Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 14. 10. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 5164 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. и следващите от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и
следващите.
Съдът
е сезиран с въззивна жалба от П.Х.Т., ЕГН **********, адрес ***. (въззивник)
чрез процесуалния представител адвокат К.М., адрес ***, пл. “*******., офис 14.
Въззивната жалба е срещу Решение № 563533 от 17. 12. 2018 г., постановено от
Софийския районен съд, 127-и състав, по гр. д. № 6750 по описа му за 2016 г.
(обжалвано решение), с което първоинстанционният съд е уважил искове на “Т.С.”
ЕАД за установяване на съществуването на следните вземания срещу въззивника:
-
вземане за главница за предоставена топлинна енергия с цена 1 801 лева и 8
стотинки: искът е частично уважен до размера от 1 658 лева и 91 стотинки;
-
вземане за обезщетение за забавата в размер на законната лихва върху вземането
за главница за предоставена топлинна енергия с цена 344 лева и 88 стотинки;
искът е частично уважен до размера от 254 лева и 15 стотинки;
-
вземане за стойността на услугата дялово разпределение в размер на 20 лева и 40
стотинки; искът е уважен изцяло.
Първите
два иска са били частично уважени, защото съдът ги е приел за доказани в
съответните размери. Искът за установяване на съществуването на вземане за
обезщетение за забавата в размер на законната лихва върху вземането за услугата
дялово разпределение е бил отхвърлен изцяло, защото районният съд е приел, че
въззивникът не е изпаднал в забава по отношение на това вземане.
Във
въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е частично недопустимо и
необосновано. Посочва се, че районният съд необосновано е приел наличието на
приложими към облигационното отношение общи условия, въпреки че никъде по
делото няма данни за такива. Поради тази причина изводът за вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
предоставена топлинна енергия се възприема за неправилен, освен това има
позоваване и на Тълкувателно решение № 4 от 2014 на Общото събрание на
Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд (“тълкувателното
решение”). Поддържа се, че е останал неизяснен размерът на технологичните
разходи, които трябва да бъдат отчислени от предоставената топлинна енергия и
че възприетият от районния съд размер на вземането за предоставена топлинна
енергия не съответства на експертното заключение. Твърди се, че някои от
анализираните от районния съд писмени доказателства са неавтентични и че
първата инстанция неправилно е приела оспорването по чл. 193., ал. 1. от ГПК за
преклудирано. Отрича се правилността на извода за наличие на вземане за
стойността на услугата дялово разпределение. Посочва се, че третото лице
помагач е останало неуточнено, защото е привлечено “Н.” ЕАД, а договорът на
етажната собственост бил с “Н.И.” ООД.
По
изложените съображения въззивникът иска обжалваното решение да бъде отменено в
частта, с която двата иска са частично уважени и третият иск е изцяло уважен.
Претендира разноски.
С
писмено изявление от 01. 11. 2019 г. въззивникът допълва, че с отмяната на чл.
4. от Наредба № 6 от 2008 г. на министъра на правосъдието за утвърждаване на
образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за
изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (“Наредбата”)
образецът на заповедта за изпълнение е станал нищожен, поради което
производството по установителния иск трябва да бъде прекратено като
недопустимо.
В
срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от “Т.С.”
ЕАД, *** Б (въззиваемо дружество). С постъпило писмено изявление за даването на
ход на устните състезания прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и
претендира разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение. Възразява за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, както и за
основанието му и действителното му плащане. Във връзка с постъпилото
допълнително писмено изявление от въззивника посочва, че отмяната на подзаконов
нормативен акт от Върховния административен съд действа занапред с оглед чл.
195. от Административнопроцесуалния кодекс АПК) и с цел постигането на правна
сигурност, поради което нито процесната заповед за изпълнение, издадена преди
отмяната на Наредбата, нито обжалваното решение следва да бъдат обезсилени.
Третото
лице помагач “Н.” АД, ЕИК *******, не предприема процесуални действия.
Съдът,
след като съобрази становищата на страните, събраните от първата инстанция
доказателства и правото, направи следните фактически и правни изводи.
При
служебна проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно.
Във връзка с допустимостта му намира следното.
С
исковата молба е представен договор за възлагане на осъществяването на услугата
дялово разпределение между “Т.С.” ЕАД и “ТОПЛОСНАБДИТЕЛНА АГЕНЦИЯ - ЕНЕРГИЕН
СЕРВИЗ-Н.И.” ООД (накратко “Н.И.” ООД), а е поискано привличането на трето лице
помагач “Н.” ЕАД (понастоящем АД). “Н.И.” ООД и “Н.” ЕАД са два самостоятелни
субекта на правото, видно от справка в търговския регистър. Районният съд е дал
указания на ищеца “Т.С.” ЕАД да уточни кой от двата субекта иска да бъде
привлечен, при което ищецът е поискал привличането на “Н.” АД.
