№ 813
гр. София , 12.07.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН в закрито
заседание на дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Калин Калпакчиев
Членове:Николай Джурковски
Петър Гунчев
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Въззивно частно
наказателно дело № 20211000600736 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 341 ал.2 във вр. чл. 249 ал.3 вр ал. 2 вр.ал.1вр. чл. 248 ал.1
т.3 от НПК.
С протоколно определение на СГС-НО, 10 състав от 18.05.2021 г., постановено по
НОХД № 1038/2021 г. по описа на същия съд, на основание чл. 249 ал. 2 вр. с чл. 248 ал.1,
т.3 от НПК е прекратено съдебното производство по делото за отстраняване на съществени
нарушения на процесуалните правила, указани в мотивите на определението, като е
постановено в случай на влизане в сила на определението по чл. 248 ал.1, т.3 във вр. чл. 249
ал.2 от НПК делото да бъде върнато на СГП.
Срещу това определение е постъпил въззивен частен протест от прокурор в СГП.
Твърди се в протеста, че това е второ поредно връщане на делото след като на 23.07.2020 г.
съдебен състав, председателстван от същия председател, е върнал делото на СГП по
изготвения обвинителен акт от 06.01.2020 г. и че поради това е последвало прецизиране на
обвиненията по реда на чл.219, ал.1 от НПК и изготвяне на нов обвинителен акт от СГП на
16.03.2021 г. Прокурорът счита, че с последния обвинителен акт са били отстранени всички
неясноти и нарушения, които са били допуснати по мнение на съда. Твърди също, че
обстоятелствената част на обвинителния акт е била в значителна степен разширена с цел да
се очертаят по-добре значимите предели на инкриминираните обстоятелства от обективна и
субективна страна. По тази причина намира мотивите на СГС за връщане на делото с
недоумение. Счита, че чрез тях съдът не само, че не е последователен в позицията си
относно основанията, довели до връщане делото на прокуратурата на 23.07.2020 г., но че и
разширява и надгражда същите с обстоятелства, които преди не е поддържал. Намира, че по
този начин прокуратурата бива поставена при крайно неблагоприятни и нееднакви условия
от страна на СГС вследствие на очертаната липса на последователност, при която веднъж се
1
поставят едни доказателствени стандарти по реда на чл.246, ал.1-3 от НПК, а втори път
същите се изоставят самоцелно и се поставят вече съвсем други процесуални изисквания.
Твърди, че това води единствено до забавяне хода на производството и отказ от правосъдие,
тъй като прокуратурата бива лишена априори от възможността при условия за
състезателност да разгърне обвинителната си теза. Заявява също, че е накърнен и принципът
на равенство на страните в процеса, тъй като самото разглеждане на делото става
практически невъзможно, както и че проведените до момента етапи на съдебния
наказателен процес водят до извода, че са насочени към ограничаване правата на
прокуратурата, защото на практика същата е лишена от равенство на възможностите да
участва пълноценно в процеса съобразно изискванията и на чл.12, ал.1 от НПК. В протеста
се изтъква още, че и в съдържателен план мотивите на СГС не убеждават в тяхната
правилност, защото, по мнение на подалия протеста прокурор, посочените в откритото
съдебно заседание от 18.05.2021 г. „несъответствия“, касаещи обективната страна на
повдигнатите обвинения спрямо Д. и Т. - обстоятелства относно длъжностни
характеристики, които не съответствали като дата на издаване на инкриминирания период,
респективно действащите инструкции, регламентиращи полагането на достатъчно грижи за
ръководенето на възложените им функции по опазване на банковото имущество на
„Уникредит Булбанк“ АД, представляват въпроси по съществото на делото и съдът не е
следвало да дава на прокурора предписания в тази насока. В тази насока се поддържа, че
след като счита, че такива несъответствия са налице, то съдът следва да се произнесе по тях
с крайния акт по делото - присъдата, като оправдае подсъдимите за онези от тях, за които
приема, че не са били в унисон с действащите към момента на осъществяване на
изпълнителните деяния документи. Според прокурора с обвинителния акт са наведени
достатъчно твърдения за време, място и начин на извършване на престъплението, както и за
причинения общ престъпен резултат в рамките на продължаваната престъпна дейност. В
тази връзка се поддържа становище, че не е налице непреодолима неяснота по тези въпроси,
в т.ч. и по отношение на описанието на присвояването на средствата по пунктове 29 и 30, за
които е посочено от съда, че не било уточнено подсъдимата К. да е сторила това чрез
прехвърлянето на сумите в резултат на обратен счетоводен запис и във връзка със
задълженията на подсъдимия Д. да контролира ръководенето, управлението, стопанисването
и запазването на паричните средства в банката. Твърди се също, че е налице ангажирано
твърдение за присвояване на сумите от страна на подсъдимата К. във всяко едно
изпълнително деяние поотделно, което е пояснено и в диспозитивите за обв. Д. и за обв. Т..
Заявява се също, че някои реквизити на обстоятелствената част на обвинителния акт не
съставляват елементи относно извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него
и че затова липсата им не води до ограничаване на правата на правоимащите процесуални
субекти, поради което същите не може да се третират като основания за връщане на делото.
Сочи се, че тези обстоятелства са от описателно-пояснителен характер, като например
критикуваните от СГС на стр.5 от обвинителния акт пояснения, че обв. К. е внасяла част от
сумите по сметка в „Уникредит Булбанк“ АД. Претендира се, че в случая както в
обстоятелствената, така и в диспозитивната част на обвинителния акт не са налице
2
непълноти от естество да поставят под съмнение съставомерните признаци на деянията и
участието на обвиняемите лица в тях. Застъпва се становище, че коментираната
непоследователност от страна на СГС (независимо дали е заседавал в един и същи или
различни съдебни състави) води до двусмисленост на отстояваните процесуални стандарти
относно законосъобразните изисквания, които съдът предявява към окончателен инструмент
по делото и прави същите неясни и неразгадаеми за органите на прокуратурата.
Относно обвиненията спрямо Д. и Т. в протеста се заявява, че прокуратурата е изпълнила
стриктно задълженията си да посочи всички регулации и вътрешнобанкови правила в тази
насока и че даже по един твърде описателен и подробен начин е индивидуализирала същите
поотделно към всяко едно изпълнително деяние, за да не възниква каквото и да е съмнение
кой, кога, какво, къде и как не е изпълнявал. Излагат се и аргументи, че е налице пряка
причинно-следствена връзка между деянията и резултата, както и относно
квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“, което, според прокурора, е
отчетено за обв. И. К. на л.77-78 от обвинителния акт, на л.81-82 за обвиняемия И. Д. и на
л.83-84 за обвиняемата М. Т.. Във връзка с гореизложеното се заявява и становище, че даже
и да са налице погрешно посочени регулаторни актове, които не са били в действие към
момента на извършване на деянията, то това е въпрос по съществото на казуса и съдът
следва да го отчете не като критикува прокурора за твърде подробното му изложение по
фактите и правото, а като ги изключи от предмета на обвинението чрез постановяването на
съответния оправдателен диспозитив, който в най-пълна степен би защитил и гарантирал
правата на обвиняемите лица в процеса.
