния закон. Наведени са доводи за накърняване правото на защита
на жалбоподателя, произтичащо от неговата неосведоменост относно правното и
фактическото основание на наложеното му ограничение. Възраженията са допълнени и с
твърдението, че органът – издател на акта, е некомпетентен. С тези съображения е
формулирана молба за отмяна на издадения индивидуален административен акт. Отправена
е и претенция за заплащане на сторените разноски за адвокатски хонорар.
В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. Е. К.,
която поддържа депозираната жалба с изложените в нея аргументи. Поддържа същите и в
допуснатите й писмени бележки.
Ответникът Г. Н. Г. - полицейски орган при 02 РУ – СДВР, редовно призован, не се
явява. Представлява се от юрк. С, който пледира за потвърждаване на атакуваната заповед
като законосъобразна, поради издаването й от компетентен орган, в кръга на неговите
правомощия и при съблюдаване на регламентираните в ЗМВР процедурни правила.
Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР. В
условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя.
В представени пред съда писмени бележки пълномощника на ответника по жалбата,
застъпва тезата си за законосъобразност и обоснованост на оспорената заповед. Твърди, че
1
мотивите за издаването на последната били инкорпорирани в отделен документ, издаден
преди налагането на принудителната административна мярка, което било утвърден
практически подход. Подчертава, че преценката за предприемане на задържане била
поставена в оперативната самостоятелност на съответния полицейски орган, в настоящия
случай нуждата била породена от установената съпричастност на лицето към
идентифицираните признаци на престъпна проява с правна квалификация по чл.325 от НК.
В допълнение изтъква, че с приложената принудителна административна мярка не е
накърнен и принципът на съразмерност. Моли за потвърждаване на издадената заповед за
задържане и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения, и след
като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, и
съдържа всички изискуеми реквизити за нейната редовност, а разгледана по същество се
явява ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Жалбоподателят Д. С. бил роден на ХХХ Той притежавал лек автомобил „Ауди А3“,
с рег. №ХХХ
Около обяд на 09.10.2024 г. С. се придвижвал с превозното си средство на паркинг,
разположен пред сградата на 08 ДКЦ, находяща се на ул.“Христо Силянов“ №5, в столичния
квартал „Надежда“, където възнамерявал да паркира.
По същото време на мястото, където маневрирал жалбоподателят, пристигнал
собственикът на л.а. „Ауди А3“, с рег. ХХХХ, паркиран в непосредствена близост - ИМ Г..
Последният бил уведомен от две непознати жени, че превозното му средство е било ударено
от това на жалбоподателя. Въпреки че не забелязал видими щети по корпуса на автомобила
си, Г. се приближил до С., който в този момент вече бил преустановил движението си, но все
още се намирал във вътрешността на превозното си средство и му поискал обяснение.
Между двамата възникнал словесен конфликт.
Ситуацията била наблюдавана от ВВИ, който също паркирал на мястото и
непосредствено възприел маневрите на жалбоподателя. Поради повишения тон на разговор
между Г. и С., той се приближил към тях. Доколкото възприел състоянието на жалбоподателя
като повлияно от алкохол, И се пресегнал през отворения прозорец на предната дясна врата
на автомобила му и се опитал да издърпа контактния ключ, за да предотврати по-
нататъшното управление. В резултат на действията му напрежението ескалирало.
Жалбоподателят излязъл от автомобила си и пристъпил към физическа саморазправа с
непознатите мъже, в чийто ход тримата взаимно си нанасяли удари.
ВИ и И Г. успели да вземат надмощие над своя опонент, повалили го на земята и с
натиск върху тялото му го обездвижили. Веднага след това подали сигнал до органите на
МВР за случилото се.
По този повод, около 13:00 часа, на 09.10.2024 г. на горепосочения адрес бил изпратен
полицейски автопатрул в състав от служителите Г. Н. Г. и ТСД. На място те установили
лицата – участници в конфликта, които им преразказали събитията. Полицаите поканили С.
да се подложи на тест с дрегер, което той категорично отказал. Срещу него бил съставен акт
за установяване на административно нарушение по чл.174 от ЗДвП, а автомобилът му бил
служебно дерегистриран и регистрационните му номера били свалени. На С. бил издаден
талон за медицинско изследване, като същият бил съпроводен до УМБАЛ „Света Анна“, за
да даде кръв. В болничното заведение С. отказал отново да се подложи на кръвни
изследвания. Междувременно между него и полицейските служители също възникнал
словесен конфликт, по време на който той отправял обиди към тях.
