№ 17189
гр. София, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря В.
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20221110122044 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на ищеца „М., с която са предявени срещу ответника
„К. обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 1781,81 лв., представляваща задължение за
периода м.11.2017 г. –м.12.2017 г. по Договор за продажба на електрическа енергия,
балансиране на краен клиент и предоставяне на комбинирани услуги № . г., сключен с „Ф. -
в несъстоятелност, чието вземане е възложено на заявителя с
постановление за възлагане от 06.01.2021 г., постановено по търг. дело № 3343/2017 г. на
СГС, ТО, VІ-19 с-в, за което са издадени фактури с № 1.г. и фактура с № .г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.02.2021г. до
изплащане на вземането, и сумата от 534,59 лв. – обезщетение за забава за периода от
15.01.2018 г. до 14.02.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 8932/2021 г. по описа на СРС, 145 състав.
Ищецът „М. поддържа, че е кредитор на ответника, като е придобил вземане към него
въз основа на постановление за възлагане №. г., постановено по т.д. № 3343/2017 г. по описа
на СГС, VI-19 състав, с което са му възложени вземанията на „Ф. /в несъстоятелност/,
произтичащи от доставка на електрическа енергия. Сочи, че на 24.11.2016 г. между „Ф. /в
несъстоятелност/ в качеството му на продавач и „К. в качеството му на купувач бил
сключен Договор за продажба на електрическа енергия, балансиране на краен клиент и
предоставяне на комбинирани услуги № . г. за обект, находящ се в гр. В., съгласно който
продавачът продавал активна нетна ел. енергия по договорена между страните цена,
предоставял услугите „отговорност за балансиране“ и „прогнозиране на потреблението“.
Твърди да е доставяна ел. енергия за периода месец 11.2017 г. – месец 12.2017 г., която е
фактурирана. Освен стойността на доставеното количество ел. енергия били начислени и
допълнително начисляваните такси и услуги /които не се включвали в цената по договора,
но се дължали съгласно действащото законодателство/ включително акциз, ДДС, такса
„задължение към обществото“. Сочи се, че изискуемостта на вземанията настъпила, но
ответникът не заплатил задълженията си. Тъй като в договора било уговорено плащане в
срок до 14-то число на месеца, следващ месеца на доставката, ищецът твърди, че се дължи и
лихва за забава. Изискуемостта на вземанията за доставената електрическа енергия
1
настъпила автоматично с изтичане на договорения в договора срок за плащане. За
вземанията, предмет на установителните искове била издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 8932/2021г., на СРС, 145 състав, срещу която длъжникът-ответник
подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо, ищецът моли за уважаване на
исковете. Претендира разноски за производството.
Ответникът „К. е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с
който оспорва изцяло исковете като неоснователни. Не оспорва, че между страните е бил
сключен Договор за продажба на електрическа енергия, балансиране на краен клиент и
предоставяне на комбинирани услуги № . г., който договор бил надлежно изпълняван от
двете страни до 31.10.2017 г., когато ответникът с предизвестие прекратил договора. Сочи,
че няма просрочени задължения към „Ф., като издадената на 31.10.2017 г. фактура е
надлежно платена. Наред с това релевира и възражение за давност. Ето защо, моли за
отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски за производството.
Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявен са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 327 ТЗ вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ вр. чл.
717з ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ, чл. 98а, ал. 1
ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за
продажба между „Ф. /в несъстоятелност/ и ответника, по силата на което е доставена
електрическа енергия в твърдяните количества и достъп до
разпределителната мрежа и за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер, както и придобиване на процесните вземания по
силата на постановление за възлагане.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже релевираните в
отговора възражения, както и положителния факт на погасяване на дълга.
По възражението за давност на ответника в тежест на ищеца е да докаже настъпване
на обстоятелства, които са довели до спиране или прекратяване на давностния срок.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг и изпадане на ответника в забава.
В тежест на ответника по този иск е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Съдът при така разпределената доказателствена тежест и при обсъждане на
събраните по делото доказателства, намира следното:
Не е спорно по делото, че между „Ф. (в несъстоятелност) като продавач и ответника
„К. бил сключен Договор за продажба на електрическа енергия, балансиране на краен
клиент и предоставяне на комбинирани услуги № .г., по силата на който „Ф. (в
несъстоятелност) продавал на ответника електрическа енергия на цена от 75 МВтч съгласно
приложими Общи условия, въз основа на които търговецът-продавач се задължил да
продаде и осигури електрическа енергия на разположение на клиента в точките на
присъединяване към съответната преносна или електроразпределителна мрежа на обектите
му, посочени в индивидуални договор, а ответникът-купувач се задължил да заплаща
нейната цена по издадена фактура в български лева в срок до 14-о число на месеца, в който
фактурата е изпратена от търговеца на клиента (чл. 11, ал. 4 от ОУ). Минималният срок на
договора бил уговорен на 11 месеца, като всяка от страните имала право да го прекрати с
едномесечно писмено предизвестие след изтичане на минималния срок на договора,
определен в индивидуалния договор или при непостигане на съгласие след изтичане на
срока за предоговаряне на цената съгласно индивидуалния договор (чл. 13 от ОУ).
