ПРОТОКОЛ
№ 58
гр. Смолян, 30.01.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и девети
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20245440101069 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 11:30 часа се явиха:
ИЩЕЦЪТ Н. А. С., редовно призован, не се явява. За него процесуалния му
представител адв. О..
ЗА ОТВЕТНИКА ** АД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание.
ЗА ОТВЕТНИКА ** ЕООД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание.
АДВ. О. – Да се даде ход на делото.
Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.
АДВ. О. – Поддържам предявените искове, оспорвам писмения отговор.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предмет на делото са предявените искове от ищеца Н. А. С. срещу ответниците
„**“ АД и „**“ ЕООД, с което се иска да бъде признато за установено в отношенията
между Н. А. С. и „**" АД, ЕИК **, че Договор за паричен заем № 5059984 от
11.03.2024г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, както и да бъде признато за
установено в отношенията между Н. А. С. и „**" ЕООД, ЕИК **, че Договор за
1
предоставяне на гаранция № 5059984/11.03.2024г. е недействителен на основание чл.22
ЗПК.
В исковата молба са твърди, че на 11.03.2024 година в град Смолян ищецът Н.
А. С. е сключил Договор за паричен заем № 5059984 с първия ответник, по силата на
който „**" АД като заемодател му е предоставил заем в размер на 800,00 (осемстотин)
лева. Заемателят се е задължил да върне заемната сума на Заемодателя, при следните
условия:
1. Вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт: *
2. Размер на месечната погасителна вноска в лева - 117.60 лв.
3. Срок на заема в месеца: 8
4. Брой вноски: 8
5. Датите на плащане на всяка от погасителните вноски, последователно са:
12.04.2024, 12.05.2024,11.06.2024,11.07.2024,10.08.2024, 09.09.2024, 09.10.2024,
08.11.2024.
6. Фиксиран годишен лихвен процент по заема - 45,00 %, приложим на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се
равнява на разликата между общо дължима сума, посочена в т. 7 и заемната
сума.
1. Условия за прилагане на годишния лихвен процент, посочен в т. 6:
Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не
подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и
лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената
възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план
главница за съответния период в зависимост от периодичността на
вноските.
2. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0.13 %
7. Обща сума, дължима от Заемателя като се вземат предвид допусканията,
посочени в т.8 - 940,80 лв. Общата сума се състои от размера на заемната сума и
размера на възнаградителната лихва за целия срок на настоящия договор и е
изчислена към момента на неговото сключване.
8. Годишен процент на разходите на заема: 55,44 %
Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК,
според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено
2
с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за
гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по
своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано
от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната
от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което
договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в
защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е
икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите
от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която
предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички
останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на
кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход,
който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на
договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения
по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните
сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до
задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е
насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска
печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по
кредита.
Освен това сключеният между ищеца и „**" ЕООД договор за предоставяне на
гаранция № 5059984/11.03.2024г. е нищожен поради противоречието му с добрите
нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил
поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от
3
сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със
заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е
сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по
занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда
гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая
договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита
възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция
е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна
основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна
поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от
неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е
нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед
изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е
установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на
скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015
г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите
правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики,
произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на
човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена
нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на
гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са
функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за
кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице,
одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът за гаранция има
акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост е съдът
трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и
заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит
има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне
внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по
договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки
свързаността между заемодателя и дружеството-гарант съдът приема, че това е
сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде
посочен ГПР от 55,44 %. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено
възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК, поради което
реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент.
4
Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК ,потребителят бива и въведен
в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по
обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПК. Стига се и
до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тьй като се касае за необосновано
високо и скрито оскъпяване на кредита.
Така създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и
за гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две
свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези
два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на
потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни
плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като
последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от
потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата
по кредита. Така биват нарушени и принципите на добросъвестността и
справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Затова и Договорът за предоставяне на гаранция № 5059984/11.03.2024г. е
сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на
добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД
С отговора от ** ЕООД претенцията се оспорва като неоснователна.
Съображенията за нищожност на договора за поръчителство се основават на
погрешното схващане на ищеца, че процесният договор е част от договора за паричен
заем, че към процесния договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и пр. идеи, които не засягат действителността на договора за
поръчителство.
Ищецът и „**“ ЕООД са сключили договор за поръчителство, по силата на
който „**“ ЕООД се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на
кредитополучателя по договор за паричен заем, а кредитополучателят се е задължил
да заплати възнаграждение за предоставената услуга.
Процесният договор за поръчителство е действителен, тъй като отговаря на
приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е
вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на
предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на
договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги
ръководи, като е спазена и изискваната форма. Процесният договор за поръчителство
не страда от пороците, посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до
нищожност на договора.