Съобразно така изложеното подалият протеста прокурор счита, че изготвеният от СГП
обвинителен акт от 16.03.2021 г. отговаря на изискванията на чл.246, ал. 1 НПК (и че даже
ги надхвърля), както и на приетото с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, тъй като в
обстоятелствената част и диспозитива на същия са посочени всички съставомерни
обективни и субективни признаци на престъпленията и участието на подсъдимите лица в
него, като не са допуснати твърдените нарушения от страна на СГС, а обсъдените такива не
са съществени по смисъла на чл.249, ал.4, т.1 вр. ал.1 вр.чл.248, ал.1, т.3 от НПК. Поради
това и на основание чл.249, ал.3 от НПК прокурорът от СГП предлага да бъде проверена
изцяло правилността и законосъобразността на протестираното определение на СГС, с което
съдебното производство е било прекратено и делото е било върнато на СГП за отстраняване
на съществени процесуални нарушения, и същото да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно, а делото да бъде върнато на СГС със задължителни предписания за
провеждане на ново разпоредително заседание.
Софийски апелативен съд, след като обсъди изложените в частния протест доводи във
връзка с данните по делото и като служебно провери правилността на постановеното
определение, намери следното:
Въззивният съд не споделя упрека на СГС за наличието на противоречие в обвинителния
3
акт относно фактическите признаци, относими към механизма на присвояване на
инкриминираната сума. За да обоснове съществуването на такова противоречие, градският
съд е приел, че съгласно съдържанието на обвинителния акт формулировката на
продължаваната престъпна дейност на подсъдимата И. К. се основава на фактите, че през
целия период на продължаване на престъпната дейност подсъдимата К. е генерирала
счетоводни операционни записи по освобождаване на обратно прехвърляне на парични суми
в касовата си наличност в модул „VOULT“ на банковата информационна система от
касовата си наличност, като по този начин присвоила сума от 711 000 лв., 160 000 щатски
долара с левова равностойност посочена в обвинителния акт, 493 000 евро с левова
равностойност посочена в обвинителния акт или общо 1 910 955.39 лв., но че в
действителност по така описания механизъм се твърди подсъдимата К. да е извършила по-
голямата част от деянията - тези от 1-ви пункт до 28-ми пункт от обвинителния акт, но не и
инкриминираните деяния по пункт 29-ти и 30-ти от обвинението, касаещи парични суми в
долари и евро, относно които в диспозитива на обвинителния акт не се твърди да е
реализиран механизъм на присвояване, идентичен с предходните пунктове на обвинението и
че поначално за тях не е описан друг възможен механизъм на присвояване на имущество. В
тази връзка е констатирано, че в обстоятелствената част на обвинителния акт при
описанието на деянията по пункт 29-ти и 30-ти от обвинението на подсъдимата К. са
описани счетоводни записи в посочената система справка касов метод на “VOULT” за
движение на „пари на път“, представляващи ценни пратки на главна каса на банката,
включително и относно сумите, инкриминирани по тази част от обвиненията, но че
същевременно не се твърди по отношение на тези пратки да е извършен счетоводен
операционен запис по обратно прехвърляне на парични суми в касовата наличност на
подсъдимата К.. Тук, на първо място, следва да се отбележи, че така описаната „престъпна
схема“ /като каквато е квалифицирана в обвинителния акт на стр. 5/ на практика не касае
механизма на твърдяното присвояване, а механизма на прикриване на присвоените парични
суми и на тяхната липса, като в този именно смисъл са и изложените фактически твърдения
на стр. 2 и стр.3 в обвинителния акт – „За да не се разкрият своевременно тези действия,
обв. К. ги прикривала чрез електронни операции в момента на извършваните проверки и
ревизии на касата й…, като съобразно предоставените й от банката служебни права за
допуск генерирала в модула ВОЛТ на банковата информационна система счетоводен
операционен запис, чрез който присвояваните от нея парични средства били представяни
виртуално като ценни пратки „пари на път“, т.е. били предназначени за изпращане към
други клонове на банковата институция, докато реално не постъпвали в същите, а се
присвоявали от обв. К. по неустановен по делото начин. По този начин в момент на
проверка на касата на К. от проверяващите липсващата в нея парична сума не фигурирала
в модула като нейна касова наличност и така същата била прикривана пред
ревизиращите органи.“ /стр.2/; „Липсващата касова наличност на обв. К. била
прикривана, като в момента преди извършването на внезапна ревизия от служители на
Управление „Частно банкиране“ обв. К. прехвърляла натрупаната в определен период
липсваща сума в модула ВОЛТ като „пари на път“, т.е. вместо налични пари в касата й
4
парите са се отчитали като изпратени в наличност по други каси на банката, без реално
да са постъпвали там……Така по време на внезапна ревизия на обв. К. счетоводно
липсващите парични суми не фигурирали като касова наличност на и по този начин били
прикривана натрупващата се липсваща касова наличност.“ /стр. 3/. Съгласно
задължителното тълкуване по т.4.2 на ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС в обстоятелствената
част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които
обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му.
Но доколкото в случая механизмът на прикриването на присвоените парични суми и на
тяхната липса не се явява елемент от фактическия състав на претендираното престъпление
длъжностно присвояване, то за същия не се дължи излагането на конкретни факти, които да
го обосновават от фактическа страна. Друг е въпросът, че обстоятелствата относно
механизма на прикриването на присвояването на паричните суми и на тяхната липса биха
могли да имат отношение към обосноваването на субективната страна на деянието, както и
на обществената опасност на същото /деянието/ и на дееца. Като по мнение на настоящия
въззивен състав съдържащата се в обвинителния акт информация относно механизма на
прикриването на присвояването на паричните суми и на тяхната липса е достатъчна по обем
и съдържание, за да обслужва тези цели, а именно – за евентуалното обосноваване на
субективната страна на деянието, на степента на обществена опасност на същото /деянието/
и на дееца. В тази връзка в обвинителния акт съвсем ясно и разбираемо е посочено, че при
всичките 30 деяния по присвояванията на сумите И. К. е извършила генериране на
счетоводни операционни записи по освобождаване и обратно прехвърляне на парични суми
в касовата си наличност в модул „VOULT“ на банковата информационна система от
касовата си наличност, като е присвоила сума в размер на 711 000 лв., 160 000 щатски
долара с левова равностойност 235 731.20 лв. и 493 000 евро с левова равностойност 964.
