РЕШЕНИЕ
№ 896
гр. Пловдив, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20235300500327 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “ТЕА Сити Груп” ЕООД, ЕИК
********* срещу решение № 3615/03.11.2022г. по гр.д. № 1631/2021г., на
Районен съд – Пловдив VІІІ гр.с., с което е осъдено “ТЕА Сити Груп” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Доктор Владо“ № 1, представлявано от *** Ц.М.Ц., със съдебен адрес: ***,
адв. Т. И., да заплати на Д. А. Д., ЕГН: **********, от ***, със съдебен адрес:
***, адв. С. П., сумата 5 833,69 лева, представляваща неизплатено брутно
трудово възнаграждение на ищеца за месеците август, септември, октомври,
ноември и декември 2019г., и май, юли, август, септември, октомври и
ноември 2020г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
датата на падежа на всяко едно вземане – 26-то число на текущия месец до
29.01.2021г. в размер общо на 390,92 лева; сумата 613,66 лева,
представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен годишен отпуск
за 2019 и 2020г. – общо 22 работни дни, заедно със законната лихва върху
двете главници, начиная от 29.01.2021г., до окончателното й изплащане.
1
С решението са отхвърлени исковете с правно основание чл.128, т.2 във
връзка с чл.245 от КТ за разликата над уважения размер на иска от 5 833,69
лева до пълния предявен размер от 8 390,65 лева за месеците януари,
февруари, март, април и юни 2020г., като неоснователни и недоказани.
Решението се обжалва в осъдителната му част.
Жалбоподателят “ТЕА Сити Груп” ЕООД обжалва решението на първо
място като се сочи, че същото е недопустимо, защото съдът се е произнесъл
свръх петитум като е присъдил размер на плащанията над претендираните в
исковата молба за месеците май 2020г. и май, юли, август, септември и
октомври 2020 година, защото ищецът претендира възнаграждение в общ
размер 563,36 лв. за всеки месец, като вещото лице сочи в таблицата, че се
дължат по 610 лв., като се посочва, че ищецът няма право на допълнително
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит като такова право
възниква едва за месеците септември и октомври 2020 година. В иска за месец
ноември 2020г. ищецът претендира 375,57 лв., изчисленията на вещото лице
са за 410,10 лв. Сочи се, че са претендирани 5 573,85 лв., а искът е уважен за
размер от 5 833,69 лв. Също се сочи, че ищецът е претендирал обезщетение за
неползван платен годишен отпуск в размер на 21 дни, а съдът го е осъдил да
заплати такова обезщетение за 2019 година и 2020 година за 22 дни. Сочи се,
че решението страда от съществени процесуални нарушения, тъй като в
открита процедура по чл.193 от ГПК на жалбоподателя не са допуснати
свидетели, въпреки че двукратно е искал такива, а ограничения в
доказателствените средства съобразно чл.194, ал.1 от ГПК няма.
Отделно се сочи, че решението е неправилно, тъй като съдът
неправилно е преценил доказателствата по делото. Сочи се, че съдът не е
обсъдил всички съдебно-графологични експертизи по делото. Съдът не е
вземал предвид устните разяснения на вещото лице, дадени в откритото
съдебно заседание, а те се явяват част от неговото заключение. Сочи се, че
две от съдебно-графологичните експертизи не са приели като сравнителен
материал за преценка на автентичността на подписа на работника
сравнителния материал от подписите и почерка на работника, въпреки че
същият го е дал доброволно и не спори, че това са негови подписи и почерк.
Сочи се алогичност в правните изводи на първата инстанция относно въпроса
за автентичността на подписите на работника в трудовата ведомост. Сочи се,
2
че неправилно районният съд е присъждал трудовите възнаграждения в
брутен размер, а не в нетен размер при условие, че данъците и осигуровките
са платени от работодателя. Поддържа се възражението, че възнаграждение
допълнително за трудов стаж по чл.12 ал.9 от НСОРЗ възниква едва към
месец септември 2020 година за работника. Сочи се, че изводите на районния
съд относно претенциите за обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск са неправилни и необосновани. Тежестта за доказване на тези
твърдения пада върху работника, като същият в нито един момент по делото
не е оспорил подписа си върху молба от 19.10.2020 година за ползване на 15
дни отпуск и този подпис не е предмет на изготвените графологични
експертизи. Иска се алтернативно или обезсилване на обжалваното решение
като недопустимо или да се отмени като незаконосъобразно и неправилно,
във втория случай с отхвърляне на исковете.
