Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели
Гигова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 4611 по
описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 36226 от 10.02.2020 г. по гр.д. № 36938/2018 г. Софийски
районен съд, 41 състав признал за установено по предявените от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ******, установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 79, ал.
1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД,
че В.Л.В., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата 225.76 лева - главница по договор
за паричен заем № 2162850/08.10.2014 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по
който са прехвърлени с договор за цесия на ищеца, ведно със законна лихва от
28.09.2017 г. - датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, до изплащане
на вземането, и обезщетение за забава в размер на 17.69 лева за периода от
20.12.2016 г. до 27.09.2017 г., за които суми е издадена заповед от 06.10.2017 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68243/2017 г.
по описа на СРС, 41 състав, и отхвърлил предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД за сумата 532.43
лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
08.02.2015 г. до 08.06.2015 г., както и претенцията за сумата 45 лева - такса
за извънсъдебно събиране на вземането, както и претенциите по чл. 124, ал. 1 вр.
чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД за
разликата над сумата от 225.76 лева до пълния предявен размер на главничното
вземане от 774.02 лева, и за разликата над сумата от 17.69 лева - обезщетение
за забава, до пълния предявен размер от 58.10 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 168.61 лева - разноски в
исковото производство, и сумата 16.47 лева - разноски в заповедното
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В.Л.В., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. И.Е. от САК,
който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност
– нарушение на материалния закон и необоснованост. Неправилно районният съд
приел, че уведомяването на ответника за цесията чрез назначения особен
представител е надлежно. Цитираното от СРС в подкрепа на този извод решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., на I ТО на ВКС
било неотносимо за спора, тъй като касаело различна хипотеза – иск за вземане
по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост. Приложимо в случая
било решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II ТО,
решение № 3/16.04.2014 г. по т д. № 1711/2013 г., І ТО и др. Длъжникът не бил
представляван в производството от упълномощен представител, който би могъл да
доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право факти, вкл.
знанието за извършената цесия. Връчването на особен представител не можело да
се приравни нито на връчване на страната, нито на връчване на упълномощен
представител. След като липсвало уведомяване на ответника за цедиране на вземането,
липсвала основна предпоставка за уважаване на иска. Поради това моли съда да
отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло исковете.
Въззиваемата страна „А.З.С.Н.В.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 774.02 лв. - главница по договор за паричен заем
№ 2162850/08.10.2014 г., сключен между ответника и „И.А.М.“ АД, вземанията по
който били прехвърлени на ищеца съгласно приложение 1 от 01.08.2015 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за
сумата 532.43 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 08.02.2015 г. – 08.06.2015 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
за сумата 45 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 58.10
лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 20.12.2016 г. – 27.09.2017
г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 28.09.2017 г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 68243/2017 г. по описа на СРС, 41 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е оспорил
предявените искове, вкл. с възражение, че цесията не е надлежно съобщена на
длъжника. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение
№ 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни правни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно като
краен резултат по следните съображения:
Пред настоящата инстанция не е спорно сключването между ответника и „И.А.М.“
АД на договор за паричен заем № 2162850/08.10.2014 г.; че вземанията по договора
са били прехвърлени н. „А.з.с.н.в.“ ООД, чиито правоприемник е ищецът „А.з.с.н.в.“
ЕАД, с приложение № 1 от 01.08.2015 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. Не е било спорно и се установява, че
цедентът е упълномощил цесионера от негово име да съобщи цесията на длъжника
(приложено към исковата молба пълномощно – л. 14 от делото на СРС), като
изпратените до длъжника от цесионера, като пълномощник на цедента уведомления
за цесията не са били връчени до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
(уведомления и обратни разписки на л. 18 – 24 от делото на СРС).
С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорен
пред настоящата инстанция е само въпросът съобщена ли е надлежно цесията на
длъжника, след като същият е бил представляван в процеса от особен
представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който
кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е
страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по
договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на
допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента –
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора,
съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането
има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено
от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г.
по т.д. № 3501/2015 г., І ТО, решение № 449/06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011 г., IV
ГО, решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II ТО,
решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ІІ ТО, решение №
40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., І ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т д.
№ 1711/2013 г., І ТО и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението,
извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането
в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо
длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение №
204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г., І ТО, решение № 156/30.11.2015 г. по
т.д. № 2639/2014 г., ІІ ТО, решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г., III ГО и
др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава,
че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано
с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по
волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор.
Последователно в практиката на ВКС (решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., I
ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г., II ГО и
др.) се приема, че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин
за връчване на уведомлението на длъжника за цесията, вкл. и чрез нотариална
покана, и то ще се счита за връчено, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 - 5 ГПК, като отсъствието от постоянния/настоящия
адрес се удостовери от длъжностното лице. При редовно проведена процедура
по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, съобщението ще се счита за редовно връчено и без
да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
Действително, назначеният от съда по реда на чл. 47, ал.
6 ГПК особен представител на ответника притежава особено процесуално качество -
да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до
конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до
ответника с преписи от исковата молба и приложенията е редовно връчено по реда
на чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК. Установената в нормата
на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението
се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на
съда или общината се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на обявения
от него постоянен/настоящ адрес, нито по месторабота/местослужене или място на
стопанска дейност. При неявяване на ответника да получи книжата в двуседмичния
срок от залепване на уведомлението, съобщението и книжата се смятат за редовно
връчени – чл. 47, ал. 5 и ал. 6, изр. 1 ГПК.
Ето защо в случая преписите от исковата молба с
приложенията към нея, вкл. уведомителното писмо за извършената цесия, изходящо
от цедента чрез пълномощника му – цесионер, следва да се счетат за редовно
връчени на ответника по силата на установената в закона фикция, а не чрез особения
представител, назначен впоследствие с оглед защита правата на ответника в
исковото производство.
По тези съображения настоящият състав намира, че изходящото от заемодателя -
цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца -цесионер и достигнало
до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Само за пълнота и във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи, че
решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., I ТО на ВКС, на
което районният съд се е позовал, не е неотносимо за спора, доколкото със
същото е възприето принципното разбиране, че изявления, пораждащи материалноправни
последици за ответника, могат да бъдат отправяни до него чрез особения му
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата страна. Доказано направените такива са в размер на 300
лв. – заплатено възнаграждение за особения представител. По реда на чл. 78, ал.
8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ и предвид извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата
инстанция, въззивният съд определя възнаграждение в размер на 100 лв. Съобразно
разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 50.00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 36226 от 10.02.2020 г., постановено по гр.д. № 36938/2018 г.
на Софийски районен съд, 41 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД
и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, че В.Л.В., ЕГН **********,
дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата 225.76 лева - главница
по договор за паричен заем № 2162850/08.10.2014 г., сключен с „И.А.М.“ АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца съгласно приложение № 1 от
01.08.2015 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г., ведно със законната лихва от 28.09.2017 г. - датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, до изплащане на вземането, и обезщетение
за забава в размер на 17.69 лева за периода от 20.12.2016 г. до 27.09.2017 г.,
за които суми е издадена заповед от 06.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68243/2017 г. по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА В.Л.В., ЕГН **********,***, да
заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, н. основание чл. 78 ГПК сумата 400.00 лв. (четиристотин лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.Л.В., ЕГН **********,***, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева),
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 36938/2018 г.
на Софийски районен съд, 41 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.