Решение по дело №12130/2020 на Софийски градски съд

 Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №…..

           Гр. София, 29.09.2022 г.

                                

       

            В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                   Мл. съдия : Десислава Чернева

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 12130 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 137580/01.07.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д № 359/2019 г. г. е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240 от ЗЗД, че Ц.Д.З. ЕГН ********** и Л.Р.А. ЕГН ********** дължат като солидарни длъжници на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата от 5 000 лв., главница по договор за кредит № **********, сключен на 27.07.2017 г., ведно със законна лихва от 11.05.2018 г. подаване на заявлението до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 29782/2018 г. по описа на СРС, 33 с - в и ответниците са осъдени за разноски в исковото и заповедното производства.

Искът е отхвърлен над размер от 5 000 лв. до пълния предявен размер от 11 168, 64 лв.

Решението се обжалва от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, чрез представителя му, в частта, в която искът е отхвърлен само относно претенцията за договорно възнаграждение в размер на 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв. В жалбата се поддържа, че искът относно посочената сума е отхвърлен незаконосъобразно и в нарушение на материалния закон. Неправилно СРС е приел, че договорното възнаграждение в посочения размер не се дължи, понеже клаузите на договора са в противоречие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК и договорът е недействителен. Излагат се подробни съображения, че договорът отговаря на императивните изисквания на ЗПК, в клаузите са подробно описани всички параметри на задълженията, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Сочи, че преди сключване на договора на ответника е предоставен стандартен европейски формуляр, в който са описани параметрите на договора и е подписан от кредитополучателя, още преди подписване на договора. На ответника е връчен и погасителен план съдържащ данни за размера, периодичността и датите на вноските. Поддържа още, че кредитополучателят е получил сумата и се е съгласил с цената на кредита. Сочи, че в договора е посочена ясно методиката за формиране на ГПР, като подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент, арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в случая е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочените задължения. Поддържа, че ГЛП от 41, 17 % и ГПР от 49, 89 % отговаря на законовите изисквания и не противоречи на добрите нрави, а ответниците са се съгласили с тези разходи и лихви към момента на сключване на договора. Излага доводи, че е известен факта, че лихвите при небанковите институции са по - високи с оглед риска при отпускане на финансов ресурс за кредитополучатели, които не могат да получат кредит от банките поради по - ниска кредитоспособност. Сочи, че за този вид кредитиране е меродавна пазарната цена на кредита, а не законната лихва, ограничена с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че с посочените ГПР и ГЛП страните не са поставени в неравностойно положение и те не противоречат на добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, понеже за страните няма пречка да уговарят неустойки и възнаградителни лихви над размерите на законната лихви за страната. При преценка за противоречие на договорената лихва с добрите нрави следва да се съобразят разходите на кредитора по предоставянето и обслужването на кредита, както и характера на договора и неговата цел. Поддържа, че възнаградителната лихва следва да се съизмери с размера на заема и срока за връщането му, както и дали заемът е обезпечен. Към момента на плащане на вноските законната лихва е била 10 %, като петкратния й размер о 50 % и договореният ГПР не противоречи на ограничението на ЗПК и добрите нрави. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в оспорената част и да приеме за дължимо договореното възнаграждение по кредита в размер на 2 418, 64 лв. Претендира разноски в производството.  

Въззиваемата страна - ответникът Л.Р.А., солидарен длъжник по договора за кредит, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, депозиран от особения й представител. Сочи, че в оспорената част решението е законосъобразно, правилно и обосновано. При постановяване на решението съдът е съобразил събраните пред него доказателства и материалния закон и е отхвърлил исковете до пълния размер. Излага съображения за неоснователност на жалбата. Моли да се потвърди решението в оспорената част.

Въззивамата страна - М.С.С., конституиран на мястото на първоначалната ответница Ц.Д.З. (основен кредитополучател), починала в хода на въззивното производство на 18.03.2022 г., не взема становище по жалбата.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Решението се оспорва само в частта, в която исковете са отхвърлени  за сума в размер от 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв., за която сума в жалбата се поддържа, че представлява възнаграждение за ползване на кредита по договор № **********.

В останалата уважителна и отхвърлителна част решението не е оспорено от страните и е влязло в сила.

Въззивният съд намира, че  в оспорената част решението е валидно и допустимо постановено, като не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

В случая е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Ц.Д.З. – кредитополучател и Л.Р.А. – солидарен длъжник общо за сумите, както следва : сумата от 11 168, 64 лв., дължима главница по договор за кредит № **********, сключен на 27.07.2017 г., ведно със законна лихва от 11.05.2018 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, такса в размер на 30 лв. за периода от 21.09.2017 г.  до 21.11.2017 г., лихва в размер на 27, 04 лв. за периода от 21.09.2017 г. до 21.11.2018 г. и 374, 51 лв. разноски по делото.

Производството се развива на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

По съществото на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на страните, въззивният състав намира следното :

Обосновано СРС е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, пълно и главно, съществуването на валидни договорни отношения с ответниците, по които за последните са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на главница и лихви, а ответниците следва да установят правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.

При съобразяване съдържанието на процесния договор от 27.07.2017 г., както и на поетите с него права и задължения, въззивният състав  споделя извода на СРС, че договорът е такъв за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от страните по договора.

В производството се установява, че между „П.К.Б.“ ЕООД, като кредитор и ответниците Ц.Д.З. - кредитополучател и Л.Р.А. - солидарен длъжник, на 27.07.2017 г. е сключен договор за потребителски кредит с № **********.

С договора дружеството предоставя на ответниците сумата в размер на 5 000 лв., която следва да се върне в рамките на 24 месеца (вноски), при размер на погасителната вноска 309. 11 лв. Годишният лихвен процент е фиксиран на 41. 17 %, а годишният процент на разходите - 49. 89 %. Не е спорно и се установява, съгласно преводно нареждане от 27.07.2017 г., че ищецът е предоставил на Ц.З. сумата по договора за кредит в размер на 5 000 лв.