По делото е налична частна жалба пак от „ТЕА СИТИ ГРУП“ ЕООД
срещу обжалваното решение в частта му, с която се признават за неистински
документи, предоставени от ответника - оригинални ведомости за заплатите
за месец август, септември, октомври, ноември и декември 2019г. и май, юли,
август, септември, октомври и ноември 2020г. и молби, посочени като
изходящи от ищеца от 03.10.2019г. и 19.10.2020г. за ползване на 22 дена
платен годишен отпуск и същите са изключени от доказателствата. На първо
място се сочи, че решението в тази част е недопустимо, тъй като доколкото
съдът не се е произнесъл с определение след откритото производство по чл.
193 от ГПК, то съдът няма право да се произнася с диспозитив в решението
по този въпрос, а може само да го засегне в мотивите на обжалваното
решение. Сочи се, че с диспозитив съдът се произнася само ако е предявен
иск по чл.124 ал.4 от ГПК и тъй като такъв по делото не е предявен,
решението в тази част е недопустимо. Иска се обезсилване като недопустимо
на решенето в тази част, евентуално отмяната му като незаконосъобразно и
неправилно.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. Д., с който същата
се намира за неоснователна. Иска се потвърждаване на решението.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
3
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, платена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
Предявени са обективно съединени искове от Д. Д. срещу „ТЕА СИТИ
ГРУП“ ЕООД с правна квалификация чл.128 т.2 във вр. с чл.245 КТ и чл.224
ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД.
По делото пред РС Пловдив е било доказано, че ищецът Д. е работил по
трудово правоотношение при ответника като „***“ от 26.08.2019г. до
20.11.2020 г., считано от която дата трудовото му правоотношение е било
прекратено с връчена на ищеца на 20.10.2020г. Заповед № ***г. на *** на
ответното дружество на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по взаимно
съгласие. РС Пловдив приема от заключенията от 28.10.2021г. на вещото лице
по СГЕ С.С., от 10.02.2022г. на вещото лице по повторната СГЕ М.С., от
29.03.2022 г. на вещото лице по новата СГЕ И.Ч., което именно заключение
ПРС кредитира като най-задълбочено и въз основа на най-пълна
документация изготвено, в представените от ответника ведомости за заплати
за месеците август, септември, октомври, ноември и декември 2019 г., и май,
юли, август, септември, октомври и ноември 2020 г., подписите, посочени
като положени от ищеца за получаване на трудовото му възнаграждение за
тези месеци, не са изпълнени от Д. Д., а освен това ръкописният текст и
подписите в посочените като изходящи от ищеца молби от 03.10.2019г. и
19.10.2020г. за ползване на общо 22 дни платен годишен отпуск, също не са
изпълнение от Д. Д. – поради което ПРС намира, че действително тези
писмени доказателства, представени от ответника в заверен препис и в
оригинал се явяват неистински документи и като такива следва да се
изключат от доказателствата по делото.