5
„**“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне
на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец,
Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението
по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие).
Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които
могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключва договори
за поръчителство в рамките на дейността, за която е регистрирано.
Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и „**“ ЕООД, урежда
техните отношения по повод задължението на „**“ ЕООД да обезпечи кредита на
ищеца. По силата на договора за поръчителство, „**“ ЕООД се задължава да отговаря
солидарно с кредотополучателя пред кредитната институция за изпълнение на
задълженията му по договор за паричен заем, както и да търпи последиците от
неизпълнението на тези задължения. Уговореното между „**“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е насрещната
престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва
гаранционни сделки по занятие. Следва да се има предвид, че договорът за
предоставяне на поръчителство е сключен само и единствено поради възлагането от
ищцовата страна и то само при условие, че ще получим уговореното възнаграждение.
Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва
безвъзмездни сделки.
Възнаграждението по договора за поръчителство, като насрещна престация
срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. В
Закона за задълженията и договорите липсва изрична регламентация на възмездното
поръчителство, което е разбираемо, тъй като законът е обнародван през 1950 г., но и в
теорията и в практиката никога не е съществувало схващане, че възмездното
поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
противоречие с добрите нрави е неоснователно и неаргументирано. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази
насока липсва в исковата молба, което прави претенциите за нищожност голословни и
недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то
подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в
6
случая - от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Договорът за поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен
принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Договорът за поръчителство е сключен в съответствие с принципите на
добросъвестността и справедливостта.
Ответното дружество ** ЕООД, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в
повече от това, което предоставя, а дори напротив. Като при всеки алеаторен
договор, престацията по договора за поръчителство на пръв поглед изглежда
нееквивалентна. Но поръчителството се простира върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране
на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като
нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна, а не в полза на Поръчителя,
чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много
полученото възнаграждение.
Дължимото на ответника възнаграждение по Договор за предоставяне на
поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната
страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.
Към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие
и до приключването му спор между страните не е съществувал. Съгласно Определение
№ 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на
престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили
неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен
срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда.
При сключване на договора, процесуално представляваното от мен дружество е
действало добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани
достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и
в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в договора за
поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не
представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от
физически лица или банкова гаранция.
Твърдението на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
също е несъстоятелно що се отнася до ответното дружество. Договорът за за
предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал
към дружеството-ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение.
Предоставянето на обезпечение от страна на дружество- гарант е само едно от трите,
обезпечения, предвидени, съгласно условията по договорите за паричен заем на „**“
АД. С оглед на това обстоятелство, инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона
7
за потребителския кредит от страна на дружеството-ответник са несъстоятелни. Ако
ищецът, сключвайки договор за предоставяне на гаранция, е целял да заобиколи
посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното дружество не
е знаело за тези цели и намерения на ищеца. „**“ ЕООД сключва гаранционни сделки
по занятие.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД е също неоснователно и
неаргументирано. В обстоятелствената част на исковата молба липсват фактически
твърдения във връзка с тезата на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на
добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД. Във връзка с
тази теза на ищеца, следва да се обърне внимание, че както чл. 143 ЗЗП, така и чл. 146,
ал. 1 ЗЗП визират „клаузи“, а не „договори“.
Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет на договора и
възнаграждението/цената, както и съответствието между възнаграждението/цената и
доставената стока или услуга не подлежат на преценка за неравноправност, ако са
изразени по ясен и разбираем начин. Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от
Закона за защита на потребителите, съгласно която „Преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет,
както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. (чл. 145, ал. 2 ЗЗП)
В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива
93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на
неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на
потребителите, при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Преценка
за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора се прави само в
случай, че те са неясни и неразбираеми /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от
диспозитива; решение по дело С-484/08, Е^С:2010:309, т.32; решение по дело С-26/13,
т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, 1-во тър.
отделение)
В договора за поръчителство ясно и разбираемо е написано, че „**“ ЕООД се
задължава да сключи договор за поръчителство с „**“ АД, по силата на който да
отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължава да заплати на „**“ ЕООД посоченото в договора
възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в разумни граници
8
наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него. Икономическите последици са се равнявали на
сумата, която потребителят е трябвало да заплати.
В този смисъл, твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на
добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД е
несъстоятелно.
Тежестта на доказване по исковете пада върху ищеца, като следва да установи
основанията за недействителност, нищожност на процесните договори.
АДВ. О. – Считам делото за изяснено от фактическа страна. Представям списък
с разноски.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО
АДВ. О. – Моля да бъдат уважени предявените искове като основателни и
доказани и да присъдите разноските направени от ищеца за воденето на делото. Моля
за определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1 от ЗАдв.
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение 28.02.2025 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 11,45 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
9