Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.01.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 5112 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 3890 от 07.01.2019 г., постановено по
гр. дело № 67119/2017 г., Софийският районен съд, II ГО, 66-ти състав, е уважил
частично предявените от Г.А.Ц. срещу „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. (С.) – д-рМ.“ ООД искове като е допуснал, на основание чл. 344,
ал. 1, т. 4 от КТ, поправка на основанието, вписано в трудовата книжка на Г.А.Ц. от „С. – д-рМ.“ ООД вместо „чл. 326, т. 2 от КТ“ да се чете „чл.
325, ал. 1, т. 1 от КТ“; осъдил е ответника да заплати на ищеца, на основание
чл. 213, ал. 2 от КТ сумата в размер на 1854 лева – обезщетение при недопускане
на работа за периода от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г., ведно със законната
лихва считано от 25.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, на
основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 262, ал. 1, т.
3 от КТ, сумата в размер на 354 лева – трудово възнаграждение за положен
извънреден труд в дните на официални празници на 03.03.2017
г., 01.05.2017 г., 06.05.2017 г. и 24.05.2017 г., ведно със законната лихва
считано от 25.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, като е
отхвърлил иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата в
размер на 1236 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 14
дни за 2017 г.
С оглед изхода на спора, с решението ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 337,50
лева – разноски по делото, ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 125 лева – разноски по делото. На основание чл.
78, ал. 6 от ГПК, ответникът „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. (С.) – д-рМ.“
ООД е осъдено да заплати по сметка на СРС, сумата от 168,32 лева – държавна
такса и 200 лева – депозит за вещо лице.
В законоустановения срок
срещу решението, в частта, с която исковете по чл. 213, ал. 2 от КТ и по чл.
262 от КТ са уважени, е постъпила въззивна жалба от „С.б.з.а.л.п.г.и
а.р. „(С.) – д-рМ.“ ООД чрез адв.
Ж.С., в която обжалва решението в посочената част като неправилно и
необосновано. Излага доводи, че първоинстанционният
съд необосновано е приел, че всички служители в болницата следва да са били
едновременно в платен годишен отпуск, за да е налице хипотезата на чл. 173, ал.
4 от КТ, като не е взел предвид, че платеният годишен отпуск е разрешен на
целия екип, осъществяващ дейност по асистирана
репродукция. Излага, че тъй като със заповед № 29/29.05.2017
г. на ищеца е предоставено ползването на платен годишен отпуск за периода от
01.06.2017 г. до 30.06.2017 г., обезщетение за недопускане до работа не му се
дължи. Твърди, че действително между страните не е спорно, че ищецът е работил
на посочените официални празници, но дължимото за този труд възнаграждение му е
заплатено, а не както неправилно е приел първоинстанционния
съд, основавайки изводите си на заключението на вещото лице, без да вземе
предвид фиш за работна заплата от юни 2017 г. и данните от заповед № 29/29.05.2017 г. Прави искане решението да бъде отменено в
обжалваната част и вместо него постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната
жалба такъв е постъпил от въззиваемата страна Г.А.Ц.
чрез адв. Ц.В., в който оспорва въззивната
жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната част
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно по подробно изложени в
отговора доводи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата
страна, намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че същите са били валидно обвързани от трудов договор от 08.09.2011
г., за срок до 08.03.2012 г., по силата на който ищецът е работил при ответника
на длъжност „лекар – анестезиолог-реаниматор“ при
осем часов работен ден с неопределено работно време и с договорено основно
месечно възнаграждение в размер на 1500 лева. С трудовия договор е уговорено
допълнително възнаграждение в зависимост от трудовия стаж, в размер на 0,6% за
всяка прослужена година. Според чл. 7 от договора работникът може да получава
допълнително заплащане към основното месечно възнаграждение, съгласно графика
на дежурствата в размер на 0,80 лв. за всеки час на официални празници и 0,50
лева за всеки час нощно дежурство, по преценка на работодателя и в зависимост
от степента на изпълнение на служебните задължения. Между страните не е спорно,
че работникът е постъпил на работа.
С Допълнително споразумение от 02.01.2014 г. към
трудов договор, страните са уговорили, че считано от 02.01.2014 г. трудовото
възнаграждение по договора е 1600 лева.