На базата на тези доказателства РС Пловдив приема, че обективно
съединените искове с правно основание чл.128, т.2 във връзка с чл.245 от КТ
се явят доказани по основание - за месеците август, септември, октомври,
ноември и декември 2019г., и май, юли, август, септември, октомври и
ноември 2020г. до посочения от ССЕ размер, до който размер следва да се
4
уважат, като за разликата над него до пълния предявен размер и за месеците
януари, февруари, март, април и юни 2020г. тези искове се явяват
неоснователни и недоказани и като такива следва да се отхвърлят.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя “ТЕА Сити Груп”
ЕООД, че решението е недопустимо, защото съдът се е произнесъл свръх
петитум като е присъдил размер на плащанията над претендираните в
исковата молба за месеците май 2020г. и май, юли, август, септември и
октомври 2020 година, защото ищецът претендира възнаграждение в общ
размер 563,36 лв. за всеки месец, като вещото лице сочи в таблицата, че се
дължат по 610 лв., като се посочва, че ищецът няма право на допълнително
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит като такова право
възниква едва за месеците септември и октомври 2020 година. Сочи се, че са
претендирани 5 573,85 лв., а искът е уважен за размер от 5 833,69 лв. Според
въззивният съд липсва недопустимост на решението в частта относно
трудовото възнаграждение, защото става дума за един иск, а не за множество
обективно съединени искове с отделни главници. В тази насока е трайната
практика на ВКС - определение №593/04.04.2023 г. по г.д. №544/2023г., ІV
г.о. Ето защо при общо претендирана главница по този иск от 8 390, 65 лева,
са присъдени 5 833,69 лева, при което липсва произнасяне по непредявен иск
свръхпетитум и решението е допустимо.
По възражението за недопустимост на иска по чл.224 от КТ. Сочи се, че
ищецът е претендирал обезщетение за неползван платен годишен отпуск в
размер на 21 дни, а съдът го е осъдил да заплати такова обезщетение за 2019
година и 2020 година за 22 дни. Искът е бил предявен за 21 работни дни и с
искане за заплащане на 536,36 лева бруто възнаграждение. След изготвянето
на 12.07.2022г. на допълнителното заключение на ССЕ /л.199-202/ е
установено, че се касае за 22 дни неползван платен годишен отпуск и
дължимо на работника е 613,66 лева брутно трудово възнаграждение. С молба
от 13.07.2022г. /л.196/ ищецът Д. на основание чл.214 от ГПК е направил
изменение на иска като го е увеличил от 536,36 лева на 613,66 лева. В съдебно
заседание от същия ден /л.197/ това изменение на иска е прието от съда
/л.197/. Ето защо съдът и тук не се е произнесъл свръхпетитум на предявения
иск. Основанието за това увеличение на иска е ясно посочено в
допълнителното заключение на ССЕ и възражения по него по делото пред РС
Пловдив не са правени от ответника, а от въззивната жалба е видно, че
5
основанието за това изменение на размера на иска е пределно ясно на
ответника. Решението и в тази му част е допустимо.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя “ТЕА Сити Груп”
ЕООД, че ПРС неправилно е преценил доказателствата по делото. Също, че
съдът не е обсъдил всички съдебно-графологични експертизи по делото.
Съдът не е вземал предвид устните разяснения на вещото лице, дадени в
откритото съдебно заседание, а те се явяват част от неговото заключение.
Сочи се, че две от съдебно-графологичните експертизи не са приели като
сравнителен материал за преценка на автентичността на подписа на работника
сравнителния материал от подписите и почерка на работника, въпреки че
същият го е дал доброволно и не спори, че това са негови подписи и почерк.
Сочи се алогичност в правните изводи на първата инстанция относно въпроса
за автентичността на подписите на работника в трудовата ведомост.
Според въззивният съд анализа на РС Пловдив на изготвените три
почеркови експертизи е правилен. Първата СГЕ относно авторството на
подписите на ведомостите за получени трудови възнаграждения от работника
Д. приема, че с изключение за подписите ма месеците 01,02,03,04 и 06. 2020г.
всички други оспорени подписи са вероятностно изпълнени от работника.
Следващите две СГЕ относно подписите ма месеците 01,02,03,04 и 06. 2020г.,
който са подписани от работника Д., намират, че другите останали подписи
категорично не са изпълнени от работника Д.. Този експертен извод приема и
РС Пловдив в своите мотиви. Това е правилно, защото вероятното
подписване на ведомостите не доказва тяхното реално подписване, а поставя
този въпрос под съмнение. Следващите две СГЕ пък изцяло отричат това да
са подписи на работника Д.. При това положение първата инстанция не е
имала друг избор освен да приеме, че подписите не са положени от
работника. Това е така, защото съмнението относно достоверността на
подписите е изцяло потвърдено от последващите две експертизи. Тук няма
противоречие между експертните заключения, защото нито една от
експертизите не дава становище, че тези спорни подписи са поставени от
работника. Тоест съдът е следвало да приеме неавтентичност на подписите,
което е и сторил.
