РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. гр. Хасково, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640101119 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
****************************************, съдебен адрес: ***********************,
адв. П. И. П. от АК - Хасково, против „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от
В. М. В. и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.София, ул. „Летовищна“ №
1, адв. Г. М. – член на САК, с която е предявен иск с правно основание вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит №
**************************, сключен с ответното дружество „Микро Кредит" АД по
който на ищецът като кредитополучател бил предоставен паричен заем /кредит/ в размер на
500 лв., при годишен лихвен процент от 40,48% и ГПР, който не бил посочен в договора.
Страните са договорили, че заемателят ще погаси кредита за 7 месечни вноски. Съгласно
точка 4 от Договор за допълнителни услуги № ************** от същата дата към Договора
потребителски кредит № **************, ищецът е следвало да заплати и възнаграждение
за допълнителни услуги в размер на 338,45 лв., като по този начин общото задължение по
договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало
на сума в размер на 908,18 лв. Сочи, че ищецът е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, тъй като е усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското
му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Твърди се, че
ищецът изцяло е усвоил кредитния ресурс, но не дължал изпълнение на вземанията за
допълнителни услуги и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в
1
нищожна кредитна сделка.
По отношение на клаузата за заплащане на допълнителни услуги по точка 4 от
Договора за допълнителни услуги към процесния договор, сочи, че с влязло в сила Решение
№ 703 от 14.11.2023г. постановено по г. д. № 1292/2023г. по описа на РС Хасково, била
прогласена нищожността на посочената клауза.
Излага съображения за това, че нищожна се ява и клаузата за годишен лихвен
процент от 40,48%, по Договор за паричен заем № **************, сключен с „Микро
Кредит" АД на ********г. т.е. клаузата за договорна /възнаградителна/ лихва по договора.
Сочи, че с договорения лихвен процент в размер на 40,48 % се нарушавали добрите
нрави. Нарушават се и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Внася се и
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.
На първо място, твърди, че с договорения финсиран годишен лихвен процент в
размер на 40,48 % се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. Сочи, че при формиране на размера на възнаградителната
лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното му определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче той да
може да се приеме като максимален размер. Противоречаща на добрите нрави била
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити –двукратният размер на законната лихва. По тези
аргументи, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля
повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит
размерът на законната лихва се определя според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор
от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. След справка на страницата на
БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен
процент е 0,00 %, т.е. размерът на законната лихва с 10,00 %. Трикратният размер на
законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният на 20,00 %. В случая договорената между
страните лихва е размер на 40,48% годишно, към която следвало да се добави скритата лихва
под формата на "възнаграждение на Гаранта" за неосигуряването на допълнителни услуги,
надхвърля повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
На следващо място, посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
40,48% не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен
процент, тъй като уговорената сума за допълнителни услуги по т.4 от Договора за
допълнителни услги към процусния договор, представлява добавък към договорната лихва
— скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК кредиторът не е оповестил на
потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Кредиторът го е именувал
"допълнителни услуги", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, , където е
въздигната забрана да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. Тази уговорка е нищожна на осн. чл.19, ал.5 ЗПК. При
2
положение, че в договора е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги независимо от това дали ще бъдат предоставени, на практика със Споразумението се
заобикаля забраната по чл. 19, ал.4 ЗПК за минималния размер на ГПР. Пакетът
допълнителни услуги представлявал разходи по кредита, които би следвало да намерят
стойностно изражение в ГПР, при което ГПР би надхвърлил максималния законов размер.
