РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 8220 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 48406 от 25.02.2019 г., постановено
по гр. дело № 16032/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав, са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Т.И. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е установено
съществуването на парични задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 77704/2015 г. по описа на СРС, 50 състав,
за сумата от 615,43 лв., представляваща незаплатена продажна цена за
доставената топлинна енергия за периода м.11.2012 г. - м.04.2015 г. ., ведно
със законната мораторна лихва върху главницата от подаване на заявлението - 14.12.2015
г. до окончателното й изплащане и за сумата от 92,25 лв., представляваща законна
мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 31.12.2012 г. до 04.12.2015
г. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и сумата от 675,00 лв., представляващи разноски в първоинстанционното
производство и сумата 75,00 лв., представляваща разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение, с което
обективно кумулативно съединените установителни искове са били уважени е
постъпила въззивна жалба ответника Ц.Т.И., чрез пълномощника
й – адв. Д., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Оспорва наличието на валидно облигационно правоотношение с ищцовото
дружество, поддържайки че неправилно първоинстанционният съд е приел това
обстоятелство за установено. Наред с това изтъква, че ищецът не е установил
обема и реалната стойност на доставената топлинна енергия, а изслушаната СТЕ
била изготвена в нарушение на разпоредбата на чл. 197 ГПК, изискваща
предварително посочване на материалите на вещото лице. Поддържа, че обжалваното
решение е постановено в нарушение на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, тъй като потребителят
не дължи доставянето на непоискана топлинна енергия. Моли съда да уважи жалбата
и отмени обжалваното решение като отхвърли предявените искове.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Т.с.” ЕООД - третото лице помагач на ищеца
–не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от 02.07.2019 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител,
е подал молба, с която взема становище
по същество на спора, като моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените
в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Процесният договор за търговска
продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни
действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие
задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2
ЗЕ.
По конкретно
наведеното във въззивната жалба оплакване следва да се отбележи, че с
Молба-декларация от 03.05.2004 г. (преди исковия период) подписано от ответницата
И., който документ не е бил надлежно оспорен по реда на чл. 193 ГПК с отговора
на исковата молба, е направила изрично искане пред ищцовото
дружество да й бъде открита партида на нейно име (изрично е посочила, че
нейното домакинство се състои от 4 члена), като това заявление по своята правна
същност представлява извънсъдебно признание, че жалбоподателят като собственик
е поискал откриването на партида. Нещо повече, по своето правно естество Молба-декларацията
от 03.05.2004 г. представлява предложение (оферта) за сключване на договор за
доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като
е приел това заявление, входирал го е при себе си,
открил е партида по абонаментен номер № 308142 и е продължил да доставя
топлинна енергия до процесния апартамент, находящ се гр. София, ж.к. „**********,
ищцовото дружество е приело предложението на Ц.Т.И. за
сключване на договор за доставка на топлинна енергия, в който смисъл са и
правните съображения изложени в т. 1 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 г. на ОСГК
на ВКС. Следователно, ирелевантно в настоящия случай е обстоятелството, дали Ц.Т.И.
е била собственик на процесното жилище, тъй като чрез изразената от нея воля е
породено облигационно правоотношение между нея и ищцовото
дружество. Ето защо от 03.05.2004 г. между Ц.Т.И. и ищцовото
дружество е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка)
на топлинна енергия, поради което страна по това учредено продажбено
правоотношение през релевантния период е била Ц.Т.И. и тя е носител на всички
правни задължения за заплащане на доставената топлинна енергия до процесния
имот – след 03.05.2004 г., т.е. вкл. и за исковия период. В тежест на
жалбоподателя е било да установи, че възникналото облигационно правоотношение е
било прекратено през процесния период, каквито доказателства ответникът не е
ангажирал. Поради тези правни доводи неоснователно е възражението на ответника,
че между страните по делото не е породено продажбено правоотношение за доставка
на топлоенергия.
Следователно, между страните е възникнало правоотношение
по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали и какво количество топлинна
енергия ищцовото дружество е доставяло следва да се
отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото
лице по изслушаната и приета по делото СТЕ се установява, че реално доставената
топлинна енергия за процесния период м.11.2012 г. до м.04.2015 г. до имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ж.к. „**********
е на стойност 667,64 лв., от които 288,40 лв. за отопление и 379,24 лв.