Г. и Дикова докладвали на оперативната дежурна част към 02 РУ -СДВР. По
разпореждане на дежурния офицер те задържали жалбоподателя и го транспортирали до
сградата на 02 РУ - СДВР. Ответникът Г. Н. Г., на длъжност „старши полицай“ в Група
„Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към 02 РУ - СДВР издал
заповед с рег. №226зз-1330 от 09.10.2024 г., с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, на
09.10.2024 г., считано от 13:15 часа, Д. С. била задържан за срок до 24 часа по повод
2
„достатъчно данни за извършено престъпление хулигански прояви“. Жалбоподателят се
запознал с нейното съдържание, но отказал да я подпише. Екземпляр от нея му бил връчен.
Била му предоставена декларация за правата на задържано лице, която той отказал да
подпише. Задържането му било вписано и в книгата за задържани лица, водена в
структурното подразделение на СДВР. В съответната графа за тази мярка било въведено
основание, идентично на отразеното в издадената заповед. С. станал обект на предприетото
претърсване на лице, при което били описани подробно в съставения протокол за обиск
движимите вещи, установени в негово владение. Жалбоподателят бил освободен от
арестните помещения на 02 РУ - СДВР в 13:05 часа, на 10.10.2024 г.
Било образувано бързо производство за престъпление от общ характер по чл.325, ал.
1 от НК, по който повод била заведена пр.пр.№46568/2024 г. по описа на С. Р. П. (СРП). В
неговия ход в качеството на свидетели били разпитани очевидците ВИ и И Г., както и
полицейските служители Г. Г. и ТД. С постановление от 13.12.2024 г., наблюдаващия
прокурор при С. Р. П. привлякъл жалбоподателя в качеството на обвиняем за две
престъпления с правна квалификация по чл.325, ал.1 от НК.
Така изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: заповед за
задържане на лице, с рег. №226зз-1330/09.10.2024 г., протокол за обиск на Д. С., декларация
от Д. С., копие от докладна записка за задъжано лице, фиш за спешна медицинска помощ,
разписка за върнати вещи и пари на задържаното лице, пълномощни за процесуално
представителство, договор за правна защита и съдействие, платежно нареждане за внасяне
на държавна такса, удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР за заеманата към
09.10.2024 г. длъжност от Г. Н. Г., извлечение от книга за задържани лица, писмен отговор от
СДВР с приложение – копия на Заповед №513з-5057/08.06.2023 г., акт за встъпване в
длъжност, протокол, специфична длъжностна характеристика, писмен отговор от 02 РУ –
СДВР с приложения – копия на уведомление за образуване на досъдебно производство,
докладна записка, заявление, пимени сведения, заповед за задържане, протокол за обиск,
протоколи за разпит на свидетели, акт за установяване на административно нарушение
№1213777/09.10.2024 г., дкларация, талон за медицнско изследване, лист за преглед на
пациент, докладна записка, постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за
неотклонение, копие от наказателно постановление №24-4332-025829/29.10.2024 г., копие от
Заповед за прилагане на ПАМ, списък с разноски.
