Решение по дело №223/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Производството е образувано по жалба на Р. А., гражданин на [държава], роден на [дата]. в РБългария, действащ чрез пълномощник, против Заповед № 292з-1322/09.05.2024 г., издадена от директора на ОДМВР – Кърджали, с която на жалбоподателя е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България.

Счита, че процесната заповед е незаконосъобразна, поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон.

В тази връзка сочи, че в оспорения акт бил посочен период на отсъствие от 17.07.2021 г. до 11.07.2023 г., като не бил отчетен факта, че в периода от 17.07.2021 г. до 31.12.2021 г. било налице обявено извънредно положение, свързано с епидемията от Covid-19. В случая следвало да се съобрази § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.), в която норма изрично било предвидено, че за периода от 13 март 2020 г. до 31 декември 2021 г. отсъствието от територията на държавите - членки на Европейския съюз, на чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е основание за налагане на принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6.

Излага съображения, че при издаване на заповедта административният орган не бил зачел времето на лечение (при домашен режим и болнично настаняване) в чужбина и невъзможността на жалбоподателя да се върне в този срок. В тази връзка твърди, че нa 10.07.2022 г. Р. А. претърпял битова злополука, а именно *** и бил хоспитализиран в болница „***“ в [населено място]. На 19.07.2022 г. бил изписан от болницата и му е било назначено домашно лечение за период от 7 месеца, като на всеки 15 дни се е явявал на контролен преглед. Доказателство за това била представената епикриза от болница *** от [населено място], от която било видно, че на 10.07.2022 г. жалбоподателят бил хоспитализиран в отделение ***. При преглед от лекарите *** е установено ***. Поради това, А. е бил в невъзможност да пътува в процесния период, поради установеното заболяване, което представлявало извънредно обстоятелство по смисъла § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ.

Въвежда доводи, че в разпоредбата на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО били регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не са причина за отнемане или загуба на статут. В нормата било посочено, че чрез дерогация от параграф 1, буква в) поради особени причини или поради извънредни обстоятелства държавите-членки могат да предвидят отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. В настоящия случай били налице именно и особени причини – жалбоподателят бил претърпял злополука, която му е попречила да се завърне в РБългария повече от 12 последователни месеца. Представените доказателства относно заболяване на Р. А. и болнично лечение в държава, различна от държава-членка на ЕС или в РБългария, водело до извод за реална невъзможност на жалбоподателя да изпълни законовите изисквания на ЗЧРБ относно срока на пребиваването му извън пределите на РБългария или на държава-членка на ЕС. Това се явявала особена причина по смисъла на чл. 9 § 2 от Директива 2003/109/ЕО и било основание да се приеме че издадената ПАМ е незаконосъобразна.

Счита, че органът е издал оспорената заповед в нарушение на задълженията си по чл. 35 от АПК.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени Заповед № 292з-1322/09.05.2024 г., издадена от директора на ОДМВР – Кърджали, с която на Р. А. е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България.