За да не се допусне това кредиторът бил използвал правната форма „пакет от допълнителни
услуги", чрез който заобикалял забраната на закона за по-висок ГПР като целта била да се
постигне непозволен правен резултат с позволени средства. С договорния лихвен процент в
размер на 40,48 %, към който следвало да се кумулира вземането за "допълнителни услуги",
представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се
нарушавали правилата на чл.11, ал. 2, т.9 ЗПК понеже кредиторът не бил изпълнил
задължението си да посочи в потребителския договор действителния лихвен процент,
прилаган в отношенията между страните. Договореният размер на възнаградителната лихва
противоречал на потребителската защита и на добрите нрави, тъй като не отговарял на
действителните параметри по договора и с която възнаградителна лихва сочи, че следвало
да се увеличи и стойността на реално приложения ГПР. Сочи, че за да заобиколят
материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския
заем, фирмите за „бързи кредити“ били въвели практика да поставят на кандидатстващите за
кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят и за които предвиждали
санкции, както и допълнителни услуги и за да се прикрие неустойката, били сключвани
договори за предоставяне на допълнителни услуги. На практика обаче отново потребителите
били задължени от по-силната икономически страна по заемния контракт да сключват
неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят
поставеното им задължение, както било и по чл. 4 от процесния договор, и така да дължат
трансформирана санкция във вече - ,,възнаграждение за допълнителни услуги" по чл.4 от
сключения Договор за допълнителни услуги. Според чл.4 от договора за предоставяне на
допълнителни услуги трансформираната санкция обаче е останала от преди
трансформацията и пак си стояла, включена в погасителния план, който пък е неразделна
част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика
финансовите институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която
вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва и да преодолеят законовото
изискване по чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума. В договора били създадени препятствия пред потребителя да
изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът
да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение
допълнителни услуги". Последното било допълнителна и гарантирана за него сигурна
икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за тьрговеца. Тази облага
съставлявала печалба и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент
на договорната лихва, особено след като е елемент от погасителния план. Поради това, че
„възнаграждение на Гаранта" е скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал съдържанието на договора действително
3
приложените в правоотношението договорна лихва.
Твърди се на следващо място, че възнаградителната лихва е уговорена
неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор
потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като
същият е бил заблуден от тьрговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,48%. В
нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП на заемателя не е било оповестено по обективен и
прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него
задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден,
че нарушава договора, на което основание трябва да престира допълнително оскъпяване по
чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция към процесния договор. Принципът за
обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки,
регламентирано в чл.5 от Директива 93/1 ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП,
съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тьлкувано с
преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС
яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостга на
уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици
от поемането на задълженията им връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи.
По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритьм
и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставекия
кредит. Вземането по т. 4 от Договора за допълнителни услуги към процесния договор не
съставлявало такова за реално представени такива допълнителни услуги, на което основание
включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.
Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. догoворна лихва.
Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно повелителните
изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следвало да бъде включен в размера на ГПР. Невярното
посочване на лихвения процент по Договора в размер на 40,48%, без в него да е включена
скритата лихва по т.4 от Договора за допълнителни услуги към договора за потребителски
кредит, имало за резултат и невярно разписване на ГПР. Сочи че, че в случая ГПР даже не
бил упоменат в договора, а така също при изчисляването му, действителната стойност на
ГПР е значително по-висока от 50%. Освен това в процесния договор кредиторът се бил
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР ),
което от своя страна се явява в нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 ЗПК). Сочи, че във величината на ГПР като глобален
израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота
досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсвала. Посочен е лихвен процент по заема —
40,48%, който е годишен , но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
4
договора. Съгласно чл.10, ал. 2 и цл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за
разходи свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената
възнаградителна лихва, в кредитния контракт страните не са уговорили други разходи,
следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен
договорната лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в
правоотношението размер на ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и
допълнителната печалба скритата под формата на "допълнителни услуги"-лихва.
Съгласно чл. 21 ЗПК уговорката, която има за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на закона има за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради
заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал, 1, т, 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат
действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.
т. 6 и чл. 2. т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. На плоскостта на настоящия казус
доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и
добросъвестността, и неравноправно не бил разяснил на потребителя какъв е размерът на
дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва
от 40,48 % не е породила валидни правни последици на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Поради
това, че допълнителните услуги са скрита лихва, кредиторът не е изпълнил условията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тьй като не е разписал съдържанието на договора действително
приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК договорна клауза,
която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е нищожна.
По изложените съображения моли съдът да постанови решение, че ищецът не дължи
заплащане на договорна лихва по точка 2 от Договор за потребителски кредит №
************** от дата ******** г. сключен със „Микро Кредит" АД, ЕИК: ********* ,
поради това, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП.
На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата моли да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение съобразно Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАС .
Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен.
Неоснователно било твърдението на ищеца, че договорената в процесния договор за
заем лихва била определена в противоречие с добрите нрави. Размерът на фиксирания
лихвен процент е ясно и напълно разбираемо посочен в Раздел 2 от процесния договор за
заем, а именно 40,48 %. Действително, съгласно трайната сьдебна практика до 2014 г.,
противоречаща на добрите нрави бе уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. След въвеждането през 2014 г. на
ограничението на размера на ГПР, сьдържащо се в чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно
разпоредбата, на който, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
5
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския сьвет на Република България, практиката на ВКС, съгласно която
възнаградителната лихва не трябва да надвишава трикратния размер на законната лихва, е
изryбила приложение по отношение на потребителските кредити. С други думи, размерът на
ГЛП не може да противоречи на добрите нрави, ако ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК е
спазено.