Изброените по- горе доказателствени материали в по-голямата си част са обективни,
отличават се с достоверни дати, взаимно се допълват и разкриват синхрон, поради което
следва да бъдат възприети без резерви, като изясняващи обстоятелствата по настоящия
спор. Изготвените докладни записки на полицейските служители, пряко ангажирани с
посещението на адреса по повод на постъпилия сигнал, както и с последващото
предприемане на служебни действия по компетентност, в съвкупна преценка със събраните
предварителни писмени сведения от очевидци, предполагат възможност да се установят с
нужната степен на обстоятелственост и конкретика събитията с участието на С., развили се
на 09.10.2024 г., за които е потърсено съдействието на правоохранителните органи. Сведения
за неправомерните прояви на жалбоподателя са станали непосредствено достояние на
полицейските органи, отзовали се на подадения сигнал. При непосредствена комуникация
със С. и констатиране на външни поведенчески и невербални признаци за евентуално
повлияване от алкохол, съчетани с разказите на заварените на място очевидци, служителите
са изпълнили своите задължения и са предложили на водача тестуване с дрегер, което той е
отказал. По идентичен начин е реагирал и пред медицинското лице в УМБАЛ „Света Анна“,
където е бил съпроводен за преглед. В подкрепа на тези данни се явяват оформените и
приложени към материалите по представената прокурорска преписка копия на талон за
медицински преглед, дакларация за отказ от преглед с инвазивна манипулация, акт за
установяване на административно нарушение, докладна записка на полицейския патрул,
заповед за прилагане на принудителна административна мярка и наказателно
постановление, с което е наложено наказание „глоба“ за нарушение на чл.174, ал.3 от НК. От
сведенията на другите граждани органите на реда са разбрали и за проявлението на буйство,
с което С. е реагирал срещу своеобразния опит на Васил Иванов и Иван Г. да го възпрат да
продължи управлението на своя автомобил, подозирайки предхождаща употреба на
алкохолни напитки от негова страна. В унисон с тези констатации са не само писмените
3
сведения на заварените от полицаите на мястото на инцидента лица, както и протоколите за
техните разпити, проведени в хода на образуваното досъдебно производство, но и
приложеният лист за преглед на пациент, който потвърждава състоянието на алкохолно
опиянение при жалбоподателя.
Възприетото от съда не се оборва и от писмените сведения на С., в които той
признава прием на спиртни напитки, отричайки само последващо управление. В тази връзка,
напълно изолирани остават събраните в хода на настоящото дело свидетелски показания на
И. А. А.. Неговото изложение се отличава с фрагментарност и неспособност да се
предоставят детайли, които не биха убегнали на непосредствен наблюдател на протеклите
събития. Не следва да се игнорира и ясно заявеното от свидетеля, че всъщност не е запознат,
дали неговият приятел е употребил алкохол, както и че не е наблюдавал пряко
предхождащите пристигането на полицейските служители негови действия.
Кредитира се от съда и приложеното към материалите по настоящото дело
удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР – официален документ, предлагащ
информация относно заеманата длъжност от издателя на обжалваната заповед за задържане
към датата на нейното изготвяне.
В процеса по изграждане на изводите си настоящият съдебен състав се довери на
преимуществената част от съдържанието на атакуваната в настоящото производство заповед
за задържане, както и приложените към нея протокол за обиск, декларация за права на
задържано лице и разписка за върнати вещи и пари, ведно с извлеченията от книгата за
задържани лица. От тях се извеждат фактът на въдворяване на Д. С. в арестните помещения
на 02 РУ – СДВР и продължителността на така наложената принудителна мярка. Съдът
приема, че екземпляр от заповедта е бил връчен на жалбоподателя при отказ от негова
страна да го приеме. Този извод се обосновава с различения в съответните графи подпис на
свидетел на това изявление на С., неоспорено от последния.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР предвижда задържане на граждани от
органите на МВР като вид принудителна административна мярка (ПАМ). Същата, по
смисъла на чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания, има за цел да
предотврати възможността лицето, спрямо което тя се предприема, да се укрие или да
извърши престъпление. За нейното прилагане е нужно да се разкриват данни за авторство
или за възможна съпричастност към извършено в обективната действителност престъпно
посегателство от страна на субекта, който я търпи. Законът не поставя изискване за
убеждение в безспорната доказаност на вината на лицето в извършеното престъпление,
доколкото тези обстоятелства са част от предмета на доказване в наказателното, а не в
административното производство, каквото по своята същност е развиващото се по реда на
чл.72 ЗМВР, вр.чл.145 и сл. от АПК. Достатъчно за налагане на мярката се явява и
наличието на „данни“ за осъществено престъпление, които могат да бъдат обективирани
писмено или дори устно. В този смисъл и оперативната самостоятелност, с която разполага
органът, пристъпващ към нея, има за свои предели единствено преценката, дали да издаде,
или да откаже да издаде заповедта, когато приеме, че се разкриват законовите предпоставки.