Не е спорно между страните и че търговецът „Ф. (в несъстоятелност) е издал във
връзка с процесния договор два броя фактури за продадена електрическа енергия, акциз,
задължения към обществото и мрежови услуги, както следва: фактура № 1.г. за периода от
01.11.2017г. до 30.11.2017г. на стойност от 1730,86 лв. с ДДС с падеж на плащане –
14.12.2027г. и фактура № .г. за период 01.12.2017г. – изравнителна сметка на стойност от 51
2
лв. с ДДС с падеж на плащане – 15.01.2018г.
Не е спорно и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че с
постановление № .г., издадено по т.д. № 3343/2017г. по описа на СГС, VI-19 състав, съдът
по несъстоятелността е възложил на ищеца „М. по реда на чл. 717з ТЗ след проведена
продажба по реда на чл. 717в ТЗ вземанията на „Ф. (в несъстоятелност) към клиенти за
доставена електрическа енергия и допълнителни услуги, сред които и процесните вземания
срещу ответника на обща стойност от 1781,81 лв.
Страните спорят относно действието на процесния договор за продажба за исковия
период и относно доставката на електрическа енергия през него.
По тези въпроси съдът намира следното: установява се, че първоначалният срок на
договора за продажба на електрическа енергия от 24.11.2016г. е бил 11 месеца съгласно
записаното в индивидуалните уговорки между страните. Както беше изяснено по-горе всяка
от страните е имала право да го прекрати с едномесечно писмено предизвестие след
изтичане на минималния срок на договора, определен в индивидуалния договор (чл. 13 ОУ),
което ответникът е сторил с предизвестие от 31.10.2017г., отправено до „Ф. (в
несъстоятелност), в което е посочил, че същото следва да се счита за 30-дневно предизвестие
за прекратяване на договора и с което е поискал да му се издаде удостоверение за липса на
просрочени задължения. Съдът приема, че посоченото предизвестие е достигнало до
продавача най-рано на 08.11.2017г., когато същият е изготвил писмо в отговор на
предизвестието, с което е потвърдил на ответника „К., че към 08.11.2017г. няма просрочени
задължения. Считано от тази дата, срокът на предизвестието е изтекъл на 08.12.2017г.,
поради което договорът следва да се счита прекратен от 09.12.2017г.
За периода от отправяне на предизвестието до изтичане на неговия срок е
продължило изпълнението на задълженията по договора на продавача, който е доставял
електрическа енергия до обект на ответника, находящ се в гр. В., с . (посочен от самия него
като номер на собствения му обект в уточнителна молба в заповедното производство).
Посоченият факт се установява от отразеното в представеното от трето за спора лице „Е.
удостоверението – Сетълмент на клиент „К. за доставка на електрическа енергия за
м.11.2017г. (10066,88) и за м.12.2017г. (372) от координатор „Ф., което съответства на
отразеното в процесните фактури потребление в МВтч за обекта на ответника. Въз основа
на изложеното съдът намира, че е доказана доставката на електрическа енергия за процесния
период на стойността, претендирана по двете фактури с № 1.г. и с № .г., като втората
представлява изравнителна сметка, изготвена към 01.12.2017г., както е отразено и в самата
фактура, двете на обща стойност от 1781,81 лв.
С оглед извода за съществуване на главното вземане следва да се разгледа
своевременно направеното от ответника възражение за погасяването му по давност. Касае се
за задължения с периодично плащане, тъй като са налице повтарящи се през определен
период от време еднородни задължения с посочен в Общите условия падеж, поради което и
по отношение на тях е приложима давността по чл. 111, б. „в” ЗЗД. В Общите условия,
действали през процесния период, е предвидено, че купувачът в длъжен да заплаща нейната
цена по издадена фактура в български лева в срок до 14-о число на месеца, в който
фактурата е изпратена от търговеца на клиента (чл. 11, ал. 4 от ОУ). Съдът приема, че
падежът на вземанията по двете фактури съвпада с посочения в тях – 14.12.2017г. – за
фактура с № 1.г., както и 15.01.2018г. за фактура с № .г., който съответства и на
предвидения в действалите Общи условия. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения, давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение), а съгласно чл. 114, ал. 2
ЗЗД ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало. Като се съобрази изложеното и се вземе
предвид, че давностният срок е прекъснат с подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение за процесните вземания на 12.02.2021г., както и че в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г. същият е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на
ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), следва, че към
3
12.02.2021г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за
процесните вземания, с който момент законът свързва последиците от предявяване на
исковете, не е изтекла тригодишната погасителна давност и за най-старото задължение от
исковия период за м.11.2017г., което би се погасило по давност, в случай че заявлението
беше подадено след 21.02.2021г., което не отговаря на фактите по делото. Следователно е
неоснователно възражението на ответника за погасяване на месечните задължения по
давност.
Ответникът е твърдял и плащане на част от задълженията, като за доказване на това
свое твърдение е представил фактура с № .г., издадена от „Ф. (в несъстоятелност) на
ответника, от която се установява, че като основание за плащане е посочено „аванс по д-р
.г.“ на стойност 1146,49 лв. с ДДС. Представено е и извлечение от разплащателната сметка
на К., от която е видно, че посочената фактура е платена по посочената от продавача „Ф. (в
несъстоятелност) банкова сметка на 07.11.2017г.