Възражението на жалбоподателя, че вторите две графологични
експертизи не са взели при своето изследване като сравнителен материал
6
предоставения от работника Д. в кантората на адвоката му сравнителен
материал по първата СГЕ /л.117-118/ и като следствие от това са необективни
е неоснователно. Първата СГЕ /л.110/ е използвала като сравнителен материал
8 източника, в това число и горния сравнителен материал и е дала
вероятностен извод по въпроса на експертизата за спорните подписи. А
вторите две графологични експертизи са използвали като сравнителен
материал 10 източника на сравнение /л.150/ и 14 източника за сравнение и
изследване /л.177/, поради което съдът няма основание да се съмнява в
достоверността им, защото те са използвали повече сравнителен материал за
изследване и то такъв, който не е съставен специално за нуждите на
експертизата, ето защо се приема че в този сравнителен материал няма
възможна съзнателна или несъзнателна манипулация на подписа, за нуждите
на експертизата.
Горният извод не може да се обори от разпитаните двама свидетели
пред въззивния съд. Това е така, защото те са заинтересувани от изхода на
делото. Първия свидетел Ц. /л.49/ е баща на *** на ищцовото дружество, а
втората свидетелка А. /л.62/ е бивша служителка на ищеца, за която има
данни да е била в конфликт с работника Д. /по данни на св.Ц./, защото той
много често е искал аванси от нея и е затруднявал оформянето на заплатата
му. Освен това макар и автентичност на подписи да може да се доказва с
всички доказателствени средства съдът не може произволно да игнорира
приетите експретизи по този въпрос, които отричат възможността това да са
подписи на работника по един категоричен начин. В хипотезата на
доказването на получаването на трудовото възнаграждение от работника,
работодателя не може да се постави в положението на подчинена и
онеправдана страна в процеса на доказването. Това е така, защото предвид на
работодателската власт, която притежава един работодател той може да
избере начина за изплащане и доказване на получаването на трудовото
възнаграждение /например при плащане по банков път по банкови карти/, при
което да не съществува никакво съмнение за плащането. Ето защо изводите
на РС Пловдив при обсъждането на доказателствата са правилни.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя “ТЕА Сити Груп”
ЕООД, че неправилно районният съд е присъждал трудовите възнаграждения
в брутен размер, а не в нетен размер при условие, че данъците и осигуровките
са платени от работодателя. Трайна е практиката на съдилищата е ВКС, че се
7
присъжда брутното трудово възнаграждение по исковете по чл.128 от КТ –
решение 50037/15.03.23г. по г.д. №765/2022г. ІІІ г.о., решение 1478/28.12.15г.
по г.д. №5968/2015г. ІV г.о., решение 140/28.06.12г. по г.д. №1250/2010г. ІV
г.о. Въпроса с приспадането на данъците и осигуровките платени от
работодателя се решава в хода на изпълнението на съдебното решение.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя “ТЕА Сити Груп”
ЕООД, че възнаграждение допълнително за трудов стаж по чл.12 ал.9 от
НСОРЗ възниква едва към месец септември 2020 година за работника. По
въпроса за размера на дължимото брутно трудово възнаграждение от
работника са приети две счетоводни експертизи, които установяват този
размер, като по тях конкретни оспорвания и искане за нови експертизи не са
постъпвали и съдът ги приема като достоверни и правилно РС Пловдив
приема техните изводи относно горните факти.
Ето защо решението в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди. Решението в останалата му част е
влязло в сила, като необжалвано.