Проверката на съда в производствата по оспорване на административни актове,
съгласно чл.169 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), се съсредоточава върху
наличието на оперативна самостоятелност за органа, издал заповедта и спазването от негова
страна на изискването за законосъобразност на административните актове. Разпоредбата на
чл.168, ал.1 от АПК предписва, съдът в производството да не бъде обвързан от основанията,
посочени в жалбата, с която е сезиран, но да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Законовият текст, към който
чл.168, ал.1 от АПК препраща, предвижда като условие за валидност на обжалваните
административни актове кумулативната даденост на следните предпоставки: издаването им
от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, в унисон с материалноправните разпоредби и
без противоречия с целта на закона. От значение се явява и съответствието на наложеното
ограничение по чл.72, ал.1 от ЗМВР с принципа за съразмерност в административното
производство, прокламиран от чл.6, ал.2 - ал.4 от АПК - да не се засягат права и законни
интереси в по- голяма степен от най- необходимото за целта, за която актът се издава, да не
4
са възможни по- благоприятни мерки, с които да се постигне тази цел, да не съществуват
повече от една законосъобразни възможности в обхвата на дискрецията.
Следвайки обсъдената хронология в преценката относно законосъобразността на
обжалваната заповед за задържане, този съд намира, че няма основание да се коментира
порок в нея по отношение компетентността на органа, който я е издал. Тя изхожда от
полицейски орган, в кръга на неговите правомощия, съгласно чл.72, ал.1 от ЗМВР. Според
чл.57, ал.1 от ЗМВР, сред полицейските органи, осъществяващи дейности по чл.6, т.1-3, т.7-8
от ЗМВР, са и органите на областните дирекции на МВР, каквато е СДВР със своите
подразделения. Прието и неоспорено по делото като доказателство е удостоверението от
Отдел „Човешки ресурси“ - СДВР относно заеманата от Г. Н. Г. към 09.10.2024 г. длъжност
„старши полицай“ в Група „Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“
към 02 РУ - СДВР. С тези аргументи следва да се приеме, че той е имал правомощие да
реализира задържане по реда на чл.72, ал.1 от ЗМВР.
Атакуваният индивидуален административен акт обаче, макар и издаден в
предвидената от закона писмена форма, не съдържа всички изискуеми от закона
задължителни реквизити, предвидени в разпоредбата на чл.74, ал.2, т.1 и т. 3-6 от ЗМВР.
В заповедта е отразен органът, който я е издал, лицето, срещу което е издадена,
правото на превод, възможностите за оспорването по административен и съдебен ред и
сроковете за това. Фигурира разяснение на правата на задържания, ведно с отразяване на
законовото основание за издаването на административния акт. Копие от нея е връчено на
жалбоподателя в хипотезата на отказ, удостоверен с подпис на един свидетел.
Съществен реквизит е предвиден в нормативния регламент на чл.74, ал.2, т.2 от
ЗМВР, съгласно който, заповедта за задържане следва да съдържа „фактическите и
правните основания за задържането“. Изискването е въведено с оглед обезпечаване
необходимостта от мотивиране на акта от правна страна и с посочване на конкретните
фактически основания, послужили за законосъобразното упражняване на правомощията на
полицейския орган по ограничаване на правото на свободно придвижване на лицето, срещу
което се предприема принудителната административна мярка (ПАМ). Изискването е
въведено с оглед обезпечаване необходимостта от мотивиране на акта от правна страна и с
посочване на конкретните фактически основания, послужили за законосъобразното
упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване на правото на
свобода на лицето, срещу което се предприема принудителната административна мярка
(ПАМ). Фактическото основание за издаване на индивидуалния административен акт е
очертано словесно в съответната графа единствено посредством лаконичната констатация -
„достатъчно данни за извършено престъпление хулигански прояви“, без дори бланкетно
указание какво поведение всъщност се визира. Нужно е да се подчертае, че терминът
„хулигански прояви“ не е правно утвърден, а е възприет в съдебната практика, като
фразеологичен синоним на многообразие от въздигнати от законодателя в престъпления
деяния, обединяващи звена между които се явяват признаци от субективната страна -
„хулигански мотив“ или „хулигански подбуди“. Той може да се използва за очертаване на
