№ 778
гр. София, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ
при участието на секретаря МАЯ Ф. М.А
като разгледа докладваното от АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ Административно
наказателно дело № 20221110201957 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на Н.
Г. М. (чрез процесуален представител) срещу НП № 21-4332-025257 от 08.12.2021 г.,
издадено от Гергана Владимирова Борисова, началник група към ОПП – СДВР, с което на
жалбоподателя за нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от
ЗДвП са наложени административни наказания глоба в размер на 200 лева и лишаване от
право да управлява МПС за срок от 6 месеца. От страна на жалбоподателя се иска отмяна на
постановлението и присъждане на разноски, като се излагат конкретни доводи за
нарушаване на процесуалните правила и на материалния закон. Административно-
наказващият орган на практика не излага становище.
От писмените доказателствени материали (по аргумент от чл. 14, ал. 2 от НПК вр. чл. 84 от
ЗАНН ангажирането и на гласни доказателствени материали не е задължително, а в случая
не е и необходимо за разкриване на обективната истина) се установява по несъмнен начин -
освен оправомощаването на наказващия орган за издаване на НП по ЗДвП с писмена (и
подписана) заповед на министъра на вътрешните работи (на основание същата заповед е
оправомощен да съставя АУАН по ЗДвП и съставителят на приложения такъв акт по
представената прокурорска преписка) - още описаната в обжалваното НП фактическа
обстановка, към която съдът препраща (забрана за използване на който начин за излагане на
установената от съда фактическа обстановка липсва в релевантната нормативна уредба), с
изричното уточнение, че прекратяването на регистрацията се е изразило в получаване на
уведомление по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП от Гаранционния фонд на 24.08.2021 г. (като
действително била налице съответната липса на задължителна застраховка), както и че към
1
процесната дата 07.10.2021 г. срещу жалбоподателя (роден през 1971 г.) имало само едно
влязло в сила НП за нарушаване на правилата за движението по пътищата с дата на влизане
в сила през 2012 г. Липсват логически обосновани основания за съмнение касателно
автентичността и/или достоверността на който и да било от доказателствени материали,
които са безпротиворечиви.
При това положение административно нарушение (със съответната приложима санкционна
разпоредба) съгласно приетото от наказващия орган е налице. Следва да се има предвид, че
прекратяването на регистрацията по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП е законова последица (настъпва
по силата на закона – ex lege) от уведомлението съгласно същата разпоредба, получено от
Гаранционния фонд. До този извод се достига независимо от употребения в разпоредбата на
чл. 574, ал. 11, изр. 2 от КЗ израз „да прекрати регистрацията“, доколкото за разлика от
други хипотези на прекратяване на регистрацията на ППС, уредени в ЗДвП, същият закон (а
и подзаконовата нормативна уредба по прилагането му) не предвижда нарочен ред като
издаване на ЗППАМ или отбелязване в автоматизираната система, т. е. коментираният преди
малко израз „да прекрати регистрацията“ следва да се тълкува като такъв, отнасящ се само
до осъществяването на техническата дейност по отразяване и въобще привеждане в
изпълнение на дерегистрацията. Уведомяването по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, респективно по
чл. 574, ал. 11, изр. 2 от КЗ, следователно следва да се схваща като административен акт по
чл. 59, ал. 3 от АПК (административен акт, изразен чрез действие), който по естеството си
поражда правните си последици незабавно и при всяко положение ги е пораждал към
процесната дата 07.10.2021 г. (същият не е нищожен по смисъла на АПК, което единствено е
релевантното в случая, т. е. извън въпроса за нищожността настоящият съдебен състав не
следва да упражнява своеобразен косвен контрол върху коментирания административен акт,
включително досежно това спазена ли е била процедурата по уведомяване на собственика
съгласно чл. 574, ал. 10 от КЗ), с които последици въззивникът е следвало да се съобрази.