По частната жалба срещу определението по чл.193 от ГПК въззивният
съд съобрази следното. Сочи се, че решението в тази част е недопустимо, тъй
като съдът не се е произнесъл с определение след откритото производство по
чл.193 от ГПК и съдът няма право да се произнася с диспозитив в решението
по този въпрос, а може само да го засегне в мотивите на обжалваното
решение, ето защо решението е недопустимо в тази му част. Въззивният съд
намира, че произнасянето на РС Пловдив по въпросите по чл.193 от ГПК в
съдебното решение има характер на определение и не е част от самото
решение. Такава е и самата воля на ПРС, който изрично в края на своето
решение сочи, че в тази част същото има характер на определение и може да
се обжалва по друг процесуален ред пред въззивният съд.
По тази частна жалба неоснователно е възражението на жалбоподателя
“ТЕА Сити Груп” ЕООД, че че изводите на районния съд относно
претенциите за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск са
неправилни и необосновани. Сочи се, че тежестта за доказване на тези
твърдения пада върху работника, като същият в нито един момент по делото
не е оспорил подписа си върху молба от 19.10.2020 година за ползване на 15
дни отпуск и този подпис не е предмет на изготвените графологични
8
експертизи. По това възражение въззивния съд намира за установено
следното. Видно от изявленията на ищеца на л.45 гръб от делото същият е
оспорил подписа на работника на процесната молба от 19.10.2020 година
/гърба на л.28 от делото/ и производство по чл.193 от ГПК по делото по
отношение на този подпис е открита /л.46/. И според трите графологични
експертизи /л.116, л. 150 и л.183/ подписа под тази молба не е изпълнен от
работника Д.. Ето защо определението по чл.193 от ГПК следва да се
потвърди от въззивният съд.
Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на
страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно
отхвърлената част от предявената претенция. Ето защо в полза на
въззиваемия Д. следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.1 от
ГПК при следните предели. Такива направени в производството пред ПОС в
размер на сумата 1283 лв. /л.36/ за платен адвокатски хонорар.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3615/03.11.2022г. по гр.д. № 1631/2021г.,
на Районен съд – Пловдив VІІІ гр.с., с което е осъдено “ТЕА Сити Груп”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Доктор Владо“ № 1, представлявано от *** Ц.М.Ц., със съдебен адрес: ***,
адв. Т. И., да заплати на Д. А. Д., ЕГН: **********, от ***, със съдебен адрес:
***, адв. С. П., сумата 5 833,69 лева, представляваща неизплатено брутно
трудово възнаграждение на ищеца за месеците август, септември, октомври,
ноември и декември 2019г., и май, юли, август, септември, октомври и
ноември 2020г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
датата на падежа на всяко едно вземане – 26-то число на текущия месец до
29.01.2021г. в размер общо на 390,92 лева; сумата 613,66 лева,
представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен годишен отпуск
за 2019 и 2020г. – общо 22 работни дни, заедно със законната лихва върху
двете главници, начиная от 29.01.2021г., до окончателното й изплащане.
Решението в останалата му част е влязло в сила, като необжалвано.
ПОТВЪРЖДАВА определение по чл.193 от ГПК обективирано в
решение № 3615/03.11.2022г. по гр.д. № 1631/2021г., на Районен съд –
9
Пловдив VІІІ гр.с., с което се признават за неистински документи
представените от ответника в заверен препис и в оригинал ведомости за
заплати за месеците август, септември, октомври, ноември и декември 2019г.,
и май, юли, август, септември, октомври и ноември 2020г. и молби, посочени
като изходящи от ищеца, от 03.10.2019г. и от 19.10.2020г. за ползване на
общо 22 дни платен годишен отпуск и същите са изключени от
доказателствата по делото.
Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя при наличие на
предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК на осн. чл.274 ал.3 т.1 от ГПК.
ОСЪЖДА “ТЕА Сити Груп” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Доктор Владо“ № 1, представлявано от
*** Ц.М.Ц., със съдебен адрес: ***, адв. Т. И., да заплати на Д. А. Д., ЕГН:
**********, от ***, със съдебен адрес: ***, адв. С. П. сумата от 1 283 лева за
разноски направени пред въззивната инстанция.
Решението по иска по чл.224 от КТ не подлежи на касационно
обжалване.
Решението по иска по чл.128 т.2 във вр. с чл.245 КТ може да се
обжалва, при условията на чл.280 ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10