224.19 лв., или всичко парични сума на обща стойност 1 910 955.39 лв., като тези
обстоятелства надлежно са отразени при словесното описание на цялостната продължавана
престъпна дейност на К.. Което априори означава, че така описаният механизъм на действие
на подсъдимата К. се отнася за всички инкриминирани деяния, включително и за тези по
пункт 29-ти и 30-ти от обвинението, касаещо присвояването на паричните суми в щатски
долара и в евро. Поради което на практика необоснован е изводът на СГС, че досежно
деянията по пункт 29-ти и 30-ти от обвинението на подсъдимата К., относими за парични
суми в щатски долара и евро, в обвинителния акт не се твърди да е реализиран механизъм,
идентичен с предходните пунктове на обвинението, както и че за тези деяния не е описан
друг възможен механизъм /като тук се налага пояснението, че СГС неправилно е отнесъл
този свой извод към механизма на присвояването, доколкото, както бе посочено по-горе,
така описаният механизъм касае само прикриването на присвоените парични суми и на
тяхната липса, а не самото присвояване/.
При извършената служебна проверка САС констатира обаче непълнота в обвинителния акт
при фактическото описание на самия механизъм на извършване на присвояването от страна
на И. К., респ. на извършените от нея присвоителни действия. От съдържанието на
5
обвинителния акт е очевидно, че в същия се поддържа тезата, че присвояването е извършено
по механизъм „…чрез генериране на счетоводни операционни записи по освобождаване и
обратно прехвърляне на парични суми в касовата си наличност в модул „VOULT“ на
банковата информационна система от касовата си наличност е присвоила сума в размер
на 711 000 лв., 160 000 щатски долара с левова равностойност 235 731.20 лв. и 493 000 евро
с левова равностойност 964. 224.19 лв., или всичко парични сума на обща стойност 1 910
955.39 лв.“ /стр. 6 и стр. 84 от обв. акт/, както и че 30-те деяния по присвояванията на
сумите са били извършени по тази престъпна схема /стр. 5 от обв. акт./. Но както бе вече
коментирано по-горе, така описаните механизъм и престъпна схема не обективират начина
на извършване на самите присвоителни действия, а прикриването на присвоените парични
суми и на тяхната липса. Същевременно в обвинителния акт многократно е отбелязано и
поддържано като теза, че процесните парични суми „се присвоявали от обв. К. по
неустановен по делото начин“, респ. че тя е присвоила съответната парична сума и „се е
разпоредила с нея по неустановен по делото начин“ /така е на стр. 2 от обв. акт, както и при
описанието на всяко едно от 30-те отделни деяния на стр. 6-14 и на стр. 85-93/. Както
правилно е отбелязал първоинстанционният съд, правната доктрина и утвърдената съдебна
практика последователно дефинират изпълнителното деяние на присвояването като външно
проявена промяна на отношението на дееца към повереното му чуждо имущество, което той
владее, управлява или пази за сметка на друг правен субект /ЮЛ, ЕТ, учреждение/, която
промяна трябва да е изразена и обективирана в някакво противозаконно действие, чрез което
вещта/парите да бъдат отклонени от патримониума на този друг правен субект, от името на
който те се владеят или управляват. Т.е., присвояването предполага противоправно
третиране на връчената на дееца или поверената му за пазене или управление вещ (пари,
ценности) като своя, като във всички случаи естеството и съдържанието на
противозаконното действие, чрез което вещта/парите са отклонени от патримониума на
собственика им, респ. на разпоредителните действия трябва да бъдат индивидуализирани в
обвинителния акт. Затова ако конкретните разпоредителни актове /действия/ не са
индивидуализирани и изяснени не може да стане ясно за какво точно престъпно поведение е
повдигнато обвинението. Следователно при престъплението по чл. 201 от НК не могат да не
бъдат известни разпоредителните действия на дееца, които той е извършил в свой или чужд
интерес. В този смисъл са решение № 306 от 16.04.2018 г. по н. д. № 966/2017 г., второ НО
на ВКС и решение № 360 от 29.10.2009 г. по н.д. № 362/2009 г. на І НО на ВКС.
В настоящия случай обаче в обвинителния акт не са изложени никакви конкретни факти
относно естеството и съдържанието на противозаконните действия, респ. на
разпоредителните действия, чрез които се претендира, че процесните парични суми са били
отклонени от патримониума на собственика им – „УниКредит Булбанк“ АД. Т.е., не са
въведени никакви твърдения в какво точно се изразяват присвоителните – противозаконните
действия на разпореждане на подсъдимата К. спрямо повереното й процесно имущество. И
доколкото противозаконните разпоредителни действия задължително следва да бъдат
фактически индивидуализирани, за да бъдат известни за нуждите на наказателния процес, то
6
в случая категорично недостатъчни за фактическото обосноваване на повдигнатото
обвинение спрямо И. К. се явяват твърденията в ОА, че процесните парични суми „се
присвоявали от обв. К. по неустановен по делото начин“, респ. че тя е присвоила
съответната парична сума по всеки един пункт от обвинението като „се е разпоредила с нея
по неустановен по делото начин“.
Във връзка с така изложеното в предходните два абзаца САС намира за напълно
основателни отправените от градския съд критики за липсата на яснота в съдържанието на
обвинителния акт дали описаните на стр. 5 от същия факти за внесени от подсъдимата К.
парични суми в различни банкови сметки и нареждането на преводи за част от тях към трети
лица са относими към извършването на инкриминираните деяния. В действителност на стр.
5 в ОА се твърди, че в рамките на инкриминирания период обв. К. е внесла така посочените
суми, като част от тях са били наредени към трети лица. Същевременно обаче не е посочено
дали чрез внасянето на тези суми и чрез преводните нареждания на част от тях към трети
лица са били извършени някои от инкриминираните деяния. Като тази непълнота се явява
пречка за извършването на преценка дали така описаните действия по внасянето на парични
суми и преводни нареждания към трети лица са включени в предмета на обвинението и
какво е тяхното значение за фактическото обосноваване на формулираното в обвинителния
акт обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че ако прокурорът счита, че чрез
въпросните банкови операции, описани на стр. 5 в ОА, са извършени някои от
инкриминираните присвоителни деяния, то това следва да бъде изрично посочено, като
упоменатите банкови операции следва да бъдат индивидуализирани по време /кога точно са
извършени/ и адресати /в полза на кои трети лица са извършени преводните нареждания/. А
ако прокурорът счита, че тези банкови операции нямат никакво отношение към предмета на
обвинението спрямо К. и в частност към твърдяните за извършени от нея присвоителни
действия, то това също следва да бъде изрично посочено, като в този случай следва да бъдат
изложени съображения защо и с каква цел тези факти въобще са въведени в съдържанието
на обвинителния акт, респективно каква цел обслужват.
Въззивният съд не споделя обаче извода на СГС, че посоченото като допуснато
противоречие при изготвяне на обвинителния акт относно броя на извършените от
подсъдимата К. инкриминирани деяния представлява съществено процесуално нарушение
по смисъла на чл. 249 ал.4 от НПК. В действителност на стр. 84 в обвинителния акт се
твърди, че отделните деяния са 31, като в други части на обвинителния акт се сочи, че
общият им брой е 30, както и че на стр. 78 от обвинителния акт е посочено, че след ревизия
са констатирани 30, а не 31 деяния. В случая обстоятелството относно точния брой на
деянията на И. К. като цифрово изражение /дали 30 или 31/ няма никакво отношение към
съставомерността на инкриминираната престъпна дейност. Това обстоятелство /броят на
деянията в продължаваната престъпна дейност/ е установимо от съдържанието на ОА,
поради което и предвид изложеното противоречивото му интерпретиране в самия
обвинителен акт не е пречка за реализирането на правото на защита на К. по фактите на
обвинението.