От заявление изх. № 09 от 13.04.2017 г. до
Управителя на „С. – д-рМ.“ ООД изходящо от д-р Г.А.Ц.,
се установява, че последният е завил желанието си да бъде освободен от
заеманата от него длъжност, по съгласие на страните, считано от 01.07.2017 г.,
на която е поставена резолюция „да“, авторството на което изявление не е
оспорено от страните.
Със заповед № 29 от 29.05.2017 г. работодателят е заявил,
че предоставя едностранно ползването на платен годишен отпуск на работника за
2017 г. считано от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г. – общо 22 дни, връчена на
работника, който е изразил несъгласие.
Със заповед № 28 от 30.05.2017 г. работодателят е
заявил, че ограничава достъпа до работните места на шест от служителите си, в
това число и на д-р Г.А.Ц., като по делото се установява, че последният се е
явявал на работното си място на 01.06.2017 г., 02.06.2017 г. и 05.06.2017 г.,
но не е бил допуснат да полага труд.
От представения по делото фиш за работна заплата на
ищеца за месец май 2017 г. се установява, че основното месечно брутно възнаграждение
за пълен отработен месец на ищеца е 1854,00 лева.
Между страните не е спорно, поради което отделено
като такова по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК е обстоятелството, че
ищецът е работил на официалните празници и почивни дни – 03.03.2017
г., 01.05.2017 г., 06.05.2017 г. и 24.05.2017 г.
От заключението на вещото лице Р.К.В., по приетата
по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, на която
съдът дава вяра като компетентно изготвена и безпристрастна, се установява, че брутният
размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за 14 работни дни е 1297,80 лева,
а неговият нетен размер възлиза на 1168,02 лева. От заключението се установява,
че допълнителното възнаграждение за официалните празници възлиза на 724,75
лева, като със заплатата за месец март 2017 г. са заплатени 400 лева. Според
разясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание, проведено на
05.12.2018 г., според фиша за месец юни 2017 г. ищецът е бил в платен годишен
отпуск, но не е заплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КЗ за 14 дни отпуск,
като според вещото лице през месец 06.2017 г. на ищеца е платено трудово
възнаграждение за период, през който е в платен годишен отпуск.
Обстоятелството, че сумата по фиша за месец 06.2017 г. е заплатена на ищеца не
е оспорена и от процесуалния му представител.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита,
че не са налице твърдените от въззивника пороци, тъй
като изводите на съда почиват на вярна и точна интерпретация на установените по
делото факти, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон и
разпределение на доказателствената тежест между
страните, поради което решението е правилно, като настоящият състав на въззивния съд споделя мотивите му и на осн.
чл. 272 ГПК препраща към тях и в допълнение намира следното:
Съгласно чл. 124 от КТ
работникът или служителят по трудовото правоотношение е длъжен да изпълнява
работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а
работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на
работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Поради
двустранният и синалагматичен характер на трудовото
правоотношение, задълженията на едната страна, кореспондират с правата на
другата и обратно.
Според чл. 213, ал. 2 от КТ работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на
работника или служителя, когото незаконно не са допуснали на работа през
времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Това обезщетение
е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за
времето на незаконното недопускане на работа. За да възникне за
служителя право да получи обезщетение за недопускане до работа по
смисъла на чл. 213, ал. 2 от КТ, е достатъчно той да не е допуснат до
работа и да е изявил готовност да работи. В
този случай недопускането до работа е незаконно, понеже
е извършено в нарушение
на основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя
нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение.
В настоящия случай, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, между
страните не е спорно, че са били в трудово правоотношение за периода, за който
се претендира обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ, както и обстоятелството,
че ищецът не е работил за процесния период. Спорен по
делото е единствено въпросът налице ли е незаконно недопускане до работа. Както
правилно е приел и първоинстанционният съд, от представената
заповед № 28/01.06.2017 г., издадена от управителя на ответника, се установява, че достъпът до работните
места на 6 служители, сред които и ищеца, е забранен, като се установява, че
същите са се явили на работните си места, но не са били допуснати да работят. За
ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за
недопускане до работа, е напълно достатъчно работникът или служителят дори и
един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. От момента на
явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя,
работникът или служителят има право на съответното обезщетение.