В съдебно заседание не се явява и не се представлява. От пълномощника адв. И. Т. е постъпило становище, в което поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Ответникът – Директор на ОДМВР гр.Кърджали, редовно призован не се явява. Представлява се от юрисконсулт М. П., която оспорва жалбата по основание. Сочи, че при извършена справка в АИС „ Граничен контрол” се установило, че жалбоподателят не е пребивавал на територията на Република България за период по-голям от 12 месеца. Същият отсъствал за времето от 17.07.2021 г. до 11.07.2023 г., като в случая била взета предвид разпоредбата на § 32 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ и периодът от 17.07.2021 г. до 31.12.2021 г., за който било обявено извънредно положение, бил взет предвид и бил е отчетен. По отношение на представената медицинска документация, счита, че същата доказвала единствено, че жалбоподателят е имал 1-седмичен престой в болница, но не били представиха други доказателства, които да удостоверявали невъзможността той да не може да посещава Република България и да пребивава в страната в периода между контролните прегледи и след това. Представените медицински документи не доказвали невъзможност на жалбоподателя да пребивава в Република България за периода и в тази смисъл нямало основания да не се приложи разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6. Липсвал спор относно това, че жалбоподателят е със статут на постоянно пребиваващ в Република България от 2003 г., като от 01.01.2014 г. до момента бил посетил Република България 15 пъти и е пребивавал в страната общо 98 дни, което доказвало, че не се е установил трайно в Република България, а посещава инцидентно страната за по няколко дни. Р. А. имал *** гражданство, живеел в [държава] заедно със съпругата и децата си. Разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 била императивна и при наличие на визираните в нея предпоставки и при съобразяване с кумулативните предпоставки на чл. 44, ал. 2, административният орган бил длъжен да отнеме предоставеното право на постоянно пребиваване в страната. Предвид това моли съда да приеме, че атакуваният административен акт е законосъобразен и отхвърли жалбата като неоснователна. Сочи, че процесната заповед била издадена от директора на ОД на МВР-Кърджали, тъй като от пълномощник на жалбоподателя е било подадено заявление за издаване съответните документ във връзка с предоставения му статут на пребиваване в Република България, вследствие на което е бил сезиран директорът на ОД на МВР-Кърджали относно наличието на предпоставките за отнемане. Претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР-Кърджали. Представя писмени бележки, в които излага подробни съображения в подкрепа на доводите си за законосъобразност и обоснованост на оспорената заповед.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбоподателят е роден на [дата]. в Република България, гражданин на [държава], притежаващ документ за самоличност/паспорт/ ***, издаден в [държава] /л. 51 от делото/;

На А. Р. е предоставено разрешение за постоянно пребиващ чужденец в Република България – Разрешение за пребиваване № *** от *** г./л. 43/. Разрешението е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ/Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“ и Удостоверение № ***/*** г./л. 43, л. 47/;

С Предложение № 292р-14241/09.05.2024 г./л. 21 – л. 24/, изготвено от началник на група „Миграция“ – Кърджали, по повод подадено заявление за издаване на удостоверителен документ, е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на А. Р., гражданин на [държава], постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ/. Изложени са съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се констатирало, че А. Р. не е пребивавал на територията на държавите членки на Европейския съюз за период по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република България за периода от 17.07.2021 г. до 11.07.2023 г. Посочено е, че представените от жалбоподателя доказателства в подкрепа на негови твърдения, че е претърпял битова злополука, поради което бил хоспитализиран – Епикриза от болница *** [населено място], не доказвали невъзможност да пребивава на територията на РБългария за целия период на отсъствие. Липсвали доказателства за периодични контролни прегледи.

В предложението е посочено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР било установено, че срещу А. Р. няма производство по АПК. Жалбоподателят и семейството му живеели постоянно в [населено място], [държава]. В тази връзка са изложени доводи, че от 01.01.2014 г. до момента лицето посетило Република България 15 пъти, с период на пребиваване общо 98 дни, което показвало, че А. Р. не се бил установил трайно в страната, респ. посещавал същата инцидентно за по няколко дни. С оглед тези обстоятелства е направен извод, че наложената ПАМ нямало да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход.

В заключение е прието, че е налице основание за отнемане правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ;

Със Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-1322/09.05.2024 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на A. R./А. Р., роден в Република България на *** г., гражданин на [държава], постоянно пребиваващ в РБ чужденец /л. 6 – л. 8/. Заповедта е връчена на упълномощено лице /С. Б./ на 28.05.2024 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната жалба е подадена в срока по чл. 149, ал. 3 от АПК, от надлежна страна и при наличен правен интерес, в предвидената от закона писмена форма, срещу административен акт, който подлежи на оспорване, т.е. на съдебен контрол за законосъобразност, поради което се явява процесуално допустима. В тази връзка съдът счита, че 14-дневния срок за обжалване на решението започва да тече, считано от връчването на акта на пълномощника на адресата – 28.05.2024 г., поради което процесната жалба, като подадена 11.16.2024 г., се явява подадена в законоустановения срок.

Безспорно е по делото, че на А. Р. е било предоставено право на постоянно превиващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.