7
САС не приема за основателен и довода на СГС за допуснати в обвинителния акт
нарушения, изразяващи се в липсата на описание на факти на базата, на които обвинението
е възприело конкретна начална дата на инкриминираните деяния и в частност - датата на
деянието по пункт 1 като дата на извършване на съответното присвоително деяние и като
начало на твърдяната престъпна дейност; както и в липсата на ясното от съдържанието на
обвинителния акт с какви факти е обвързан и краят на периода на инкриминираните деяния,
с едно единствено изключение - за крайната дата 31.07.2013 г. по пункт 28-ми до 30-ти от
обвинението. В теоретичен план не съществува никакво съмнение, че по силата физичните
закони като конкретна проява на дееца всяко едно деяние настъпва в определено време.
Изхождайки от това принципно положение, САС счита, че очевидно въз основа на
вътрешното си убеждение относно приетите за установени факти при формулирането на
фактическото обвинение по пункт 1 от продължаваната престъпна дейност на И. К.
прокурорът е посочил, че на конкретната дата – 29.06.2009 г. – обв. К. е присвоила
паричната сума в размер на 750 лв. и се разпоредила с нея по неустановен по делото начин.
С тази словесна формулировка относно времето на извършване на претендираното деяние
прокурорът ясно е заявил своята воля по фактите относно времевата индивидуализация на
това деяние, като е посочил, че присвоителните разпоредителни действия по отношение на
инкриминираната сума в размер на 750 лв. са били извършени на визираната дата. В случая
категорично не съществува процесуална необходимост да се обосновава на базата на какви
точно факти е възприета именно тази дата. А дали деянието е извършено на така
инкриминираната дата е изцяло въпрос на доказване в наказателното производство, поради
което това не следва да подлежи на обсъждане в разпоредителното заседание. По същите
съображения не следва да се дължи и описание на изрични факти, които да обосновават
защо датата на деянието по пункт 1 е възприета като начална дата на твърдяната
продължавана престъпна дейност. В тази връзка се налага само да се допълни, че доколкото
от обективна страна продължаваното престъпление се характеризира като форма на
усложнена престъпна дейност, която се осъществява когато деецът извърши последователно
две или повече деяния, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна
продължение на предшестващите, то логически следва, че времето /датата/ на извършване
на първото деяние ще се явява и начална дата на цялата продължавана престъпна дейност. С
оглед на това се налага извода, че не е необходимо отделно да се излагат конкретни факти,
които да обосновават защо датата на деянието по пункт 1 е възприета и за начална дата на
продължаваното престъпление. Що се касае до извода на СГС, че от съдържанието на
обвинителния акт не става ясно с какви факти е обвързан и краят на периода на
инкриминираните деяния с изключение на крайната дата - 31.07.2013 г. - по пункт 28, 29 и
30 от обвинението, следва да се подчертае, че съгласно словесната формулировка на
обвиненията от пункт 2 до пункт 30 включително претендираните присвоителни действия по
тези пунктове са извършени не по време на цялата продължителност на посочените в тези
пунктове периоди, а на неустановени дати в тях. Така, в действителност визираните деяния
/по пунктове от 2 до 30/ от продължаваното престъпление не са индивидуализирани във
8
времето с посочването на конкретна дата на извършване на всяко едно от тях, доколкото се
твърди, че всяко отделно деяние е осъществено на неустановена дата. Но същевременно за
всяко едно от тези деяния достатъчно точно и ясно е посочен определен времеви интервал
/период/, включващ се в периода на цялостната престъпна дейност, в който се твърди
съответното деяние да е извършено. Като за индивидуализирането на отделните подпериоди
/по-малките периоди, включени в периода на цялата продължавана престъпна дейност/
напълно важи казаното по-горе - че е въпрос на вътрешно убеждение на прокурора,
основано на данните по делото, каква ще е индивидуализацията във времето на всяко едно
от деянията по посочените пунктове. В случая прокурорът е посочил, че на неустановени
дати в конкретни периоди от време, включени в общия период на цялата продължавана
престъпна дейност, обв. К. е присвоила определени парични суми, като чрез тази словесна
формулировка относно времето на извършване на всяко едно от претендираните деяния по
тези пунктове прокурорът ясно е заявил своята воля по фактите относно времевата им
индивидуализация. И в тези случаи категорично не съществува процесуална необходимост
да се обосновава на базата на какви точно факти са възприети именно твърдяните
подпериоди /с посочени начални и крайни дати/, включващи се в общия период на
продължаваното престъпление, както и техните крайни моменти. С оглед на това САС
категорично не споделя извода на градския съд /л. 137 от първоинст. дело/, че в случая
„обвинението не поставя ясна рамка на предмета на доказване, доколкото не е изложило
факти, с които се свързва различната продължителност инкриминираните периоди“.
А както бе посочено, дали всяко от деянията по пунктовете от 2 до 30 за обвинението срещу
К. е извършено на дата, включена в инкриминираните подпериоди, е изцяло въпрос на
доказване в наказателното производство, поради което това не следва да подлежи на
разглеждане и обсъждане в разпоредителното заседание. Като тук следва да се добави, че в
случая непосочването на точна дата на извършване на всяко едно от деянията по пунктовете
от 2 до 30 на обвинението срещу К. не препятства възможността тя да разбере същността на
обвинението и неговите времеви измерения, тъй като в обвинителния акт се съдържа
достатъчно ясно поставена и очертана времева рамка както на продължаваното
престъпление като цяло, така и на извършването на всяко едно от твърдяните деяния по
пунктове от 2 до 30. В тази връзка настоящият състав намира, че самата формулировка на
обвинението спрямо К. без посочването на конкретните дати, на които са били реализирани
действията по извършване на отделните деяния по визираните пунктове на обвинението, но
с описанието на периодите на извършване на всяко едно от тях, категорично не препятства
възможността на подсъдимата К. да разбере в какво е обвинена и в частност какви са
времевите измерения на повдигнатото й обвинение.