Една
от предпоставките за допустимост на иска е наличието на правен интерес. За него
съдът изследва твърденията на ищеца в исковата молба, а не приложените
доказателства (които се отнасят към основателността на иска). В настоящия
случай в исковата молба се твърди, че “Н.” АД е универсален правоприемник на “Н.И.”
ООД, поради което е солидарно отговорно с праводателя си за поетите от него
задължения преди отделянето: чл. 263л от Търговския закон. Тогава е налице
правен интерес за ищеца да претендира установяване на съществуването на вземане
за стойността на извършената услуга дялово разпределение. Следователно искът е
допустим и обжалваното решение по него също е допустимо. Липсата на представени
доказателства за валидно облигационно отношение между ищеца и твърдяното
дружество - праводател на третото лице помагач, както и за настъпилото
преобразуване, се отнася към основателността на иска и съответно правилността
на обжалваното решение. Поради тази причина въпросната липса ще бъде разгледана
по-нататък.
Що
се отнася до съображенията на въззивника, свързани с отмяната на Наредбата,
съдът ги намира за неоснователни. Отмяната на подзаконови нормативни актове
действа занапред въз основа на чл. 195., ал. 1. от АПК. Всички актове, издадени
в периода преди отмяната ѝ (каквато е заповедта за изпълнение, издадена
на 12. 08. 2015 г.), запазват валидността си. При това положение и обжалваното
решение е допустимо.
По
изложените съображения въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. На следващо място въззивният съд трябва да изследва правилността на
решението в обжалваната му част.
Вземането
за стойността на услугата дялово разпределение, установяването на чието
съществуване ищецът е претендирал пред районния съд, се отнася за периода от
01. 07. 2012 г. до 30. 04. 2014 г. Съгласно чл. 139б от Закона за енергетиката,
услугата дялово разпределение се извършва от избрано от етажната собственост
лице, което е регистрирано по надлежния ред. Следващият чл. 139в на закона
постановява, че ако топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по този начин, то те трябва да сключат договор за
извършването на услугата дялово разпределение с избраното от етажната
собственост лице, което е регистрирано.
Пред
първата инстанция не са представени доказателства, че ищецът “Т.С.” ЕАД е
надлежно регистрирано за извършването на услугата дялово разпределение.
Представени са обаче доказателства, че етажната собственост е избрала “Н.И.”
ООД и че “Т.С.” ЕАД е сключило с него договор за извършването на услугата
дялово разпределение, а “Н.И.” ООД е вписано в публичния регистър на лицата по
чл. 139а от Закона за енергетиката. По делото не са представени доказателства
впоследствие етажната собственост да е избрала друго лице, вписано по чл. 139а
от Закона за енергетиката. Това е достатъчно, за да се приеме, че въпросното
облигационно отношение за претендирания период (от 2012 г.) е недоказано. За
пълнота може да се добави, че твърдяното правоприемство чрез отделяне на „Н.“
ЕАД (понастоящем АД) от „Н.И.“ ООД се установява от чл. 2., ал. 2. от Устава на
дружеството, който е обявен в търговския регистър. Поради тези съображения изводът
на районния съд за основателност на претенцията за установяване на
съществуването на вземане за услугата дялово разпределение е правилен.
По
отношение на възражението за неистинност на някои писмени документи,
представени от третото лице помагач, въззивният съд намира следното.
Възражението по чл. 193., ал 1. е било направено от процесуалният представител
на ответника своевременно в първото съдебно заседание след представянето на
писмените доказателства. Въззивникът обаче е признал пред първоинстанционния
съд, че е предал ключовете на топлоснабдения имот на свои съседи (л. 92., гръб,
от делото на районния съд). При това положение той не може да оспори, че други
лица са подписали документите вместо него. А дори и да можеше да се приеме
подобно и че следователно районният съд е допуснал процесуално нарушение като
не е запитал насрещната страна дали ще ползва документите, въпреки това
въззивникът е пропуснал да формулира изрично доказателствено искане пред
въззивната инстанция с оглед установеното процесуално нарушение. Поради това
неистинността на документите би останала недоказана и те биха продължали да са
доказателства по делото.