След извършване на проверката по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК относно преценката за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият състав намира за установено, следното:

Оспорената заповед е издадена от компетентен по място, материя и степен орган в предписаната от чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ писмена форма, съдържаща формално фактически и правни основания за постановяването й.

В конкретния случай не са налице допуснати съществени нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Налице са предприети действия от страна на административния орган за надлежно уведомяване на А. Р. за започване на производство по налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ, като на лицето е било съобщено за това при проведеното интервю на 19.03.2024 г., материализирано в Интервю с УРИ № 292р-8797/л. 25 – л. 27/. Процесната заповед е връчена на пълномощник на адресата, след представяне на изискуемото пълномощно.

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е неоснователна, респ. оспорената заповед е законосъобразна, издадена при отсъствие на отменително основание по смисъла на чл. 146 от АПК, по следните съображения:

Съгласно посоченото правно основание за издаване на обжалвания административен акт – чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.

По делото е безспорно, че считано от 2003 г. А. Р. е със статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. По силата на цитираната норма, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната.

Според настоящия състав, в конкретния случай е налице описаното в заповедта правно основание за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“, т.е. е налице хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. В този смисъл административният орган е извършил изискуемата преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като е съобразил изложените от жалбоподателя обяснения в хода на проведеното интервю и представените доказателства.

Видно от съдържанието на протокола, материализиращ извършеното интервю, при провеждането му Р. е бил изрично уведомен, че срещу него започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, при което му е била предоставена възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които не е пребивавал на територията на Република България. При провеждането на интервюто жалбоподателят ясно и категорично е заявил, че от 17.07.2021 г. до 11.07.2023 г. не е пребивавал на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз/л. 25 от делото – т. 2 и т. 3 от интервюто/. Като причина за това е посочил, че на 10.07.2022 г. претърпял битова злополука, което наложило болнично лечение до 19.07.2022 г., когато бил изписан. Изложил е твърдения, че му е било назначено домашно лечение за период от 7 месеца и на всеки 15 дни посещавал лекар в болница „***“ [населено място] за контролен преглед.

С оглед изявлението на А. Р. и съдържанието на находящите се в административната преписка копия от Справки за пътувания на лице/л. 45 и л. 46/, съдът приема за установено по делото, че за периода от 17.07.2021 г. до 11.07.2023 г., А. Р. не е пребивавал на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз. Обстоятелството, че за посочения период жалбоподателя не е пребивал на територията на Република България не се оспорва и в депозираната жалба.

Съдът намира, че приетите по делото доказателства не установяват, че отсъствието на А. Р. за релевантния период се дължи на настъпили извънредни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ. Съгласно посочената норма „извънредни обстоятелства“ са стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати. В тази връзка съдът не възприема изложените в жалбата доводи, че причините за отсъствието на жалбоподателя са свързани с претърпяната от него злополука на 10.07.2022 г., настъпилата хоспитализация в тази връзка и проведеното домашно лечение, довело до пречка за лицето да се завърне в България за повече от 12 месеца, което представлявало обстоятелство, настъпило не по волята на чужденеца, което той не е могъл да предвиди или предотврати.

 

Видно от представеното в хода на административното производство доказателство Епикриза от болница *** [населено място]/л. 35 и сл./, на 10.07.2022 г. А. действително е бил хоспитализиран в посоченото лечебно заведение, от което е бил изписан на 19.07.2022 г. В случая обаче се касае за проведено болнично лечение в рамките на 9 дни, което според съда по никакъв начин не може да възприеме като причина, която да обоснове отсъствие на жалбоподателя от Република България за период по-голям от 12 последователни месеца. Липсват каквито и да са доказателства за извършени контролни прегледи и медицински предписания, възпрепятстващи възможността А. Р. да се придвижва, респ. да посещава България. С други думи, съдът намира, че в случая не са ангажирани доказателства, сочещи извънредни обстоятелства, които обективно да са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 последователни месеца от територията на Република България. Горецитираният документ не доказва твърдението на жалбоподателя, че след изписването му от болничното заведение е продължил лечението си по начин, непозволяващ на чужденеца да се завърне в Република България и съответно да се лекува в страната. В този смисъл следва да се отбележи, че в жалбата са въведени доводи за назначено домашно лечение от 7 месеца, които не са подкрепени с каквито и да са доказателства, а първото влизане на Р. в България след хоспитализацията е на 11.07.2023 г., т.е. 11 месеца и 22 дни след изписването му от болницата в [населено място].