основни или квалифицирани състави на престъплението „хулиганство“, уредено с текста на
чл.325, ал.1- ал.5 от НК и изискващо установеност на „хулигански мотив“, а така също с
различни посегателства срещу личността, чийто отличителен квалифициращ признак от
субективна страна се явяват „хулиганските подбуди“ на поведението. В този смисъл, чрез
въвеждането в текста на заповедта единствено на фразата „хулиганска проява“ не е покрит
не само минималният стандарт за фактическо описание на поведението, но отсъства и
неговата, макар и първоначална, правна квалификация, която да предостави информация за
действителното основание за издаването на акта. Тази словесна формулировка не изпълнява
целите на закона, да предостави нужната по обем информация за разумните причини, поради
които конституционно гарантираното право на лична свобода и неприкосновеност на
задържания е било ограничено посредством наложената спрямо него принудителна
административна мярка. В издадената заповед не е включена конкретика относно време,
място и начин на извършване на престъпна деятелност, които обективни параметри да са
достатъчни, за да се формира заключение за евентуална съпричастност на жалбоподателя
към нея. Липсва и включена дори първоначална правна квалификация. Както бе споменато и
по- горе, кратката характеристика на поведението, назовано „хулигански прояви“
5
предполага относимост, както към няколко отделни състава на престъплението
„хулиганство“, въведени в различни алинеи на чл.325 от НК и диференцирани помежду си
чрез квалифициращи признаци и отличителен механизъм (например чл.325, ал.1 и чл.325,
ал.3 от НК), така и състави на престъпления против личността, изискващи особен признак
от субективната страна „хулигански подбуди“ (чл.131, ал.1, т.12 от НК, чл.116, ал.1, т.11 от
НК). От друга страна, тези подробности са били нужни още повече когато намесата на
органите на реда е потърсена и основният акцент в изготвените от тях документи е поставен
върху факта на възникнало съмнение за управление на МПС след употреба на алкохол от
жалбоподателя и последващ отказ от негова страна да се подложи на тестуване и на кръвно
изследване – повод да се ангажира неговата административнонаказателна отговорност. Така
описаното поведение в материалноправен аспект въобще не се свързва с хулигански мотиви
или подбуди, а дори част от него въобще не е изпълнено на мястото, на което полицейските
служители за първи път са установили контакт с жалбоподателя. Налага се извод, че
изискуемият обем от факти, установяващи съставомерността на конкретната проява, спрямо
които именно контролиращият съд може да извърши оценка за съществуването на
материалноправно основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР за закоността на задържането, не е
постигнат само с въвеждането на твърде лаконично описание на неговото основание. В него
не се откриват основните белези на едно правно запретено поведение, налагащо
приложението на ПАМ, с време, място на неговото предприемане и други отличителни
признаци, което да послужи като достатъчна обосновка за предприетото ограничение на
основни права на личността и неговата законосъобразност и пропорционалност.
Изрично в практиката на Европейския съд по правата на човека е поставен акцент
върху стандартите, приложими при закрила на правото на свобода и сигурност,
регламентирано с чл.5, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКПЧ). Един от тях е изчерпателността на изключенията, по силата на които е допустимо
това право да бъде временно ограничено. Те следва да бъдат тълкувани стриктно, така че да
се създадат гаранции, че никой няма да бъде лишен от свобода на основание, което не е
предвидено в ЕКПЧ. В чл.5, от §2 до §5 от ЕКПЧ са установени правила, обезпечаващи
минимизиране на риска от произвол. Едно от тях е и уреденото в чл.5, §2 от ЕКПЧ,
съобразно което задържаният следва незабавно да бъде уведомен за основанията за своя
арест, като задължение на компетентния държавен орган се явява обосновката на
разумността на тази крайна мярка. В конкретния случай този стандарт не е постигнат,
доколкото въведеното пестеливо словесно изражение на основанието, заключаващо се в
„хулигански прояви“ не предоставя отговор на релевантните въпроси относно фактите,
установяващи съставомерността на конкретното поведение, спрямо които именно
контролиращият съд може да извърши оценка за съществуването на материалноправно
основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР за закоността на задържането.
