№ 552
гр. София , 24.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002553 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ищеца в производството „ДЖЕНЕРАЛИ
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК: ********* срещу първоинстанционно решение
№ 595 от 21. 04. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско
отделение, VI-10 състав по т.д. № 79 по описа на съда за 2018 г., в частта му, с
която е отхвърлен, като неоснователен предявения от жалбоподателя иск за
осъждането на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:
********* да му заплати сумата 121718,40 евро – суброгационно вземане за
платено на „СОФИЯ МЕД“ АД застрахователно обезщетение по
застрахователна полица № 0700160126001125, като обезщетение за откраднат
по време на превоз товар, със съответните законни последици по отношение
на лихвите и разноските.
По изложени в жалбата съображения се иска отмяната на
първоинстанционното решение в осъдителната му част и постановяването на
ново такова по съществото на спора, с което предявеният срещу
жалбоподателя иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици,
1
претендират се разноски. Жалбоподателят – ищец оспорва жалбата, не
претендира разноски. Във въззивната инстанция не са събирани нови
доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на ответника
по жалбата за липса на правен интерес от обжалването – ищецът е този, който
при субективно пасивно съединяване на исковете, както в случая –
евентуално, подрежда по предпочитание ответниците по същите, с оглед
собствения си интерес от търсената защита, включително произтичащ от
поредността, в която предпочита исковете срещу различните ответници да
бъдат разгледани /най-малкото, но не само такъв интерес следва да му се
признае с оглед правноорганизационната форма, икономическата и финансова
стабилност, респ. – платежоспособността на отделните ответници/, поради
което и жалбата срещу постановеното по делото първоинстанционно
решение, според въззивният състав е изцяло и безспорно допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по същество в
обжалваната му част, поради следното: Решението, като постановено от
законен съдебен състав, в императивно изискващата се от закона писмена
форма, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда
и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.
127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо. Доколкото при
извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното решение,
при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269
2
от ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г.
по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява неприлагане от страна на
първоинстанционния съд, на императивни правни норми, нито пък с оглед
вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на
обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е
ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, първоинстанционното решение се явява и правилно в обжалваната му
част, поради следното: На първо място, както това правилно изтъква
ответникът по жалбата още в отговора си на същата и в писмените си бележки
по делото, депозирани пред въззивния съд, възражение като първото и главно
такова срещу обосноваността и правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, на което се базира и първото оплакване във
въззивната жалба – за неприложимост по делото на конкретни общи условия
/ОУ/ от 2006 г., на които, като част от процесния застрахователен договор
между него и превозвачът – ответник „ФЕНИКС-БДИН“ ЕООД, ответникът
по жалбата е основал възраженията си срещу иска, жалбоподателят всъщност
не е релевирал по делото в императивно законоустановените преклузивни
срокове за това, поради което и същото е преклудирано. В отговора си на
исковата молба ответникът по въззивната жалба ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА
ИНШУРЪНС ГРУП“, своевременно е възразил срещу иск /л. 118 от
първоинст. дело, долу/, като е посочил, че между него и посочения превозвач
е сключен договор за застраховка „Отговорност на превозвача“, която
включва покритие по отношение на конкретно индивидуализирани превозни
средства, включително и процесният товарен автомобил, с който е следвало
да се извърши превоза, но същата не покрива описаното в иска събитие.