По изложените в предходния абзац съображения въззивният съд не съзира и наличието на
съществено процесуално нарушение, основано на констатацията на СГС, че очертаването на
периода за едно от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност на
подсъдимите К. и Д., с продължителност от години - съответно по 28-ми пункт от
обвинението на подсъдимата К. /тук очевидно СГС е имал предвид пункт 29, тъй като пункт
9
28 е за периода от 28.12.2012 г. – 31.07.2013 г., а пункт 29 е за периода от 30.12.2009 г. – до
31.07.2013 г./ и по 29-ти пункт от обвинението на подсъдимия Д. практически включвало
периодите и по предходните пунктове на обвинението - и за двамата подсъдими периодите
от 5-ти до 28-ми пункт. За да обоснове въз основа на тази констатация наличието на
съществено процесуално нарушение, първостепенният съд е приел, че така установеното
обстоятелство създава неяснота в обвинителната теза въз основа на какви факти е
индивидуализиран размерът на причинената имотна вреда за отделните периоди при
отделните деяния, които са включени в общата продължавана престъпна дейност. По повод
тези съображения на СГС отново следва да се напомни, че формулировката на обвинението
по визираните пунктове не е за извършени деяния през цялата продължителност на
посочените подпериоди, а за извършени деяния на неустановена дата в тези периоди, като от
фактическа страна няма никаква пречка държавното обвинение да поддържа теза, че в
определени подпериоди, включени в общия период на цялата престъпна дейност, са
извършени повече от едно различни деяния, още повече, че се претендира и различен
предмет на тези деяния. Така, с посочената времева характеристика на деянието по пункт 29
от обвинението спрямо К. и по пункт 29 от обвинение спрямо Д. прокурорът на практика е
сторил тъкмо това - приел е от фактическа страна, че в този период /от 30.12.2009 г. до
31.07.2013 г./ и двамата подсъдими /К. и Д./ са осъществили и деяния с посочения в тези
пунктове имуществен предмет - 160 000 щатски долара с левова равностойност 235 731.20
лева, респективно с визирания в тях престъпен резултат – щета на стойност в размер на
160 000 щатски долара с левова равностойност 235 731.20 лева. Фактическото отличаване
/разграничаване/ на деянията по тези пунктове /29-ти и за двамата подсъдими/ от деянията
по пунктовете от 5-ти до 28-ми и за двамата подсъдими се дължи най-вече на факта, че
предмет на деянията по пунктове 29-ти е парична сума, респ. щета в щатски долара /на
стойност 160 00 щ.д./, докато предмет на останалите деяния са парични суми в български
лева. Като и тук е изцяло въпрос на доказване в наказателното производство дали деянията
по пунктове 29 и за двамата подсъдими /К. и Д./, имащи за предмет посочената парична
сума, респ. щета в щатски долара /160 00 щ.д./, са извършени на дата в инкриминирания
подпериод 30.12.2009 г. - 31.07.2013 г., поради което този въпрос не следва да подлежи на
разглеждане и обсъждане в разпоредителното заседание. Във връзка с изложеното дотук
следва да бъде и отбелязано, че за всяко от деянията по всички пунктове на обвинението и
за двамата подсъдими /включително и за цитираните/ е посочен конкретният размер на
присвоената сума и на последвалата щета за банката, като по този начин чрез настъпилия
вредоносен /престъпен/ резултат на практика е индивидуализирано всяко едно деяние,
включително и деянията, за които се претендира, че са извършени в еднакви периоди от
време. С оглед на всичко това лишен от основание е изводът на СГС, че обсъжданото
обстоятелство /за припокриването на периодите по цитираните пунктове на обвинението/
създава неяснота в обвинителната теза въз основа на какви факти е индивидуализиран
размерът на причинената имотна вреда за отделните периоди при отделните деяния, които са
включени в общата продължавана престъпна дейност.
10
Предвид изложеното в предходните абзаци настоящият състав на САС намира също, че
продължителността на периодите /подпериодите, включени в общия период/, в рамките на
които са извършени отделните деяния по пунктове от 2 до 30 включително, няма никакво
отношение към фактическата обоснованост на обвинението и към определянето на предмета
на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемото
лице в него. В случая важното и същественото с оглед описанието на съставомерните
признаци на претендираното продължавано престъпление е това, че времевата
индивидуализация на всички деяния е в рамките на периода на цялостната продължавана
престъпна дейност. А дали отделните деяния са извършени през непродължителни периоди
от време е въпрос по съществото на спора, по който съдът следва да се произнесе с
присъдата, доколкото това обстоятелство касае обективен признак на продължаваното
престъпление.
Вярна е констатацията на СГС, че в словесната формулировка на обвинението срещу
подсъдимата И. К. за всички деяния е посочено допълнително споразумение към трудов
договор № 56 от 20.05.2010 г. и че това е сторено дори и за тези деяния, които са извършени
преди датата на това допълнително споразумение (деянията по пунктове от 1 до 7), когато,
според обвинението, служебният статус на подсъдима е определен съгласно трудов договор
№ 2555 от 28.12.2006 г. Въззивният съд счита, че така формулираната фактическа обосновка
на служебния статус на подсъдимата К. не сочи нито на неяснота, нито на някакво
противоречие относно основанието за възникването на длъжностното й качество и на
служебните й права и задължения. Важното в случая е, че в обвинителния акт са посочени
напълно достатъчни, както в своята яснота, така и в своята конкретика, факти, които според
прокурора, обосновават длъжностното качество на подсъдимата К. /стр.1 от обв. акт/. В тази
връзка надлежно са описани и основанията за възникването и съществуването на
длъжностното качество на И. К. в процесния период от време, като в тази насока в
обвинителния акт не съществува празнота /непълнота/, доколкото изрично е посочено
основание за възникване на длъжностното й качество, обхващащо целия инкриминиран
период. Визираното по-горе, констатирано от СГС, несъответствие между периодите на
действие на различните описани основания за възникването на длъжностното качество на К.
и инкриминираните периоди на извършване на някои от деянията в продължаваната
престъпна дейност е въпрос по същество и следва да бъде обсъждан при произнасянето на
съда по въпросите по чл. 301 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Затова така обсъжданото несъответствие
не обосновава съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 249 ал.4 от НПК.
Изложеното в предходния абзац в пълна степен важи и за констатираните от СГС
несъответствия във формулировката на обвиненията спрямо подсъдимите Д. и Т. относно
времето на възникване на основанията, обосноваващи длъжностните им качества, и времето
на извършване на част от инкриминираните деяния; както и относно времето на изготвянето
и периода на действие на вътрешните актове на банката /длъжностни характеристики,
инструкции и вътрешно банкови регулации/, обосноваващи инкриминираните им
11
задължения, и времето на осъществяването на част от твърдяните деяния. В действителност
при изготвянето на обвинителния акт са допуснати описаните от СГС /на л. 134 и л.135 от
първоинст. дело/ несъответствия относно посочените обстоятелства, но тези несъответствия
категорично не обосновават нито неяснота на обвинението, нито противоречие във
фактическата му обосновка.
И тук е важно да се отбележи, че в обвинителния акт са посочени с достатъчна яснота и
конкретика фактите, които, според прокурора, обосновават длъжностните качества на
подсъдимите Д. и Т. в инкриминираните периоди от време, както и фактите, от които са
произтичали техните служебни задължения в същите тези периоди. В тази връзка надлежно
са описани основанията за възникването и съществуването на длъжностните качества на Д.