В договора е уговорено и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3 750 лв., с размер на вноската по тях 156. 25 лв., като по този начин общото задължение по кредита е в размер на 8 750 лв.

Ц.Д.З. - основен кредитополучател, е починала в хода на въззивното производство на 18.03.2022 г., като на нейно място е конституиран наследникът й по закон М.С.С..

По отношение действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло и на отделните негови клаузи, в съдебната практика последователно се приема, че съдът следи служебно и без  изричен довод за нищожността на клаузите на договора. (т. 1 и т. 3 от ТР 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Преценката за нищожност се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен.

Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

В случая, както е посочил и СРС, процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете страна, към него са приложени ОУ, който също съдържат подпис на страните. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към договора за кредит са спазени.

Съдът обаче споделя изводите на СРС, че в оспореното решение не е спазено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. За да се приемат за спазени тези императивни изисквания, в погасителния план, дори ако е налице фиксиран лихвен процент както в случая, следва да има яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва - на база на целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното последователно изплащане или по някакъв друг начин.

Процесният погасителен план съдържа единствено сумата на погасителните вноски за главница и лихви, от която не става ясно за потребителя какъв е начина на  изчисляване на възнаградителната лихва, върху каква сума и за какъв период се начислява - върху остатъчния размер по кредита, върху конкретната вноска или по друг начин, с което се нарушават  правата на потребителя. По този начин той не е информиран, към момента на сключване на договора, с всяка вноска по кредита, която би извършил, каква част от задълженията погасява и каква част остана непогасена. Без да детайлна разбивка на погасителните вноски е невъзможно да се установи по какъв начин е начислена лихвата по кредита за всяка вноска и как е формиран претендирания от жалбоподателя размер.

На следващо място и във връзка с основните възражения на ищеца във въззивното производство по оспорената част на решението - по отношение определената в договора възнаградителната лихва в размер на 41, 17 % годишно, съдът намира следното :

Както се посочи, във всеки момент на производството и без довод на страната, е възможно да се достигне до заключение, че една клауза е сключена в нарушение на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.“

Следователно във всеки случай, когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните отношения.

Действително в съдебната практика становището, че няма пречка страните  да уговорят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, стига на не противоречи на добрите нрави. Такова противоречие е налице когато неравноправно се третират икономически по-слабите участници в оборота и се използува недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Настоящият състав възприема съдебната практика наложила критериите за добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения накърнява добрите нрави. Ето защо и клаузата за възнаградителната лихва, определена в по - висок размер от трикратния лихвен процент за страната, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Следователно уговорка за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41, 17 % годишно противоречи и на добрите нрави. Според въззивният състав клаузата за възнаградителната лихва по договора е нищожна, тъй като с нея се накърняват добрите нрави. Посочената клауза нарушават принципа на справедливост и еквивалентност на престациите и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца.

По изложените съображения в съвкупност, настоящият състав намира, че е налице основание за обявяване на договора за кредит за недействителен поради противоречие нарушения на императивни законови норми - по чл. 22 ЗПК, а на отделно основание, клаузата за възнаградителна лихва, на която се позовава ищеца, противоречи на добрите нрави. Както се посочи и по - горе, в чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че договорът за потребителски кредит е недействителен при допуснати нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 при сключването му. Съгласно чл. 23 ЗПК обаче, ако договорът за кредит бъде приет за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихвите и другите разходи по договора, както е приел и първоинстанционният съд.  

Като съобрази общия размер на претенцията от 11 168, 64 лв., в която е включена главница и възнаградителна лихва и т. н. разноски за допълнителни услуги, въззивният съд споделя изводите на СРС, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е основателен само  за главницата от 5 000 лв. По отношение на сумата от 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер на претенцията над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв., представляваща според ищеца възнаграждение за ползване на кредита по договор № **********, искът законосъобразно е отхвърлен.

Следователно в оспорената част, в която са отхвърлени исковете относно сума от 2 418, 64 лв. (възнаграждение за ползване на кредита), като част от отхвърления размер, над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв., решението съответства на материалния закон и следва да се потвърди. Тъй като изходят от спора не е променен, решението следва да се потвърди и по отношение разноските, присъдени в полза на ищеца.

Решението е влязло в сила в частта, в която исковете са уважени до размер от 5 000 лв., както и в частта, в която са отхвърлени над размер от 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер - над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв.

            По разноските във въззивното производство :

С оглед изхода на спора - жалбата няма да бъде уважена, право на разноски имат ответниците. Те на са направили разноски за въззивното производство и такива не се присъждат в тяхна полза.

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

                       

                                                          Р  Е Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 137580/01.07.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д. № 359/2019 г., в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240 от ЗЗД, предявен от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, срещу Ц.Д.З. ЕГН **********, починала на 18.03.2022 г., заместена по делото от наследникът й по закон М.С.С., ЕГН **********, и Л.Р.А. ЕГН **********, за признаване, че дължат солидарно сумата от 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв. и ответниците са осъдени за разноски.

 

РЕШЕНИЕТО № 137580/01.07.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д. № 359/2019 г. е влязло в сила в частта, в която исковете с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240 от ЗЗД, са уважени за сума в размер на 5 000 лв., главница по договор за кредит № **********, сключен на 27.07.2017 г., ведно със законна лихва от 11.05.2018 г. - подаване на заявлението до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 29782/2018 г.  на СРС, 33 с- в, както и в частта, в която исковете са отхвърлени за сумата от 2 418, 64 лв., като част от отхвърления размер над 5 000 лв. до пълния предявен от 11 168, 64 лв.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                           2.