Още тук, на следващата страница от отговора на исковата си молба /л. 119 от
първоинст. дело, горе/, ответникът по жалбата се е позовал на спорните едва
пред въззивния съд ОУ, включително и на заявените от него, като изключен
риск обстоятелства, ясно описани в отговора на исковата молба, но и с
препращане към самата искова молба, в която са описани по същия начин -
като противозаконно отнемане на цялата товарна композиция /влекач и
3
ремарке/, ведно с находящият се в нея товар, и позоваване на предвиденото в
подраздел VI „Изключения“, т. 2.3. от ОУ , съобразно които за изключени се
считат претенции, произтичащи от кражба на товара вследствие
противозаконно отнемане на цялото превозно средство“, съответно – на
уредените в т. 2.12 от същия подраздел на ОУ – „Умишлени действия или
груба небрежност от застрахования, негови служители и на всички други
лица, до които услуги е прибягнал за извършване на превоза“. На тези
възражения на ответника по жалбата по иска срещу него и въпреки
позоваването от негова страна на конкретни текстове от приложимите, отново
според него ОУ, ищецът-жалбоподател, в допълнителната си искова молба е
противопоставил само общо, че оспорва твърденията и доводите за
освобождаване от отговорност, както на застрахователя на превозвача, така и
на превозвача, чиято отговорност е застрахована, както и твърденията
относно основания за освобождаване от отговорност на самия застрахован,
както и доводите по отношение на размера на отговорността, и също общо
възражение срещу доказателствените искания на ответника /л. 138 от
първоинст. дело, горе./ На така заявеното от жалбоподателя, в отговора си на
допълнителната искова молба ответникът по жалбата е заявил ясно, че
поддържа възражението си за недължимост на застрахователно обезщетение
от негова страна, поради наличието на основанията за освобождаване от
отговорност, предвидени в застрахователния договор, и доколкото тези
негови права се отричат без конкретизация, то моли съда да задължи
ищеца да уточни в какво се изразява неговото възражение досежно
заявеното правоизключващо възражение – л. 226, от първоинст. дело, пети
абзац, като във връзка с установяване твърденията му е приложил и
доказателства, сред които и /л. 230 от първоинст. дело/, Добавък № 1 към
представената в цялост застрахователна полица, в който добавък /неоспорен
по делото от страна на ищеца – жалбоподател/ се съдържа изрично
препращане към спорните едва сега ОУ от 2006 г. Каквото и да било
последващо, по-конкретно изявление на ищеца-жалбоподател по делото в
насока на уточняване на насрещните му възражения срещу иначе ясните и
конкретни, възражения на ответника по жалбата срещу иска, и основани на
ОУ от 2006 г., и ищецът не е обективирал по делото до приключване на
производството в първата инстанция, поради което и въззивният състав
еднозначно приема, че развитите и обосновавани от него такива едва във
4
въззивната му жалба, са преклудирани и въззивният състав не само не е
длъжен, но не е и властен да ги обсъжда, при приложимите съобразно
действащия процесуален закон правила за ранна процесуална преклузия.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че тези първи и главни
възражения на жалбоподателя и съответстващите им оплаквания в жалбата
срещу правилността на обжалваното първоинстанционно решение, са
неоснователни и по същество.
Противно на твърденията в жалбата /формално верни само в частта си
относно това, че застрахователната полица сама по себе си не препраща към
ОУ от 2006 г., но пък противоречащи си с непосредствено предходното
изложение на жалбоподателя на стр. 5 от жалбата му, л. 8 от въззивното дело,
че съдържанието на застрахователния договор не се ограничава само до това
на самата полица, а и до ред други, приложими към него документи – ОУ и
други/, към ОУ е налице препращане към описания по-горе в настоящите
мотиви, Добавък № 1 към полицата. В същия освен препращане към ОУ има
действително и посочен срок на валидност, но отново само за пълнота на
изложението /доколкото такъв аргумент пред първоинстанционния съд не е
изтъкван, съответно – и последният не го е обсъждал, нито пък въззивният е
длъжен или властен да го обсъжда за пръв път едва сега, доколкото същият не
е базиран на необходимост от прилагане на императивна правна норма/, съдът
приема, че това е срок, уговорен досежно конкретното, уговорено по силата
на самия Добавък, изменение в съдържанието на приложимите ОУ – това в
частта им по отново изрично и конкретно посоченият Раздел IX от тях,
добавящо нарочно допълнителен текст към задълженията на застрахования, а
не по отношение на приложимостта към застрахователния договор, на самите
ОУ изобщо, в какъвто смисъл от съдържанието на самия добавък извод не би
могъл да бъде направен.