Въпреки, че Договор за допълнителни услуги към заем Микрокредит №
*************/********г. е прогласен за недействителен с влязло в законна сила Решение №
703 от 14.11.2023 г., постановено по гр. д. № 1292/2023 г. по описа на РС – Хасково това не
водело автоматично до недействителност и на договора за заем. Процесният договор за
заем отговарял на всички изисквания на 3ПК и 33П. Въпреки, че сьдът е приел, че
допълнителните услуги следва да бъдат включени при формиране на ГПР и с тях размерът
му надхвърля законоустановеният размер от 50%, то ГПР се явявал нищожен единствено по
отношение размера над тези 50%. Иначе казано, единствено по отношение на
допълнителните услуги. В огромна част от исковата си молба, ищецът твърдял, че договорът
за заем бил нищожен, тьй като с допълнителните услуги се нарушавали редица норми.
Посочените пороци вече са разглеждани от сьда, който е приел, че поради наличието на
тези пороци недействителен се явява договорът за допълнителни услуги. Това, обаче, в
никакъв случай не означава, че от това следва, че и процесният договор за заем е нищожен.
Напротив, след като допълнителните услуги са прогласени за ницожни, то на практика те не
сьществуват, респективно следва да се гледат единствено реквизитите на договора за заем,
без по никакъв начин да се взимат предвид допълнителните услуги, както и че следва да се
включват в ГПР по договора за заем.
По изложените съображения, ответникът моли за отхвърляне на иска като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за
заем Microcredit № **************/******** г. и Договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit № **************/******** г., а така също от материалите по изисканото гр.д.
№1292/2024г. по описа на РС Хасково, се установява, че между тях е сключен Договор за
заем Microcredit № **************/******** г., по силата на който на ищеца е отпусната в
заем сумата от 500 лева, платим на 7 месечни погасителни вноски в размер на 81,39 лева
при фиксиран лихвен процент по заема 40,48 %. Посочена е в договора и общата сума за
погасяване – 569,73 лева. На същата дата е подписан между страните и Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № **************/******** г. за предоставяне
на заемополучателя на допълнителни услуги, представляващи пакет „Комфорт". Видно от
договора за допълнителни услуги страните са уговорили допълнителни услуги пакет
„Комфорт", изразяващи се в посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноските;
6
безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на
„Микро Кредит" АД; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до
минути; преференциално обслужване; право за участие в специални промоции. За тези
услуги е уговорено възнаграждение в размер общо на 338,45 лева, разсрочено в 7-месечни
вноски - по 48,35 лева.
От приложения График на плащанията към договор за заем и услуги Microcredit №
************** от *********г. се установява, че размерът на месечната вноска заедно с
възнаграждението за услуги възлиза на 129,74 лв.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. От заключението се установява, че Годишният процент на разходите /ГПР/ по
процесния Договор за заем Microcredit № **************/********г., непосочен в него, е
48,92 %, а при включване към погасителната вноска по кредита на сумата от 48,35 лева за
допълнителна услуга „комфорт“ по договора за допълнителни услуги, ГПР става 600,56 %.
От материалите по гр.д. № 1292/2023г. по описа на РС Хасково и Решение №
703/14.11.2023г. по същото, се установява, че с влязло в сила Решение № 703/14.11.2023г. по
гр.д. № 1292/2023г. по описа на РС Хасково е прието за установено по отношение на „Микро
Кредит“ АД, ЕИК *********, че Л. П. П., ЕГН **********, не дължи на „Микро Кредит“
АД, ЕИК *********, сумата от 338,45 лева, представляваща възнаграждение за пакет
допълнителни услуги „Комфорт“ по Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit
№ **************/******** г., поради това, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1
пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП,
за прогласяване на нищожността на клауза за възнаградителна лихва по Договор за заем №
9032-00031792 от ******** г., който иск е процесуално допустим. За да е налице правен
интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, респ. клаузи от същия,
решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му
да се постигне определен правен резултат. Преценката за наличие или не на правен интерес
за ищеца винаги е конкретна и се основава на въведените с исковата молба фактически
твърдения и правни доводи за засегнатите от възникналия правен спор права, както и на
характера на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед процесуалната позиция,
която заема ищеца, респ. позицията на ответника, твърдейки, че договорната клауза, предмет
на делото не е нищожна, респ. неравноправна, несъмнено обосновава допустимостта и
интереса от предявяване на иска.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен.