На
следващо място, за да уважи искането за установяването на съществуването на
вземане за предоставена топлинна енергия, районният съд е възприел установеното
с експертното заключение по допуснатата съдебно-техническа експертиза. В него
се посочва обща стойност в размер на 1 658 лева и 91 стотинки. В тази обща стойност
е включена и стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, в размер на 145 лева и 55 стотинки. За тази част от предоставената
топлинна енергия в експертното заключение се отбелязва, че не е разпределена в
съответствие с нормативната уредба и приложимите общи условия (“Разпределението
/ с изключение на сградната инсталация / е извършвано в съответствие на
нормативните разпоредби и закони”: л. 83. от делото на районния съд). При
разпита вещото лице е допълнило, че “Н.И.” ООД погрешно са приели да изчисляват
сградната инсталация на инсталирана мощност, но от топлоелектрическата централа
са били подавани правилно зададените от оператора на топлопреносната мрежа
температури.
Въззивникът
не се е противопоставил с отговора на исковата молба на начисляването на тази
част от вземането за предоставена топлинна енергия. Освен това, при прочит на
цялото експертно заключение се установява, че грешното изчисляване на
топлинната енергия, отдавана от сградната инсталация, всъщност е довело до
занижаване, а не до повишаване на количеството предоставена топлинна енергия
(„топлината, отдадена от сградната инсталация е изчислявана (…) на баса
занижена отоплителна мощност на инсталацията“), л. 81. от делото на районния
съд.
Освен
това в заключението на съдебно-техническата експертиза е посочено, че
„отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, се разпределя
между потребителите в съответствие с нормативната уредба“, а сетне е добавено,
че „разпределението / с изключение на сградната инсталация / е извършвано в
съответствие с нормативните разпоредби и закони“, следователно от експертното
заключение се установява, че технологичните разходи са приспаднати.
Във
връзка с възражението на въззивника за липса на общи условия, въззивният съд
намира следното. Към исковата молба е бил приложен само един екземпляр на общи
условия, който първоинстанционният съд е приел за приложими от 12. 03. 2014 г. Макар
и по делото да не са приложени общите условия за периода от 01. 07. 2012 г. до
12. 03. 2014 г., те са одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно
регулиране (понастоящем Комисията за енергийно и водно регулиране) и са
публикувани във вестник, което ги прави общоизвестен факт на територията на
град София и като такъв не се нуждаят от доказване. Затова районният съд
правилно е установил настъпването на изискуемостта на вземанията за главница и
съответно възникването на вземанията за обезщетение в размер на законната лихва
за забава въз основа на тях.
В допълнение във връзка с някои възражения на
въззивника следва да се посочи, че в т. 4а от тълкувателното решение за
заповедното производство се разглеждат две хипотези, които следва да бъдат
разграничени. Първата е за вземане за обезщетение в размер на законната лихва
от деня на забавата, чийто размер е ограничен по необходимост до датата на
подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение. Втората
хипотеза се отнася до обезщетение за забава в размер на законната лихва, но за
периода от подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до
окончателното заплащане. Тази втора хипотеза е законна последица от подаването
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и от уважаването на иска
по чл. 422. от ГПК. А първата хипотеза е законна последица от изпадането на
длъжника в забава. Първата инстанция е установила съществуването на вземане на
обезщетение за изпадането в забава и е присъдила обезщетение от деня на
подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като и двете
произнасяния са съобразени със закона и тълкувателното решение. Следва да се
добави също така, че посочената точка от тълкувателното решение се отнася до
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417. от ГПК, а не заповед за изпълнение,
какъвто е разглежданият случай.
Воден
от изложеното, въззивният съд намира обжалваното решение за правилно, поради
което то трябва да бъде потвърдено.
Разноски.
С оглед изхода на делото в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат
присъдени разноските, които то е сторило във въззивното производство. В случая
те обхващат юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд определя неговия
размер на 20 лева въз основа на чл. 78., ал. 8. от ГПК предвид липсата на фактическа
и правна сложност.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 563533 от 17. 12. 2018 г., постановено от
Софийския районен съд, 127-и състав, по гр. д. № 6750 по описа му за 2016 г.
ОСЪЖДА въз основа на чл. 78., ал. 3. във връзка с ал. 8. от
Гражданския процесуален кодекс П.Х.Т., ЕГН **********, адрес ***., адрес на
процесуалния представител град София, пл. “*******., офис 14., да заплати на “Т.С.”
ЕАД, *** Б сумата от 20 (двадесет) лева - разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на
третото лице помагач “Н.” АД, ЕИК *******.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.