Изложеното по-горе досежно преклудирането на нерелевирани
своевременно по делото твърдения, с пълна сила се отнася и до следващото
твърдение на жалбоподателя относно процесните ОУ – че същите не били
предадени на застрахования и че той не бил заявил писмено, че ги приема –
нищо такова от страна на жалбоподателя пред първоинстанционния съд не е
излагано, та да може за пръв път да бъде обсъждано от въззивния съд по
оплаквания, релевирани едва във въззивната жалба. Отново само за пълнота
5
на изложението тук се сочи и становището на въззивния съд, че освен всичко
друго, в тази си част оплакванията в жалбата се базират на нарушаването на
права, които не са собствени на жалбоподателя и доколкото по делото в нито
един момент жалбоподателят не е изтъквал, поддържал и/или доказвал
твърдения, че е налице каквото и да било споразумяване на ответника по
жалбата – застраховател на превозвача и на самия превозвач в ущърб на права
на трети за тяхното правоотношение лица, включая и такива на самия
жалбоподател, то съдът намира позоваването /освен поради конкретният етап
на производството, на което се прави/, но и въобще на обстоятелството, че
приетите от първоинстанционния съд за приложими към процесното
правоотношение ОУ не били приети от застрахования, за недопустимо с
действие оспорване валидността им в отношенията между сключилите
конкретният застрахователен договор, страни по същия.
Неоснователно е оплакването, базирано на твърдения за липсваща в ОУ
дефиниция на понятието „кражба“ – същото е в достатъчна степен
определено в материалния наказателен закон, за да се налага да бъде
възпроизвеждано или дописвано в ОУ. Що става въпрос за оспорване
наказателноправната квалификация на престъплението, вследствие което е
отнет товара, заедно с композицията, следва да настои, че съобразно чл. 17,
ал. 1 от ГПК гражданския съд може да взема становище по всички въпроси,
които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е
извършено престъпление, а компетентността му изложената насока е изрично
законоустановена само за случаите, описани лимитативно в чл. 124, ал. 5 от
с.з., и процесният не е сред тях. В случая, а и по принцип, от установеното по
делото от обективна и субективна страна са налице достатъчно данни за
приложимостта в случая на изключенията, предвидени в т. 2.3. от ОУ, без при
това да е необходимо установяването непременно с влязла в сила присъда на
точната наказателноправна квалификация на деянието, което при спирането
на производството, отново както в случая, поради неоткриване на
извършителя, би осуетило и ангажирането на гражданската отговорност на
носещите такава отговорност, в отлика от наказателната, лица.
Непосредствено по-горното се отнася и за липсата в ОУ на дефиниция на
понятията „умишлени действия“ или „груба небрежност“. Противно на
изложеното в жалбата и двете понятия, извън значението, придавано им при
6
гражданската им употреба в ежедневието, което е ирелевантно за спора, са в
достатъчна степен изяснени и детайлно дефинирани, както в доктрината, така
и в съдебната практика, включително и тази на касационната съдебна
инстанция, която е служебно известна на въззивния състав, но която не се
изброява и цитира тук, за да не се утежнява излишно изложението, и
наличието по делото на признатите им по този безспорен за практикуващите
юристи начин признаци, са също безспорно установени от събраните по
делото доказателства, в какъвто смисъл в мотивите на първоинстанционния
съд към обжалваното му решение, към които съдът препраща, се съдържа
изчерпателен анализ.
При изложеното оплакванията във въззивната жалба, с която настоящата
инстанция е сезирана се явяват неоснователни, поради което и обжалваното с
нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и правилно по
същество, следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, със законните
последици.
С оглед изхода на делото в настоящата въззивна инстанция, по
установените по делото от първоинстанционния съд обстоятелства от
фактическа и правна страна, въззивният състав, на основание чл. 272 от ГПК
препраща и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение. При
този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за въззивната
инстанция, а ответникът по жалбата не претендира такива.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 595 от 21. 04. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав по т.д. № 79 по
описа на съда за 2018 г. в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен
предявеният от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК: ********* иск
за осъждането на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:
*********, да заплати на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК:
********* сумата 121718,40 евро, представляваща суброгационно вземане за
платено от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК: ********* на
7
„СОФИЯ МЕД“ АД, ЕИК: *********, застрахователно обезщетение за
откраднат по време на превоз товар, по застрахователна полица №
0700160126001125.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8