и Т. в процесния период от време, както и вътрешните актове на банката, въз основа на
които за тях са възниквали и съществували конкретни служебни задължения, като в тази
насока в обвинителния акт не съществува празнота /непълнота/, доколкото изрично са
посочени както основанията за възникване на длъжностното им качество, обхващащо целия
инкриминиран период, така и вътрешни актове на банката, също действали през целия
период на извършване на твърдяната престъпна дейност.
Конкретно що се отнася до изложените от градския съд съображения във връзка с
коментираното несъответствие при формулировката на обвинението по пункт 29 за
подсъдимия Д. САС намира да отбележи и следното: Инкриминираният период по това
обвинение е от 30.12.2009 г. до 31.07.2013 г., като за този период се претендира, че
задълженията на подсъдимия Д. по осъществяването на служебен контрол над подсъдимата
К. са произтичали от различни вътрешни актове на банката /длъжностни характеристики,
инструкции, вътрешни банкови регулации и др./, издадени през 2008 г., 2010 г., 2011 г. и
2012 г. Простото сравнение и основаната на него фактическа преценка сочи, че издаването
на тези вътрешни актове на банката предхожда или съответства по време извършването на
деянието по въпросния 29-ти пункт, доколкото нито един от тези актове не е издаден след
завършването /прекратяването/ на твърдяната престъпна дейност по този пункт. Предвид
индивидуализацията на това деяние във времето /за един продължителен период от време/ и
с оглед на обстоятелството, че през времето на извършването му са действали различни
вътрешни актове на банката, то фактически е невъзможно да бъде допълнително
отграничено /разграничено/ действието на всеки един от вътрешните банкови актове в
рамките на инкриминирания период, доколкото същият /периодът/ е зададен като цяло и не
е допълнително разделен на по-малки периоди. С оглед на това въззивният съд е на мнение,
че коментираното несъответствие във формулировката на обвинението по пункт 29 за
подсъдимия Д. е само формално /привидно/ и като такова не генерира и не поражда
фактически и логически дефицити при обосноваването на това обвинение.
Относно формулировката на обсъжданите обвинения спрямо подсъдимите Д. и Т. в
обобщение се налага извода, че констатираните от СГС несъответствия /с изключение на
това по пункт 29 за подсъдимия Д./ се явяват обстоятелства по същество на обвинението и
12
неговата доказаност и следва да бъдат обсъждани при произнасянето на съда по въпросите
по чл. 301 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Затова тези несъответствия не обосновават съществено
процесуално нарушение по смисъла на чл. 249 ал.4 от НПК.
По повод обсъденото от СГС прекратяване на осъществяваната от подсъдимата М. Т.
престъпна безстопанственост за определен период от време в рамките на инкриминирания
такъв и отношението на този факт към факта, че и в този период подсъдимата К. е
продължила да извършва престъпни действия по присвояване на чуждо имущество,
собственост на банката, апелативният съд намира следното: В действителност изложените в
обвинителния акт твърдения относно времевата продължителност на извършената от Т.
престъпна дейност сочат на прекратяване на същата /престъпната безстопанственост/ за
известен период от време - през 2010 г. и 2011 г., когато за различни периоди подсъдимата
Т. е ползвала платен годишен отпуск поради бременност и за отглеждането на дете, като
този период погрешно е определен от градския съд като „след 29.09.2021 г. до 31.03.2011
г.“. Съобразно съдържанието на обвинителния акт прекратяването на продължаваната
престъпна дейност на Т. се отнася за периода от 29.09.2010 г. до 31.05.2011 г., като този
период на практика се определя имплицитно от липсата на твърдения на държавното
обвинение в този период Т. да е осъществявала такава дейност. В частност това следва от
формулировката на обвиненията по пунктове 12 и 13 за тази подсъдима, от които е видно, че
след деянието, осъществено в периода 31.08.2010 г. – 29.09.2010 г., следващото деяние от
продължаваната престъпна дейност е осъществено в периода 31.05.2011 г. – 01.09.2011 г.
Тоест, от края на инкриминирания период по пункт 12-ти до началото на инкриминирания
период по пункт 13-ти не се твърди Т. да е извършила престъпна безстопанственост във
формата на бездействие спрямо дейността на подсъдимата К.. Във връзка с така твърдяното
фактическо прекъсване на престъпната дейност на Т. въззивният съд не открива никакво
противоречие с изложените на страници 50-51 от обвинителния акт факти относно периода
от време, през който Т. не е упражнявала контрол върху дейността на подсъдимата К.. На
посочените страници 50-51 от обвинителния акт никъде не се твърди през целия
инкриминиран период от време /от 29.06.2009 г. до 31.07.2013 г./ Т. непрекъснато да е
бездействала и по този начин през целия период да не е упражнявала контрол върху
подсъдимата К.. Досежно времевите рамки на неизпълнението на служебните задължения от
страна на Т. по осъществяването на контрол на стр. 51 от ОА е посочено само, че Т. не е
контролирала изпълнението на издадените от страна на директора /Д./ заповеди за
извършване на годишна инвентаризация на управлението за 2009 г., 2020 г. /тук очевидно е
допусната техническа грешка и вместо 2010 г. е посочено 2020 г./, 2011 г. и 2012 г. А за
това, че поддържаната от прокурора теза не визира непрекъснато извършване на престъпна
дейност от страна на Т. през целия инкриминиран период, показателни и недвусмислени са
изричните твърдения в обвинителния акт, че присвояването на сумите от страна на обв. К.
вследствие на неупражнен контрол от страна на нейните преки ръководители – обв. Д. и
обв. Т. – е в пряка причинно-следствена връзка /само/ с инкриминираните по делото
бездействия на Т. /виж стр. 52/, както и че през 2010 г. и 2011 г. за различни периоди от
13
време тя е ползвала платен отпуск за гледане на дете и за бременност, с оглед на което са
били извършени и корекции на обвинението спрямо нея /виж стр. 84/. Следователно
прокурорът не поддържа наличието на причинно-следствена връзка между някакво
действие/бездействие на подсъдимата Т. в периода на отсъствието й от работното й място
във връзка със законно ползван от нея отпуск и извършената от подсъдимата К. престъпната
дейност в този период, поради което напълно неоснователни се явяват отправените от СГС
упреци, че е следвало прокурорът да изложи фактически твърдения, които да изяснят тази
/на практика нетвърдяна/ причинно-следствена връзка. В този ред на мисли следва да се
отбележи, че твърденията за прекъсването на престъпната дейност на Т. за визирания по-
горе период и за последвалото й възобновяване на датата 31.05.2011 г. категорично не влиза
в противоречие със застъпената обвинителна теза за пряка връзка между неположената от
подсъдимата Т. грижа за управлението, стопанисването и запазването на повереното
имущество и инкриминирания съставомерен общественоопасен резултат. Както бе посочено
по-горе, в обвинителния акт въобще не се твърди и претендира пряка причинно-следствена
връзка между някакво действие/бездействие на Т. в периода на прекъсване на престъпната й
дейност и настъпилият в същия този период съставомерен общественоопасен резултат
вследствие на извършена от подсъдимата К. престъпна дейност в рамките на този период, за
да се обосновава изобщо някакво противоречие в тази насока. Като тук следва да се
подчертае, че инкриминираният престъпен резултат от претендираната за извършена от Т.