В писмените си доводи процесуалният представител на ответника се позовава на
съдържанието на докладната записка на полицейския патрул, реализирал мярката, изготвена
и приобщена към материалите по административната преписка по повод издадената заповед
за задържане и приобщените към образуваната прокурорска преписка материали – писмени
обяснения и свидетелски показания. Аргументирана е възможността фактическите и правни
основания за задържането да бъдат изложени в друг (отделен) документ – различен от самия
индивидуален административен акт, за което се препраща към съдебната практика. Както
самият пълномощник на ответника изтъква обаче – обосновката следва да предхожда
издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на
административния акт. В конкретиката на настоящия казус обаче, тази последователност е
нарушена, тъй като издаването на заповедта предхожда съставянето на докладните записки,
снемането на писмените сведения от Васил Иванов, Иван Г., а дори и от самия С., както и
провеждането на разпитите на свидетелите в хода на досъдебното производство. Оттук
съдът изхожда във виждането си, че процедурата по налагане на административната мярка е
изначално опорочена, тъй като жалбоподателят не е бил запознат със събраните материали
преди и към момента на налагане на ограничението му. Нещо повече – към 13:15 часа на
09.10.2024 г., когато е започнало задържането, изброените материали, предлагащи
предварителна информация за разглеждания случай, все още не са съществували, което е
предполагало обективната невъзможност на С. да се запознае с носител на информация,
очертаващ по- подробно фактическите рамки на неговото задържане. Както бе споменато и
6
по- горе, документите, изготвени от полицейските служители след факта на физическото
ограничаване на задържания, са били съсредоточени първоначално върху изясняване на
обстоятелствата по реализираното от него управление на моторно превозно средство и
отказа му да се подложи на изследване с техническо средство – алкотест – дрегер и кръвно
изследване, но не и относно извършено от него хулиганство – факт, изследван едва
впоследствие. Същевременно не е конкретизирано и кои негови прояви се считат за
консумиращи престъплението от общ характер, което се твърди, че е констатирано - дали
извършеното от него управление на МПС с последващ отказ да се подложи на тестуване с
дрегер, дали поведението му спрямо лицата, реализирали неговия граждански арест, дали
репликите, отправени към полицейските служители. При това положение единствената
възможност за полицейските служители е била да вместят в съдържанието на обжалвания
административен акт по- обстоятелствена обосновка за налагането на съответната
ограничителна мярка, с което единствено би се постигнала наложената от законодателството
и практиката степен на закрила и осигуряване на възможност на засегнатото лице да разбере
причините за ограничаването на правото му на свобода.
Принципна възможност мотивите на индивидуалния административен акт да се
съдържат и в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, е споделена в
съображенията на Тълкувателно решение №16 от 31.07.1995г. на ОСГК на ВС. За да е
приложим обаче, този подход налага в заповедта да се открива изрично препращане към
съпътстващите книжа, ведно с доказателство за предоставянето на възможност на лицето да
се запознае с тяхното съдържание. Това разбиране, впрочем, се открива и в задължителната
като отправна точка на юриспруденцията практика на Съда на европейския съюз,
материализирана в мотивите на решение от 25.05.2023г. по преюдициално дело №С608/2021.
Посредством него, макар да е легитимирано тълкуването, дадено в ТР №16/31.07.1995г.,
изрично се подчертава, че чл.6,§ 2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство не допуска информацията за основанията за задържане на лицата да им бъде
съобщавана само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по
съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на
същото.
Същевременно, в цитираното решение по преюдициалното дело пред СЕС е
възприето, че основанията за задържане на лица, заподозрени или обвинени в извършването
на престъпление, следва да съдържат цялата необходима информация, за да имат лицата
възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си, както и че тази
информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните
органи, сред които фигурират време и място на настъпване на фактите, формата на
конкретното участие на тези лица в предполагаемо престъпление и дадената неокончателна
правна квалификация, като се отчита етапа на производството, така че да не бъде засегната
ефективността на текущото разследване. Изхождайки от дадените в решението насоки, се
достига до извод, че въведените фактическите основания в заповедта за задържане трябва да
кореспондират и с правните основания по нейното издаване, като е недопустимо да се
очаква, че контролиращият съд ще допълва волята на издаващия орган и ще подвежда
фактите под съответната правна норма. Оперативната самостоятелност, при която действа
административният орган, не го освобождава от обективирането на конкретните причини,
обосноваващи необходимостта от ареста. Неизлагането на мотиви относно необходимостта
от предприемане на ПАМ винаги съставлява съществено нарушение на
адиминстративнопроизводствените правила и е основание за отмяна на заповедта по
смисъла на чл.146, т.3 от АПК (арг. от ТР №4/22.04.2002г. по т. д. №4/2002г. на ВАС,
съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на издадения
административен акт.) Аналогично е и разрешението на ЕСПЧ по делото „Петков и
Профиров срещу България“, по жалби с №50027/08 и №50781/09. В съображенията към
решението от 24 юни 2014г. изрично е посочено, че разпоредбата на чл.5, §1, б.„с“ от
ЕКЗПЧОС изисква лицето да е задържано по „обосновано подозрение“, че е извършило
престъпление и че такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно. В този смисъл и
задържането винаги следва да бъде аргументирано с данни за съпричастност на лицето към
извършването на престъпление. В конкретния случай се наблюдава пропуск на
административния орган да съобрази задължителните изисквания на константната практика
7
на върховната съдебна инстанция, както и на ЕСПЧ относно съдържанието на издадения
индивидуален административен акт. Съдът не разполага с правомощие да запълни със
собствено тълкуване липсващите мотиви в оспорваната заповед. Налага се извод за
незаконосъобразност на контролирания в настоящото производство акт поради порок в
неговата форма и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, с
което е засегнато правото на защита на жалбоподателя.