Ако се приеме, че жалбоподателят е допускал, че управлява МПС, което не е регистрирано
по надлежния ред, т. е. ако е действал с евентуален умисъл, а дори и ако се приеме, че
същият е действал при пряк умисъл (относно умисъла като форма на вина виж чл. 11, ал. 2
вр. ал. 1 от НК, която уредба е съответно приложима и към административните нарушения
по силата на чл. 11 от ЗАНН!), то би била налице хипотеза по чл. 9, ал. 2 от НК от гледна
точка на изискуемата, за да представлява едно деяние престъпление, обществена опасност,
която като степен не е еквивалентна на тази, изискуема за да бъде едно деяние
административно нарушение, поради което съдът намира, че не е налице хипотеза по чл. 33,
ал. 2 от ЗАНН, имайки предвид престъпния състав по чл. 345, ал. 2 от НК, доколкото
обществената опасност, която е типична и обуславя визирания претъпен състав, се свързва с
управление на МПС, за чиито подлежащи на регистриране данни и най-вече собственост
органите на публичната власт поначало не разполагат с информация, а в хипотезите, когато
регистрацията е прекратена просто заради липсата на съответната задължителна застраховка
(валидна такава към съответния момент), но превозното средство се управлява с иначе
надлежно издадени табели с регистрационни номера (както е в случая, видно от съответните
приложени справки относно регистрационни данни, а и от прокурорското постановление, с
2
което е отказано образуването на ДП и от приложения към материалите по съответната
прокурорска преписка АУАН), органите на публичната власт практически разполагат с
визираната информация. На следващо място, деянието е извършено при всяко положение
виновно, най-малкото при условията на небрежност, при която разновидност на формата на
вина непредпазливост деецът не предвижда настъпването на общественоопасните
последици от деянието си (които могат да бъдат еквивалентни и на самото деяние, както е в
случая), но е могъл (служебното прекратяване на регистрацията се е случило над един месец
преди процесната дата, въззивникът е имал съответното задължение по чл. 483, ал. 1, т. 1 от
КЗ, което той несъмнено не е бил изпълнил и следва да се има предвид, че уведомяването по
чл. 574, ал. 10 от КЗ не представлява връчване, а даване на възможност за узнаване от страна
на адресата, аргумент за който извод се извлича от формулировката „и им дава срок 14 дни
от датата на изпращане на уведомлението“ /именно от изпращането, а не от получаването/,
т. е. законът търпи положение, при което адресатът на уведомлението по някаква причина,
включително поради целенасочено поведение в тази връзка, няма да е получил
уведомлението, което означава, че няма как да се поддържа, че, ако жалбоподателят не е
узнал за отправено към него уведомление по чл. 574, ал. 10 от КЗ, то той не е имал причина
да счита, че съответната процедура по чл. 574, ал. 11 от КЗ е приключена) и е бил длъжен (в
случая по силата на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП) да ги предвиди, като в тази връзка следва да бъде
съобразена уредбата по чл. 11 от НК вр. чл. 11 вр. чл. 7 вр. чл. 6 от ЗАНН. Застъпваното
както в процесната жалба, така и в правната тория и практика, становище в смисъл, че
административните нарушения и престъпления от вида на т. нар. „на просто извършване“
(при които е налице идентичност между деянието и общественоопасните му последици)
могат да бъдат извършени само при пряк умисъл (когато деецът съзнава общественоопасния
характер на деянието си, предвижда и иска настъпването на общественоопасните му
последици – чл. 11, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 от НК /вр. чл. 11 вр. чл. 7 вр. чл. 6 от ЗАНН/), не се
споделя от настоящия съдебен състав, доколкото логически няма пречка деецът, бидейки
вменяем, да не осъзнава част от обективните характеристики на поведението си,
респективно в този смисъл да не предвижда настъпването на общественоопасните му
последици, макар да е бил длъжен и да е могъл да ги предвиди, т. е. да е бил длъжен и да е
могъл да добие реална представа относно съответните обективни характеристики на
собственото си поведение (например това, че управлява МПС именно с прекратена
регистрация). Фактическата грешка по чл. 14 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, ако се приеме, че
такава в процесния случай е налице, би изключила умисъла като форма на вина, но не и
непредпазливостта (арг. от чл. 14, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН; от изложения малко по-
горе анализ досежно това какво е бил длъжен и е могъл да предвиди г-н М. в случая е
видно, че не е налице хипотеза, при която същият да не е бил длъжен и да не е могъл да
предвиди фактическите обстоятелства по дерегистрацията на автомобила).
Следва да се има предвид още, че уведомяването на собственика по силата на чл. 143, ал. 10
от ЗДвП се явява действие, следващо самото прекратяване на регистрацията, а не част от
фактическия състав по визираното прекратяване.
Обжалваното НП отговаря на изискванията по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗДвП относно описание
3
на административното нарушение и обстоятелствата, при които то е извършено,
включително доколкото в същото постановление ясно е посочено за какъв конкретен вид (в
това число от гледна точка на причината за нея) дерегистрация се касае и кога като месец се
е случила тази дерегистрация. Уредбата по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН има за цел да даде
възможност на нарушителя да се защити по същество срещу обвинението, а на съда – да има
яснота относно рамката, в която може да се произнася без да се получи положение, в което
образно казано съдът да измести административния орган.
Наложеното наказание (независимо от изключително добрите данни за дееца по отношение
спазване на правилата за движението по пътищата) съответства на предвиденото в
съответната санкционна разпоредба. Не е налице хипотеза нито по чл. 28 от ЗАНН (имайки
предвид и уредбата по чл. 3 от ЗАНН, респективно това, че разпоредбата на чл. 189з от
ЗДвП не е била в сила към датата на извършване на процесното нарушение), нито по чл. 9,
ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН (с напомняне на изложеното по-горе в смисъл, че
обществената опасност, необходима за да съставлява деянието административно нарушение
и тази, необходима за да бъде то престъпление, няма как да е еквивалентна), имайки
предвид и самата очевидна цел изобщо на уредбата по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП и чл. 574, ал.
11, изр. 2 от КЗ.
При извършената цялостна и служебна проверка по реда на чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от
ЗАНН съдът не установи основания за изменение на НП или такива за неговата отмяна,
поради което на основание чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2, т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН
постановлението следва да бъде потвърдено. При този изход на делото основание за
присъждане на разноски в полза на въззивника липсва.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА НП № 21-4332-025257 от 08.12.2021 г., издадено от Гергана Владимирова
Борисова, началник група към ОПП – СДВР.
Отхвърля искането за присъждане на разноски в полза на горепосочения жалбоподател.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14-дневен
срок от деня на получаване на съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4