Възражението на ответника, че
не дължи обезщетение за незаконно недопускане, тъй като в този период на ищеца
е било разрешено ползването на отпуск за 2017 г. от страна на работодателя при
условията на чл. 173, ал. 4 от КТ – без негово съгласие е неоснователно, тъй
като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на някоя от
предпоставките за прилагане на разпоредбата - не се установява престой повече
от 5 работни дни, ползване на отпуск едновременно от всички служители или
служителят, след покана от работодателя, да не е поискал отпуска си до края на
календарната година, за която се отнася. Неоснователно е и твърдението на въззивника, че е бил длъжен да предостави за ползване
платения годишен отпуск на ищеца с оглед разпоредбата на чл. 178 от КТ,
съгласно която се забранява компенсиране на платения годишен отпуск с парични
обезщетения освен при прекратяване на трудовото правоотношение. В разглежданата
хипотеза отпускът е предоставен след като ищецът е подал предизвестието си за
прекратяване на трудовото правоотношение, поради което за работодателя не е
съществувала пречка да заплати обезщетение за неизползвания годишен отпуск към
датата на прекратяване на правоотношението.
С оглед изложеното и доколкото
по делото безспорно се установява, че последното брутно трудово възнаграждение
на ищеца за пълен отработен месец е в размер на 1854 лева, правилно първоинстанционният съд е приел, че сочената сума следва да
бъде заплатена като обезщетение на ищеца да недопускане до работа, поради което
решението, с което искът е уважен следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 262 от КТ
положеният извънреден труд се заплаща в размерите, по реда и при условията,
предвидени в посочения текст, като при установено полагане на извънреден труд
съгласно чл. 150 от КТ, във вр. с чл. 262 от КТ,
работодателят дължи заплащане на възнаграждение в увеличен размер, но не по -
ниско от минималните установени в закона размери. В настоящия случай, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, между
страните не е спорно и се установява, че ищецът е положил извънреден труд през
посочените дни на официални празници, поради което и на основание чл. 262, ал.
1, т. 3 от КТ му се дължи възнаграждение. От заключението на приетата по делото
и неоспорена от страните счетоводна експертиза се установява, че дължимата сума
възлиза на 724,75 лева, от които
168,55 лева за официалните празници през март и 556,20 лева за тези през май.
Платените 400 лева с фиша от месец март 2017 г., обаче, както правилно е приел
и първоинстанционният съд са заплатени на друго основание,
и касаят друг период, поради което, доколкото ответникът не е ангажирал
доказателства за погасяване на задължението си за дните през месец май,
правилно първоинстанционният съд, при спазване на
разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, е уважил предявената претенция за сумата
от 354 лева, поради което решението в обжалваната част е правилно и следва да
бъде потвърдено.
Неоснователни са и доводите, изложени във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд не е обсъдил плащането на сумата от 1446 лева по фиша за месец 06.2017 г.,
тъй като плащането на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, който не
е бил законосъобразно предоставен по реда на чл. 173, ал. 4 от КТ, е взето
предвид при постановяване на решението по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, който е
бил отхвърлен и не е предмет на разглеждане с оглед предмета на проверка,
очертан с въззивната жалба.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, поради което решението в
обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваемата страна
следва се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, съгласно
списъка по чл. 80 от ГПК, в размер на 300 лв. по договор за правна защита и
съдействие от 05.04.2019 г. на лист 16 от делото, който служи и за разписка за
тяхното заплащане съобразно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 3890 от 07.01.2019 г., постановено по гр.
дело № 67119/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 66-ти състав в обжалваната
част, с която „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. /С./- д-рМ.“
ООД е осъдено да заплати на Г.А.Ц.,
на основание чл. 213, ал. 2 от КТ сумата
в размер на 1854 лева – обезщетение при недопускане на работа за
периода от 01.06.2017 г. до 30.06.2017 г. ведно със законната лихва считано от
25.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и на основание чл. 128,
т. 2 във вр. с чл. 262, ал. 1, т. 3 от КТ, сумата в
размер на 354 лева – трудово възнаграждение за положен
извънреден труд в дните на официални празници на 03.03.2017
г., 01.05.2017 г., 06.05.2017 г. и 24.05.2017 г., ведно със законната лихва
считано от 25.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. /С./- д-рМ.“ ООД, ЕИК********, с адрес в гр. София, ж.к. „Красно
село“, бул. „********да заплати на Г.А.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 300 лева – разноски за въззивна инстанция.
Решението
е влязло в сила в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ е
допусната поправка на основанието, вписано в трудовата книжка на Г.А.Ц., както
и в частта, с която искът по чл. 224, ал. 1 от КТ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1236 лева – обезщетение за неползван платен годишен
за 14 дни за 2017 г., е отхвърлен.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.