РЕШЕНИЕ
№ 128
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на осми юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лидия Ант. Г.а
при участието на секретаря Ирена С. Стоянова
като разгледа докладваното от Лидия Ант. Г.а Гражданско дело №
20251880100177 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от К. П. М., ЕГН: **********
против „....т“ ЕООД, ЕИК: ..., с която е предявен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се претендира
да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № .... от
27.10.2024г., сключен между страните. Претендират се сторените по делото
разноски.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № .... от 27.10.2024г., по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 3200 лв.,
който следвало да бъде върнат, ведно с посочените в договора акцесорни
вземания на 18 месечни вноски до 27.04.2026г. В чл. 6, вр. чл. 18 от договора
било предвидено и че ищецът като потребител следва в двудневен срок от
сключването му да предостави в полза на кредитора обезпечение от едно или
две физически лица- поръчители или безусловна банкова гаранция. При
неизпълнение на посоченото задължение в срок, ищецът следвало да заплати
на кредитора като неустойка сума в размер от 6080, 14 лева. Изтъква, че
процесният договор за кредит е недействителен поради противоречието му с
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в
договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви
компоненти са включени в нея. Изтъква се, че вземането за неустойка при
неосигуряване на обезпечение не е включено в ГПР, както и в общо
дължимата сума от потребителя, въпреки че представлява сигурен разход за
потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката е с характер на
скрито възнаграждение за кредитора. Непосочването на действителния размер
1
на ГПР води до цялостна недействителност на договора за кредит. Предвид
изложеното, поддържа се, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло недействителен. Претендират се и сторените в процеса разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, е депозиран писмен отговор от „....”
ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в
договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които
следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна
вноска. Ответникът изтъква и че на ищеца му е предадена преддоговорна
информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с
всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По
отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е
индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно
своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на
кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява
обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване
на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.
Поддържа се, че дори и да се приеме, че ответникът не формира правилно ГПР
по договора, то това не води до цялостна недействителност на договора за
кредит, а до частична такава. Моли се, така предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендират се и сторените в процеса разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
Не се спори между страните, а и от приобщените по делото
доказателствени материали се изяснява, че между „....” ЕООД, като
„заемодател“ и К. П. М., като „заемател“ е възникнало правоотношение по
повод на сключен Договор за потребителски кредит № ... от 27.10.2024г., по
силата на който на ищеца М. е предоставена сума в размер от 3200 лв. (л. 13-
18 от делото). Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 50%,
годишният процент на разходите е 63, 12%, а задължението следва да се
погаси на 18 месечни вноски до 27.04.2026 г.
Съобразно чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Договора, потребителят следва в срок до
два дни от сключването на договора да предостави на кредитора
обезпечение под формата на безусловна банкова гаранция за период от
сключване на договора до изтичане на шест месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасителния план или поръчителство от едно/ две
физически лица, които следва да отговарят да следните кумулативно
поставени критерии: при един поръчител- осигурителният доход следва да е в
размер не по- малко от три пъти размера на минималната работна заплата; при
двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях
следва да е в размер на не по- малко от два пъти минималната работна заплата
за страната; да не са поръчители по други договори за кредит сключени с
кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с
кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по
2
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания доход.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне
на обезпечение, съобразно чл. 18, ал. 1 от Договора, в тежест на ищеца-
потребител е да заплати на кредитора неустойка в размер от 6080, 14 лева.
Между страните не съществува спор, поради което и с доклада по делото
са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че
при формиране на приложимия към кредитното правоотношение ГПР не се
включва вземането по чл. 6, вр. чл. 18 от договора (неустойка при
непредоставяне на обезпечение, която е размер от 6080, 14 лева).
По правните аспекти на спора:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между „...“ ЕООД, като „заемодател“ и К. П. М., като „заемател“, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 3200 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон- ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в
светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, ал. 2, т. 4 от
Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на 6, ал. 1 и ал. 2
от договора възлагат в тежест за заемателя, в двудневен срок от сключване на
договора за кредит да предостави обезпечение на вземанията на кредитора
под формата на едно/две физически лица- поръчители, които следва да
отговарят на поставените многобройни изисквания така, както е описано по-
горе или безусловна банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение,
потребителят - ищец дължи отразената в чл. 18, ал. 1 от договора неустойка в
размер от 6080, 14 лв. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 18
от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито
възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки
го като неустойка). Изискванията, които клаузите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от
договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно
финансиране в неголям размер (3200лв.). Предвид това, не само правно, но и
3
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури обезпечение под формата на физически
лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата
част от настоящото изложение) или безусловна банкова гаранция (за което
съответната банкова институция също ще изисква заплащане). Следва да се
посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това
задължение в двудневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително
вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (
както вече бе посочено, обстоятелството, че „неустойката“ не е включена в
ГПР по договора е факт, за който не съществува спор между страните и е
отделен като ненуждаещ се от доказване с доклада по делото).
Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план (л. 13 от
делото), изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение”, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и
част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е
следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 63, 12 %, но както вече бе коментирано, предвид
4
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 18, ал. 1 от
Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва
изначално да бъде включена при формирането на ГПР.
В тази връзка следва да се посочи, че възражението на ответната страна,
че клаузата от Договора, уреждаща процесната „неустойка“ е индивидуално
уговорена, е бланкетно и недоказано, доколкото в подкрепа на същото не са
представени доказателства. Отделно от това, от съдържанието на договора e
видно, че се касае за типова бланка на договор за потребителски кредит, при
която кредиторът предоставя кредитно финансиране.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Предвид изложеното, посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което
следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от изложеното, клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят по договора за кредит (отразена в чл. 3, ал. 2, т.
10 от договора) не включва вземането за неустойка по чл. 18, ал. 1. Както вече
бе коментирано, вземането за неустойка в размер от 6080, 14 лв. е сигурен
разход за потребителя и следва да се включва не само при формиране на ГПР,
но и да се отрази към общо дължимата от потребителя сума по договора. Този
порок по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО влече
недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез
вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се
прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението
на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се
явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и
разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от
27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).
Тоест, констатира се пълно разминаване, както между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна
база, така и между посочената в договора „обща сума за заплащане от
потребителя“ и действителната й величина.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е
несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.
5
Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти,
от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Нещо повече- доколкото в
процесния случай кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в
договора ГПР, който драстично се различава от действителната величина, то
на практика следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
изцяло не е спазено ( в тази връзка – т. 2 от Решение на СЕС от 21.03.2024г.
по дело C‑714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд и т. 7 от диспозитива
на Решение на СЕС от 13.03.2025г. по дело C‑ 337/23 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд). Така изложеното налага извода, че процесният
договор за кредит е изцяло недействителен.
Предвид изложеното, предявеният от ищеца К. П. М. иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да
бъде уважен и да бъде обявена нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит № ... от 27.10.2024г. сключен между страните.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. Ищцовата страна e направила
своевременно искане за присъждане на разноските, сторени в настоящото
производство, обективирано в исковата молба. Представени са
разходооправдателни документи, а именно договор за правна защита и
съдействие от 24.01.2025 г., в който е отразено, че ищецът е заплатил сума в
размер от 670 лева за адвокатско възнаграждение. Представено е също
платежно нареждане, видно от което ищецът е заплатил държавна такса за
предявяване на иска в размер от 437 лева. Предвид гореизложеното, то
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 1 107
лева, представляваща сторени в настоящото производство разноски.
Съдът счита за неоснователно възражението на ответната страна за
прекомерност на договорения адвокатски хонорар. Като съобрази високият
материален интерес на делото – цената на иска е в размер от 10 901, 38 лева,
съдът счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер от 670 лева
се явява съразмерно. В допълнение следва да се посочи, че цитираната от
ответната страна практика на окръжните и районните съдилища в страната
касае дела, по които предмет са множество частични искове, респ. случаи в
6
които адвокатското възнаграждение се претендира на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата, които се явяват неотносими в настоящия случай,
доколкото се претендира прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит и са представени разходооправдателни документи за
заплатено адвокатско възнаграждение. Действително, след служебно
извършена от съда справка, се установи, че след датата на образуване на
настоящото дело е било образувано гр. дело № 207/2025 г. по описа на РС –
Своге. Този факт обаче по никакъв начин не влияе върху решаването на
въпроса относно размера на разноските в настоящото производство, а
единствено относно преценката за процесуалната съдба на заведеното като
второ дело - гр.д. № 207/2025 г. по описа на РС – Своге.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК нищожността на Договор за потребителски кредит № ... от
27.10.2024г., сключен между ищеца К. П. М., ЕГН: ********** като
„заемател“ и ответника „...“ ЕООД, ЕИК ... като „заемодател“, поради
непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД, ЕИК .... да заплати на К. П. М., ЕГН:
**********, сума в размер от 1 107 лева /хиляда сто и седем лева/,
представляваща сторени в настоящото производство разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд- София в двуседмичен срок считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
7