Несъмнено, процесния Договор за заем Microcredit № **************/********г.,
7
съответно свързания с него Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit №
**************/******** г., има характеристиките на договор за потребителски кредит,
чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят поставя
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
Кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Същото се отнася и до свързания
с него договор за предоставяне на допълнителни услуги. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са
изложени в редица решения. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закон за потребителския
кредит.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се
касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието на неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал.
5 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно
постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде
обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Предвид това, съдът намира, че следва да се произнесе по
твърдените основания за нищожност на процесната клауза по договора, но и служебно да
извърши проверка за нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Константна е
практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този
смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи
8
служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Както беше посочено по-горе, сключеният между страните договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон
- ЗПК. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на
облигационното правоотношение – глава VI на ЗПК. Всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК, а съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява
да прецени икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора
изобщо не е посочен годишен процент на разходите, а само размера на фиксирания ГЛП -
40,48% и общата сума, дължима от потребителя в размер на 569,73 лева като не става ясно
какви разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита формират
стойността на ГПР.
Отделно, не е посочен за потребителя и действителния размер на годишния процент
на разходите. Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР
– т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerovб, ГПР
отразява разпределеното по години глобално съотношение между две величини – "общият
размер на кредита", дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПК като предоставената на
потребителя (т. е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и "общия
разход по кредита за потребителя", който съгласно § 1, т. 1 ЗПК представлява сбор от всичко
онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и
изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един
разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия
размер винаги води до „изкривяване“ на ГПР, тъй като общият размер е стойност в
знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от
числителя. От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си ( решение по
дело C-377/14 Radlinger и Radlingerovб, както и Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22),
че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за
сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат
9
информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в
решението по дело C-714/22 изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в
договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със
съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и
отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него ("общият размер" на кредита според понятието по-горе).
Видно от договор за допълнителни услуги към договор за паричен заем, страните са
уговорили допълнителни услуги пакет "Комфорт", изразяващи се в посещение вкъщи или на
удобно място за събиране на вноските; безплатно внасяне на вноските от името и за сметка
на клиента по банковата сметка на "Микро Кредит" АД; безплатно внасяне на вноска
директно в офис на "Микро Кредит"; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема;
разглеждане до минути; преференциално обслужване; право за участие в специални
програми. За тези услуги е уговорено възнаграждение , платимо на 7 месечни вноски - всяка,
от които в размер на 48,35 лева.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов –
ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част
от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че са обособени
самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите. По начина, по който са формулирани допълнителните
услуги, съдът приема, че не се касае до възможност за реално предоставяне на такива и от
които потребителят да се нуждае и да го облекчават. Тези услуги са предвидени единствено
и само с цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера
на ГПР, доколкото с тях се цели събиране на допълнително възнаграждение, без да е
предоставена конкретна услуга, което води до неоснователно обогатяване на ответника за
сметка на ищеца. С уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги
предварително се договаря и заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за
добросъвестност и справедливост – да се заплаща възнаграждение за услуги, които може и
да не се използват, което води от своя страна до противоречие с добрите нрави. Наред с това
посочените допълнителни услуги, не би следвало да се предоставят по волята на кредитора,
доколкото те са нормативно залегнали - като правото на страните да инициират
предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да
договорят отлагане на една или повече погасителни вноски. С въвеждането на такова
възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за права,
които по закон има. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
10
От прочита на договора за кредит и свързаният с него договор за допълнителни
услуги се извежда заключение, че кредиторът не включва вземането за допълнителни услуги
при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, като по този начин се
заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в договора за
кредит не е посочено изобщо какво е процентното изражение на разходите. В случая,
акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането
на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване
в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора. Впрочем, невключването на вземането за "пакет Комфорт" по договора за
допълнителни услуги към разходите по договора за кредит, следва да се окачестви като
нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.Възнаграждението за пакет „допълнителни услуги" по
естеството си представлява скрит разход по кредита, който би следвало ответникът да
включи в годишния процент на разходите, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Включването му обаче в този процент би довел до многократно по-висок годишен процент
на разходите от 50%. Видно от заключението на съдебно счетоводната експертиза при
включване на възнаграждението по пакета от допълнителни услуги, ГПР възлиза на 600,
56%. В тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.