Въз основа на така приетите доказателства съдът приема, че плащането на посочената
сума погасява част от задължението за м.11.2017г., доколкото към датата на плащането
страните не спорят да е имало други непогасени задължения по договора, видно и от
писмото на продавача, с което потвърждава това, а и предвид основанието за плащане
„аванс“, който по правило се отнася до бъдещи, непадежирали задължения по договора.
Неоснователно е възражението на ищеца, че посоченият аванс не се отнася до процесния
договор за продажба на електрическа енергия, като съдът приема, че посочването на дата на
договора във фактурата „01.12.2016г.“ касае техническа грешка, доколкото уникалният
номер на договора съответства на процесния, а и липсват твърдения и доказателства, че
между страните е имало сключени други договори, освен обсъждания.
С оглед изложеното съдът намира, че ответникът доказа, че е платил авансово част от
задължението за м.11.2017г., което се установи да е дължимо, поради което платената част
следва да се приспадне от установения размер на вземането или дължимата сума за
м.11.2017г. се равнява на сумата от 584,37 лв. (1730,86 – 1146,49). Следователно ответникът
дължи на ищеца сумата от общо 635,37 лв. след прибавяне на стойността на фактурата за
м.12.2017г. (584,37 + 51 = 635,37), за която сума следва да се уважи искът по чл. 422 ГПК вр.
чл. 79 вр. чл. 327 ТЗ вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 717з ТЗ, ведно със законната лихва от
15.02.2021г. (както е поискано от ищеца в уточнителна молба в заповедното производство)
до изплащане на вземането, като се отхвърли за разликата над сумата от 635,37 лв. до
пълния предявен размер от 1781,81 лв.
С оглед установяване наличието на главен дълг, както и изпадането на длъжника в
забава за плащане на двете месечни задължения с изтичане на 14 дни от издаване на
фактурата – на 14.12.2021г. по първата и на 15.01.2018г. по втората, следва че ответникът
дължи и обезщетение за забава върху неплатената част от дълга от 635,37 лв. в размер на
198,88 лв., определен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване на лихвен калкулатор.
За посочения размер следва да се уважи искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
като се отхвърли за разликата над размера от 198,88 лв. до пълния предявен размер от 534,59
лв.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, които са
претендирали такива.
Ищецът е претендирал и доказал разноски за заповедното производство в размер на
46,32 лв. – държавна такса и 354,72 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение
съгласно отбелязването в представения договор за правна защита и съдействие от
21.01.2021г. и разноски за исковото производство в размер на 46,32 лв. – държавна такса и
354,72 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение съгласно отбелязването в
представения договор за правна защита и съдействие от 14.04.2022г. Неоснователно е
възражението на ответника за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение, което за исковото производство е уговорено под минимума, определен на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ в относимата към сключване на договора редакция ДВ,
бр. 68/2020г. и малко над минимума за заповедното производство, определен на основание
чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ в относимата към сключване на договора редакция
ДВ, бр. 68/2020г. Следователно ищецът е доказал разноски в размер на общо 401,04 лв. за
4
всяко от двете производства, като съразмерно на уважената част от исковете следва да му се
присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 144,43 лв. за заповедното
производство и в размер на 144,43 лв. за исковото производство.
Ответникът е претендирал и доказал извършване на разноски в размер на 862,52 лв. с
ДДС, като съдът намира за основателно направеното от ищеца възражение за прекомерност
на претендираното възражение, което с оглед фактическата и правна сложност на делото и
обема на извършените процесуални действия следва да се намали до сумата от 660 лв. с
ДДС. От посочената сума на ответника съразмерно с отхвърлената част от исковете на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на 422,30 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 327
ТЗ вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 717з ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „К., ЕИК ., със седалище и адрес
на управление: гр. С. дължи на „М., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С.
сумата от 635,37 лв., представляваща задължение за периода м.11.2017 г. – м.12.2017 г. по
Договор за продажба на електрическа енергия, балансиране на краен клиент и предоставяне
на комбинирани услуги № . г., сключен с „Ф. - в несъстоятелност, чието вземане е
възложено на заявителя с постановление за възлагане от 06.01.2021 г., постановено по търг.
дело № 3343/2017 г. на СГС, ТО, VІ-19 с-в, за което са издадени фактури с № 1.г. и фактура
с № .г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
15.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 198,88 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 15.01.2018 г. до 14.02.2021 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 8932/2021 г. по
описа на СРС, 145 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79 вр. чл. 327 ТЗ вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 717з ТЗ за разликата над сумата от 635,37
лв. до пълния предявен размер от 1781,81 лв. и иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 198,88 лв. до пълния предявен размер от
534,59 лв.
ОСЪЖДА „К., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати на „М.,
ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
144,43 лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 144,43 лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА М., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати на „К., ЕИК
., със седалище и адрес на управление: гр. С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
422,30 лв., представляваща разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5