безстопанственост /последвалите значителни щети за банката/ е съответен на размера на
паричните суми, за които се твърди, че са били присвоени от подсъдимата К. в периодите от
време, през които самата Т. е извършвала инкриминираната й престъпна дейност.
Във връзка с гореизложеното неоснователна е претенцията на СГС спрямо държавното
обвинение, че логическата конструкция на обвинението е изисквала включването на отговор
на въпроса кои факти и обстоятелства отличават ефективността на контролните органи в
„Уникредит Булбанк“ АД в отсъствието на подсъдимата Т. за периода от 29.09.2010 г. до
31.05.2011 г., за който срещу тази подсъдима не са инкриминирани съответни деяния на
престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал.1, във връзка с чл. 26 от НК, както и че се
дължи изложение на конкретни факти, на базата на които се твърди, че въпреки отсъствието
на Т. от работното й място за част от инкриминирания период и регистрирани в този период
престъпни деяния с участието на поде. К., се касае за персонален проблем, свързан с
качеството на изпълнение на служебните задължения на подсъдимата Т., а не за системен
проблем при управлението на банката. На първо място, по мнение на настоящия състав, така
заявените претенции към съдържанието на обвинителния акт са неясно формулирани,
поради което е налице съществена пречка да бъде установена действителната воля на
първостепенния съд относно тези претенции, а с оглед на това и да бъде даден фактически и
правно логически издържан отговор на същите. Затова, с уговорката, че стъпва и се
основава на предположения относно действителната воля на градския съд при
интерпретацията на горните забележки спрямо съдържанието на обвинителния акт,
въззивният съд счита, че в случая в обвинителния акт не се дължи излагането на конкретни
14
факти и обстоятелства относно ефективността на контролните органи в „Уникредит
Булбанк“ АД в отсъствието на подсъдимата Т. за периода от 29.09.2010 г. до 31.05.2011 г.,
както и относно причините и факторите, поради които въпреки отсъствието на Т. от
работното й място за част от инкриминирания период в този период е продължило
регистрирането /извършването/ на престъпни деяния с участието на подсъдимата К.. В
случая обстоятелствата защо въпреки отсъствието на Т. от работното й място в определени
периоди от време в рамките на общия инкриминиран период подсъдимата К. е продължила
да върши престъпни присвоявания на поверено й имущество, собственост на банката, се
явяват изцяло неотносими както към фактическото обосноваване на престъпната дейност на
К., така и на престъпната дейност на самата Т.. В този ред на обсъждане трябва да се отчете
и това, че по отношение на подсъдимата К. не е формулирано обвинение за присвояване по
чл. 202 ал.1 т.1 от НК, а именно - за улесняването му да е било извършено друго
престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание /в случая
безстопанственост/, поради което не е необходимо да се излагат нарочни фактически
твърдения в насока защо престъпната присвоителна дейност на К. в периода на отсъствието
на Т. от работното й място е била улеснена от друга престъпна дейност, която да е създала
благоприятни условия за извършването на присвояването през този период. При
фактическите и правните рамки на формулираното обвинение спрямо К. за обосноваността
и разбираемостта на същото не необходимо да се излагат допълнителни фактически
твърдения относно обстоятелствата кои и какви фактори са се отразили в негативен аспект
на ефективността на контролните органи в „Уникредит Булбанк“ АД в отсъствието на
подсъдимата Т. за периода от 29.09.2010 г. до 31.05.2011 г. и съответно са позволили в този
период да бъде продължено извършването на престъпни присвоителни деяния от страна на
К..
Настоящата инстанция не споделя и решаващия извод на първостепенния съд за недостатък
в съдържанието на обвинителния акт, изразяващ се в това, че и за тримата подсъдими не са
изложени факти, въз основа на които е приложен квалифициращият признак „особено тежък
случай“. В принципен план следва да се отбележи, че съгласно пояснителната норма на чл.
93, т. 8 от НК “особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед
на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива
изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Начинът, по
който понятието „особено тежък случай“ е дефинирано в чл. 93, т. 8 НК, показва, че
съдържанието на този оценъчен критерий следва да се разглежда като едно логическо
единство от два фактора. Първият фактор са вредните последици на престъплението, като в
тях се включват всички вредни последици, чиято съвкупна /обща/ тежест надхвърля
типичната такава за основните и обикновените квалифицирани състави на съответния вид
престъпления. В тази насока СГС е констатирал, че в обвинителния акт се съдържат
конкретни факти за причинените на банката имотни вреди /щети/, но въпреки това е
отправил претенция към обвинителната власт, че е следвало да изложи конкретни твърдения
за вредни последици от деянията. Този упрек е неоснователен, доколкото съобразно
15
вътрешното си убеждение, основано на доказателствата по делото, прокурорът реално е
изложил конкретни фактически твърдения за причинените от деянията на тримата
подсъдими вредните последици. Така, на стр. 77 от ОА досежно престъпната дейност на И.
К. като релевантен за обсъждания квалифициращ признак е посочен значителният размер на
настъпилите общественоопасни последици – щета за банковата институция в общ размер на
1 910 955.39 лева, за който е въведено твърдение, че многократно надхвърля признака
особено големи размери. Същите обстоятелства са инкриминирани и при обосноваването на
въпросния квалифициращ признак досежно престъпната дейност на И. Д. /на стр. 81-82 от
ОА/. По идентичен начин е обоснован този признак и при формулирането на обвинението
спрямо М. Т., като е посочено, че са настъпили общественоопасни последици - щета за
банковата институция в размер на 612 000 лева, който многократно надхвърля признака
особено големи размери.
Вторият фактор, от значение за определяне наличието на „особено тежък случай“, са всички
други отегчаващи обстоятелства, в това число и обстоятелствата, свързани както с
обществената опасност на деянието, така и тези, касаещи обществената опасност на дееца,
начинът на извършване на деянието, тежестта на вината и др. Относно този фактор СГС
очевидно е констатирал непълнота, след като е приел, че обвинението е следвало да изложи
конкретни твърдения и за други отегчаващи отговорността обстоятелства, които, според
прокурора, да разкриват изключително висока степен на обществена опасност на деянието и
дееца по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. Беглият прочит на съдържанието на обвинителния
акт на страници 77-78 /за подсъдимата К./, 81-82 /за подсъдимия Д./ и 83-84 /за подсъдимата
Т./ сочи, че прокурорът е изложил конкретни факти, които, съобразно вътрешното му
убеждение, разкриват изключително висока степен на обществена опасност и на деянията и
на тримата обвиняеми/подсъдими – в тази връзка например са посочени значителният
период от време, упоритостта, целенасоченото поведение към прикриване на
присвояванията, продължителното и организирано осъществяване на престъпната дейност
посредством генерирането на неверни електронни записвания в банковата система ВОЛТ /за
подсъдимата К./; значителният период от време, продължителната липса на полаган
достатъчен контрол и продължителната немарливост към упражнявания текущ контрол /за
подсъдимите Д. и Т./. С оглед на това неоснователна е и изразената от СГС претенция към
съдържанието на обвинителния акт, че следва да бъде изложена конкретна позиция и за
всички останали отегчаващи отговорността обстоятелства, които относно и тримата
подсъдими да разкриват изключително висока степен на обществена опасност и на деянията
им и на самите тях като извършители.