11
4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда
нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В случая,
видно от заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, при
включване на допълнителния пакет Комфорт, ГПР по договора възлиза на 600,56%, т.е.
многократно се надвишава размера на законната лихва. Несъмнено заплащането от ищеца на
допълнителния пакет Комфорт представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за паричен заем. В случая като обща дължима сума в договора за паричен заем е
посочена сумата от 569,73 лева, но в същата не е включено допълнителното плащане от
338,45 лева, представляващо дължимото от потребителя възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги „Комфорт“. С това допълнително плащане се покриват разходи, които
са свързани с договора за паричен заем и са били предварително известни на заемодателя,
най-малкото защото вноските са включени в погасителния план, наименован „график на
плащанията“ по договора за паричен заем. Следователно е нарушено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната
икономическа тежест на договора. Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че
на кредитора е било известно задължението на ищеца да заплаща допълнителния пакет
Комфорт, тъй като това задължение е предвидено и в договора за паричен заем, сключен
между страните. Доколкото в процесния случай в уговорения годишен процент на разходи
не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неправилното изключване от разходите
по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПК представляват такива, винаги води до
определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно
чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на
търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12
и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Освен това съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му.
В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40,48 %. Липсва
обаче договорна клауза за условията за прилагането му, както и уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху
12
остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси. т. е. не става ясно как е
разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима
главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното й намаляване.
Следователно не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на
претендирания размер. Поради посоченото съдът намира, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и клаузата за възнаградителна лихва също е нищожна.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесните договори
са сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна клаузи на
договора/.
На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват
твърдения и данни да е индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е
представено съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен
предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя. Поради това
когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална възможност да влияе върху
съдържанието му.
13
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор
/източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно / т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, т. 1 и 2 от
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.
/ регламентира максималния размер на годишния процент на разходите. При нормативното
отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря
възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се
извърши, като се изходи от нейните същност и функции. Лихвата е граждански плод,
възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността
да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не
води до несправедливо обогатяване на кредитора. Според приетото в съдебната практика /
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901
от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IVг. о., ГК/, възнаградителната лихва може
да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което
остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи
на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме
лихва, която превишва друкратния размер на законната лихва.
В разглеждания случай посочения в договора годишен лихвен процент от 40,48% е
над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е
в размер на 10.00 %, който след това през годините не е отбелязал повишение. С така
уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
14
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на кредита оценка, поради което и съдът счита, че клаузата от процесния договор,
предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен лихвен
процент от 40, 48 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща
добрите нрави.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за нищожност на клаузата за
договорна /възнаградитена/ лихва по Договор за заем № 9032-00031792 от ******** г.,
сключен с „Микро Кредит" АД е основателен и като такъв искът следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и тъй като ищецът е била освободен от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на
50,00 лева за държавна такса и 250,00 лева за изплатено от бюджетните средства на съда
възнаграждение за вещо лице, както и 0,60 лева – такса по чл.102з,ал.3 ГПК, както и сумата
от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца адв. П. И. П. от АК – Хасково сумата от 400,00 лева, представляваща възнаграждение
за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по
настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1
т.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-ЗГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
15
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
протИ. речи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия.
В разглеждания случай, отчитайки конкретно извършените от процесуалния
представител на ищеца процесуални действия и обстоятелството, че делото е разгледано в
рамките на едно съдебно заседание, без лично явяване на упълномощения адвокат, както и
фактическата и правна сложност на делото, съдът определи размера на възнаграждението в
общ размер от 400 лева и тъй като това е минималното, не споделя доводите на насрещната
страна за прекомерност.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на „Микро Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – град София, бул. „Цариградско шосе” №
137, ет.3, по иск предявен от Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
********************************, че клаузата по точка 2 от Договор за потребителски
кредит № ************** от дата ********г., сключен между страните, предвиждаща
заплащане на договорна лихва, е нищожна, на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите
на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В.
и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.София, ул.“Летовищна“ № 1, адв. Г.
М. – член на САК, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на държавата по
сметка на Районен съд – Хасково сумата от 300,60 лева, представляваща дължима държавна
такса и разноски по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В.
и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.София, ул.“Летовищна“ № 1, адв. Г.
М. – член на САК, да заплати на адв. П. И. П. от АК - Хасково, с личен № ********** с
адрес на кантората - гр.Хасково, ул. „Козлодуй“ № 14, сумата от 400,00 лева,
16
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Т. Т.
17