за сградна инсталация. Тази сума представлява разликата между прогнозната
продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за приспадане по
изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във връзка с
оплакването във въззивната жалба следва да се изясни, че не е установено по
делото, че заключението на вещото лице по СТЕ е невярно по смисъла на чл. 291 НК, още повече, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на
процесното материално правоотношение лице – „Т.с.” ЕООД, като съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената
топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент
нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото
разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в
съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и
изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ,
като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е
достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата
СТЕ е анализирало данните, обективирани в представените главни отчети за
процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в
съответствие с действащата нормативна уредба методология. Противно на
оплакването във въззивната жалба от кредитираното от съда заключение на вещото
лице по изслушана СТЕ се установява, че топломера
в абонатната станция е преминавал през съответните /на 2 години/ метрологични
проверки и отговаря на изискванията на БДС, относно одобрения тип, както и че е
годен измервателен уред. Ето защо са голословни оплакванията във въззивната
жалба в тази насока, респективно, че събраните доказателства и изводите на съда
били базирани единствено на счетоводни записвания при ищцовото
дружество, а не обективно отразеното от измервателните уреди.
По изложените съображения настоящата
съдебна инстанция приема за безспорно установено по делото, че стойността на реално доставената до процесния имот
през релевантния период топлинна енергия е в размер на сумата 667,64 лв., като
с оглед диспозитивното начало в гражданския процес искът е основателен и
доказан за пълния предявен размер от 615,43 лв.
Неоснователно
е оплакването в жалбата, че в конкретния случай приложение следва да намерят
разпоредбите на чл. 62 ЗЗП, тъй като разпоредбите на ЗЕ са специални по отношение
отношенията в енергетиката. Нещо повече, с решение от 5 декември Съдът
на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която задължава
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за
общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не
са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не
противоречи на правото на ЕС и в частност на правата на потребителите и
регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив, следва сметките за
използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за
всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на
отопляемия обем на неговия апартамент.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно предявения акцесорен иск, включително
и относно неговия размер, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му
част и същото следва да се потвърди.
По изложените съображения правни изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият макар и да има право на разноски, такива не
следва да му бъдат присъждани, тъй като не се представени доказателства за
реално направени такива, а и същият не е извършил същинско процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 48406
от 25.02.2019 г., постановено по гр. дело № 16032/2016
г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО в частта, имаща характер на Определение, с която е обезсилена Заповед
за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 77704/2015 г. по описа на СРС, за размер
на юрисконсултското възнаграждение над сумата от
50,00 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на ИВАНКА ИВАНОВА – председател на ІІ Е въззивен състав
по гр. д. 8220/2019
г. по описа на СГС, ГО
Споделям крайния извод на
мнозинството на съдебния състав, но не споделям изложеното становище, че въз
основа на молба – декларация от 03.05.2004 г. между страните в производството е
възникнала облигационна връзка.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал
до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г.,
се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по
смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция
на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2014 г. – м.04.2016 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица,
извън посочените в чл.153 ЗЕ. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Разяснено е също
така, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови
нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора
за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия
ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира
с установяване на факта на ползване на топлоснабдения
имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна
свобода, регламентиран в чл.9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови
нужди.
Тези разяснения се отнасят за
хипотезата на трето лице, различно от собственика и вещния ползвател,
което ползва имота на договорно основание – със съгласието на
собственика/вещния ползвател и е в договорно правоотношение с топлопреносното предприятие, за доказване на което би могло
да послужи откриването на индивидуална партида на негово име при топлопреносното дружество, какъвто не е разглежданият случай.
Извън посочената хипотеза, законът не придава на откриването на партида за
имота значението на правопораждащ факт за
възникването на облигационно правоотношение с топлопреносното
предприятие. Същевременно съсобственикът на топлоснабдения
имот е подразбиран клиент на топлинна енергия за битови нужди по силата на
чл.153, ал.1 ЗЕ и съгласно дадените с цитираното тълкувателно решение
разяснения. За наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия е ирелевантно
обстоятелството кое конкретно лице реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот. С оглед на това следва да се приеме,
че депозирането на заявление - декларация за откриване на партида от лице,
различно от ползвател на договорно основание, е ирелевантно
за облигационното правоотношение между съсобственика на топлоснабдения
имот и ищцовото дружество, а има значение единствено
за воденото от ищеца счетоводство и начина на отразяване в същото на
формираните за съответния период задължения.
В случая с депозирания по
делото писмен отговор на исковата молба ответницата не е оспорила
обстоятелството, че е собственик на процесния
недвижим имот, а е развила съображения, че това не е достатъчно, за да възникне
облигационна връзка с ищеца, а е необходимо депозиране на заявление –
декларация. След като този факт е безспорен в отношенията между страните, не е
необходимо ангажирането на доказателства от ищеца за установяването му.
По изложените съображения и
доколкото страните не спорят, че ответницата е собственик на топлоснабдения имот, същата притежава качество на клиент на
топлинна енергия за битови нужди през исковия период, което произтича от
принадлежността на правото на собственост, а не от депозираното заявление -
декларация.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: …………………..
(Ив. Иванова)