Съобразно всичко гореизложено правилен и обоснован се явява крайният решаващ извод на
СГС за опороченост на обвинителния акт /поради описаните по-горе непълноти и неясноти/
и че тази опороченост обосновава съществено нарушение на процесуалните правила,
изразяващо се в ограничаване и нарушаване на процесуалните права на засегнатия от тях
подсъдим/обвиняем - в случая И. К. - и в частност на правото й да научи за какво
престъпление /като фактическа рамка/ е привлечена в това й качество, респективно за какво
16
престъпление й е повдигнато обвинение с обвинителния акт. Правилно и законосъобразно е
и решението на първостепенния съд, че така допуснатото на ДП съществено нарушение на
процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемата К.,
е отстранимо и е основание за прекратяване на съдебното производство по смисъла на чл.
248 ал.5 т.1 от НПК. Неправилен и процесуално неиздържан е обаче диспозитивът на
определението на СГС по чл.249 ал.2 от НПК, доколкото след като е прекратил съдебното
производство на основание така посочената разпоредба първият съд е разпоредил връщане
на делото на СГП под отлагателно условие, а именно – в случай на влизане в сила на
определението по чл. 248 ал.1 т.3 от НПК. С оглед начина на формулиране на правомощието
на съда по чл. 249 ал.2 от НПК се налага извода, че когато прекратява съдебното
производство на основание чл. 248 ал.1 т.3 от НПК, решаващият съд задължително връща
делото на прокурора, като с определението посочва и допуснатите нарушения. Което ще
рече, че връщането делото на прокурора е част от описаното правомощие на съда и винаги е
неизменна последица от прекратяването на съдебното производство на основание чл. 248
ал.1 т.3 от НПК, поради което това връщане не следва да се третира като отделно
самостоятелно действие, което да зависи от някакво отлагателно условие, каквото се явява
посоченото от СГС - влизането в сила на определението по чл. 248 ал.1 т.3 от НПК.
Следователно определението по чл. 249 ал.2 от НПК е „единно“ и осъществяваните
посредством него правомощия на съда не следва да се разделят, както в случая неправилно
и процесуално неиздържано е подходил първоинстанционният съд. Но доколкото все пак
обективираната в това определение /по чл. 249 ал.2 във вр. чл. 248 ал.1 т.3 от НПК/ воля на
градския съд е пределно ясна и еднозначна – че се прекратява съдебното производство по
образуваното първоинстанционно дело и че делото се връща на СГП за отстраняване на
допуснатите процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт, въззивният съд
счита, че описаната процесуална неиздържаност на диспизитива на определението не
представлява самостоятелно съществено процесуално нарушение, допуснато от първия съд в
разпоредителното заседание. С оглед на това и предвид всичко гореизложено
протестираното определение на СГС следва да бъде потвърдено.
САС споделя констатацията на градския съд за допуснати очевидни фактически грешки в
съдържанието на обвинителния акт. Като в тази връзка съобразно изхода на делото пред
настоящата инстанция при произнасянето по правилността и законосъобразността на
определението по чл. 249 ал.2 вр. чл. 248 ал.1 т.3 от НПК въззивният съд намира за правилен
извода на първия съд, че относно установените очевидни фактически грешки в
обвинителния акт не следва да се дължи отделно произнасяне с определение по чл. 248, ал.
5, т. 4 във вр. чл. 248а ал. 1 от НПК и че същите следва да бъдат отстранени при
евентуалното ново изготвяне на обвинителния акт срещу тримата подсъдими/обвиняеми.
По-горе в настоящото изложение бе констатирана непълнота в обвинителния акт при
фактическото описание на механизма на извършване на присвояването от страна на И. К.,
респ. на извършените от нея присвоителни действия, породена от това, че в обвинителен акт
17
не са изложени никакви конкретни факти относно естеството и съдържанието на
противозаконните разпоредителни действия, чрез които процесните парични суми са били
отклонени от патримониума на банката. Освен това бе установена и липсата на яснота в
съдържанието на обвинителния акт дали описаните на стр. 5 от същия факти за внесени от
подсъдимата К. парични суми в различни банкови сметки и нареждането на преводи за част
от тях към трети лица са относими към извършването на инкриминираните деяния и ако
това е така, то по какъв начин се отнасят те към инкриминираните действия на К. и в
частност към кои от тези действия се отнасят. И доколкото тези непълноти в съдържанието
на ОА несъмнено обосноват наличието на съществено и отстранимо нарушение на
процесуалните правила по смисъла на чл. 249 ал.4 т.1 от НПК /изразяващо се в нарушение
на правото на обв. К. да научи за какво точно престъпление – като факти – е привлечена към
наказателна отговорност и й е повдигнато обвинение/, а по този начин и на основание за
прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, то напълно
голословни и неоснователни се явяват оплакванията в протеста, че чрез атакуваното
определение прокуратурата незаконосъобразно е лишена от възможността при условия на
състезателност да разгърне обвинителната си теза, че е накърнен принципът на равенство на
страните в процеса и че чрез повторното връщане на обвинителния акт са ограничавани
правата на прокуратурата поради практическото лишаване на същата от равенство на
възможностите да участва пълноценно в процеса съобразно изискванията на чл.12, ал.1 от
НПК. В случая прокурорът сам е допуснал процесуални нарушения при изготвянето на ОА,
поради което действията на съда по установяването им, по прекратяването на съдебното
производство на основание тези нарушения и по връщане на делото на прокурора за
отстраняването им, като извършени в изпълнение на процесуалния закон и на предписаните
в него правомощия, категорично не водят до ограничаване и нарушаване на процесуалните
права на държавното обвинение.
А що се касае до отправеното в протеста искане към въззивния съд след отмяната на
атакуваното определение делото да бъде върнато на СГС със задължителни предписания за
провеждане на ново разпоредително заседание, САС намира същото за напълно
неоснователно, доколкото на практика при насрочването и провеждането на
разпоредителното заседание не са допуснати процесуални нарушения, които да обосновават
и да налагат провеждането на ново разпоредително заседание по внесения актуален
обвинителен акт, изготвен на 16.03.20121 г.
Мотивиран от тези съображения Софийски апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
О П Р Е Д Е Л И
18
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 18.05.2021 г., постановено по НОХД №
1038/2021 г. по описа на СГС-НО, 10 състав, с което на основание чл. 249 ал. 2 вр. с чл. 248
ал.1, т.3 от НПК е прекратено съдебното производство по делото и същото е върнато на СГП
за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19