По изложените съображения, този съдебен състав намира, че оспорената заповед
следва да бъде отменена като незаконосъобразна.
Предвид изхода на настоящия спор, на основание чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения
акт или отказ. За реализиране пред съда на процесуално представителство жалбоподателят е
упълномощил адвокат, доказателства за което а представените пълномощно и договор за
правна защита и съдействие. Последният документ инкорпорира и разписка,
удостоверяваща, че Д. С. е изплатил в полза на адвокат К. възнаграждение от 750,00 лева.
Отделно по сметка на съда е внесена и държавна такса от 10,00 лева, за което действие е
представено платежно нареждане. Съобразявайки фактическата и правна сложност на
делото и неговия изход, съдът намира, че СДВР следва да бъде осъдена да заплати тези
парични средства в полза на жалбоподателя в претендирания пълен размер от 750,00 лева.
Определеното възнаграждение на участвалия в производството адвокат е съобразено с
предвидения в разпоредбата на чл.8, ал.2, т.3 на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (изм. с Решение от 06.02.2025 г. на Висш
адвокатски съвет) (Наредбата) минимум, който в този случай възлиза на 750,00 лева.
Действително, така цитираният подзаконов нормативен акт се ползва единствено като
ориентир от съда при определянето на дължимото, при надлежно формулирано възражение
за прекомерност. В конкретния случай обаче решаващият орган прецени, че търсената сума
не е прекомерна спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото, преценена
спрямо критериите на §2, т.2 от ДР на Наредбата. Макар делото да не се отличава със
съществен обем от материали, подготовката на процесуалния представител на
жалбоподателя за участието в съдебното заседание предполага сравнително проучване на
националната и европейската правна рамка, запознаване с генерираната съдебна практика,
при отчитане на особеностите на случая и засегнатия интерес, който се свързва с правото на
свобода. По делото са проведени две съдебни заседания, спрямо които са съобразени и
коригиращите коефициенти, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите,
приети от Висш съдебен съвет и определящи по обективни измерители действителната
тежест на съответния вид дело. Отделно, следва да бъде заплатена на жалбоподателя и
внесената от него държавна такса за разглеждане на делото пред първата инстанция в размер
на 10,00 лева.
Така мотивиран, на основание чл.172 и чл.172а от АПК, Софийски районен съд, НО,
2 състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане №226зз-1330 от 09.10.2024 г., издадена от Г. Н. Г.,
заемащ длъжността „старши полицай“ при 02 РУ – СДВР, с която на основание чл.72, ал.1,
т.1 от ЗМВР е постановена принудителна административна мярка - задържане на
жалбоподателя Д. С., ЕГН **********, за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
ОСЪЖДА, на основание чл.143, ал.1 от АПК, Столична дирекция на вътрешните
работи – МВР, да заплати в ползва и по сметка на Д. С., ЕГН **********, сумата от 750,00
(седемстотин и петдесет) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.143, ал.1 от АПК, Столична дирекция на вътрешните
работи – МВР, да заплати в ползва и по сметка на Д. С., ЕГН **********, сумата от 10,00
(десет) лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса.
8
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9