На следващо място, безспорно описаният в заповедта период на отсъствие 17.07.2021 г. – 11.07.2023 г., включва в себе си такъв, по отношение на който е приложима разпоредбата на § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ. Посочената норма предвижда, че за периода от 13 март 2020 г. до 31 декември 2021 г. отсъствието от територията на държавите – членки на Европейския съюз, на чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е основание за налагане на принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6. Горното обаче е без значение за случая, тъй като изключвайки периода на отсъствие от 17.07.2021 г. до 21.12.2021 г., то жалбоподателят не е посещавал Република България за времето от 01.01.2022 г. до 11.07.2023 г., т.е. период по-голям от 12 последователни месеца - 18 месеца и 10 дни.

По отношение на А. Р. не се установяват регламентираните в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ хипотези/въведени в съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност/, при които отсъствия за дванадесет последователни месеца не са причина за отнемане или загуба на статута - освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г. Постоянното пребиваване на жалбоподателя е било предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, като с оглед посочения в оспорената заповед период на отсъствие на чужденеца, ирелевантно за делото е въведеното извънредно положение в Република България, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г., срокът на което е удължен до 13.05.2020 г. с решение на Народното събрание от 03.04.2020 г.

От доказателствата по делото се установява, че семейството на А. Р. – съпругата и пълнолетните му деца, живеят в [населено място], [държава], на посоченият в интервюто адрес. Липсват данни жалбоподателят да е живял в България за някакъв период от време, като пребиваванията му в България са били инциденти и за кратко време. Липсват твърдения и доказателства за наличието на намерение за трайно установяване на семейството на жалбоподателя в Република България. Предвид това, след като жалбоподателят и семейството му живеят постоянно в [населено място], [държава], то с процесната ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения с съпругата и децата му. Анализът на заявеното от жалбоподателя в проведеното интервю, обосновава извода за наличието на устойчиви семейни, културни и социални връзки в [държава].

По изложените съображения съдът счита, че с наложената ПАМ по никакъв начин няма да се ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на А. Р. или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на нейните семейни и социални връзки, респ. намира, че с процесната ПАМ не е допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС.

Отново следва да се отбележи, че посещенията на А. Р. в Република България са епизодични и за по няколко дни, като за периода от 01.01.2014 г. до 05.04.2024 г. е посетил Република България 15 пъти, общо 98 дни. Най-дългият престой е бил 15 дни, който датира от 2015 г. Последните посещения на жалбоподателя са за период по-малък от две денонощия.

В заключение настоящият състав счита, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал кумулативно въведените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предпоставки, а именно: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В процесната Заповед № 292з-1322/09.05.2024 г. са въведени изрични мотиви в тази насока, в които органът е извършил анализ на доказателствата и преценка на горепосочените предпоставки по отношение на жалбоподателя, приемайки, че не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл. 41, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на А. Р. да остане на територията на Република България.

По изложените съображения съдът намира, че оспорената Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-1322/09.05.2024 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройство и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на A. R./А. Р., роден в Република България на *** г., гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], постоянно пребиваващ в РБ чужденец, се явява законосъобразна, респ. постановена при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което депозираната против нея жалба се явява неоснователна.

При този изход на делото, предвид надлежно въведеното от пълномощника на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати в полза на ОДМВР – Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Р. А., роден в Република България на *** г., гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-1322/09.05.2024 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройство и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на A. R./А. Р., роден в Република България на *** г., гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], постоянно пребиваващ в РБ чужденец.

ОСЪЖДА Р. А., роден в Република България на *** г., гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], да заплати на Областна дирекция на МВР гр.Кърджали, [адрес], юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, в 14-дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.