№ 3269
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100512227 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 14078 от 17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 45306/2023 г. по описа на
СРС, 63- ти състав, е признато за установено, че Е. А. Й. дължи на „Макроадванс“ АД /в
качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен между него и дружеството
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би Си Банк България“ ЕАД – с
правоприемник „ОББ“ АД/, следните суми: 1/ сумата от 2098.38 лева – главница по договор
за банков кредит от 31.01.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А.
Й. като съдлъжник и 2/ сумата от 602.79 лева – обезщетение за забава за периода от
12.01.2020 г. до 10.01.2023 г. включително, както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 2607/2023 г. по описа на СРС – 17.01.2023 г., до окончателното изплащане на вземането,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС, като са отхвърлени исковите претенции за
1/ за сумата от 1203.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на главницата по
договора за кредит от 3302.24 лева и 2/ за сумата от 404.86 лева – разликата до пълния
претендиран размер на обезщетението за забава от 1007.65 лева, както и искът за същото за
периода от 10.01.2020 г. до 11.01.2020 г. вкл., поради неоснователност на претенциите в
отхвърлената част.
1
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на
ответницата – С. Н. П..
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Е. А. Й. с
излагане на съображения за неправилност на решението в установителната му част. Твърди
се, че цесията, извършена от първоначалния кредитор към ищеца, няма действие спрямо
ответницата, тъй като задължението на последната не е било цедирано – напротив, цедирано
е само вземането срещу длъжника С. Н. П.. Посочва се, че ответницата не е уведомена за
извършената цесия, а получаването на исковата молба при предявен установителен иск по
чл. 422 ГПК не е равнозначно на редовно уведомяване за цесия по смисъла на чл. 99, ал. 3
ЗЗД. Излагат се съображения, че ако се приеме, че ответницата има качество на поръчител,
макар и същата да е встъпила като съдлъжник за чуждо задължение, то следва да се приеме,
че задължението й е погасено с изтичане на шестмесечния срок, регламентиран в чл. 147
ЗЗД. Сочи се, че с оглед клаузите на договора за кредит следва да се приеме, че
задълженията на ответницата са погасени по давност още преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Навеждат се съображения, че в случая
неправилно първоинстанционният съд е възприел извода, че давността за цялото задължение
започва да тече от датата на падежа на последната вноска. При условията на евентуалност се
посочва, че в процесния случай приложение следва да намери кратката 3- годишна давност,
тъй като се касае за погасяване на кредит чрез периодични плащания. Твърди се още, че по
отношение на мораторната лихва е изтекла погасителната давност, поради което същата не
се дължи. Моли се съдът да отмени решението в обжалвана част и да постанови ново, с
което да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
„Макроадванс“ АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се
съдът да отхвърли въззивната жалба. Претендират се разноски.
Решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за 1/ за сумата от
1203.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на главницата по договора за кредит
от 3302.24 лева и 2/ за сумата от 404.86 лева – разликата до пълния претендиран размер на
обезщетението за забава от 1007.65 лева, както и искът за същото за периода от 10.01.2020 г.
до 11.01.2020 г. вкл., поради неоснователност на претенциите в отхвърлената част, като
необжалвано от ищеца е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
2
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
писмени доказателства се установява, че между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, от една
страна, и С. Н. П. – в качеството му на кредитополучател, и Е. А. Й. – в качеството й на
съдлъжник, от друга, на 31.01.2008 г. е сключен договор за банков кредит, по силата на
който банката е отпуснала на кредитополучателя сумата в размер на 10 150,00 лева при
годишна лихва в размер на 7,7 %, като между страните по договора за кредит е уговорено, че
кредитът ще бъде погасен на една изравнителна месечна вноска в размер на 88,98 лева,
дължима на 15.02.2008 г., и 119 равни анюитетни месечни вноски, всяка една в размер на
121,54 лева, дължими на 15- то число от съответния месец, считано от 15.03.2008 г. до
15.01.2018 г.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от приетото и
неоспорено от страните заключение на допуснатата по делото съдебно- счетоводна
експертиза, което въззивният съд кредитира на основание чл. 202 ГПК като обосновано,
пълно и компетентно изготвено, се установява, че отпуснатата по силата на процесния
договор за кредит сума е била усвоена на 31.01.2008 г. по сметка на кредитополучателя при
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, както и че последното погасено задължение по процесния
кредит за главница и договорна лихва е било за падежна дата 15.09.2015 г.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
писмени доказателства се установява, че между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и
ищцовото дружество „Макроадванс“ АД е сключен договор за цесия, по силата на който
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е прехвърлило на ищеца свои вземания, които не се
погасяват редовно от длъжниците, като изрично е уговорено, че по смисъла на договора
„вземания“ са всички дължими на продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ от негови
неизправни длъжници суми, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им
принадлежности, включително и с изтеклите лихви. В договора за цесия е уговорено още, че
под „длъжник“ следва да се разбира всяко физическо лице или юридическо лице –
кредитополучател, картодържател, съдлъжник или поръчител, което е задължено към
продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ за изплащането на конкретно вземане,
предмет на прехвърляне съгласно договора за цесия. От приложенията към договора за
цесия е видно, че на ищеца са били прехвърлени вземания по процесния договор за кредит в
размер на 4 046,53 лева, от които: 3 302,24 лева – главница; 174,77 лева – лихва, и 499,98
лева – законна лихва.
Спорно между страните във въззивното производство е дали сключеният договор за
цесия между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и ищцовото дружество е породил действие и
спрямо ответника в качеството му на солидарен длъжник.
3
Според разпоредбите на чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното.
Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 241 от 20.02.2018 г.,
постановено по т. д. № 985/2017 г. на ВКС, II т. о., която настоящата инстанция изцяло
споделя, не само поръчителството, а и всеки вид пасивна солидарност съставлява
обезпечение за кредитора. В тази връзка следва да се посочи, че действително в
разглеждания случай в приложението към договора за цесия, в което е описано вземането по
процесния договор за кредит, в графа „имена на длъжника“ е отбелязано единствено името
на кредитополучателя С. Н. П.. Както вече беше посочено обаче, в договора за цесия
фигурира изрична клауза, че вземанията, предмет на договора и представляващи дължими
суми от неизправни длъжници, се прехвърлят, респ. придобиват заедно с привилегиите,
обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, а под
„длъжник“ следва да се разбира всяко физическо лице или юридическо лице –
кредитополучател, картодържател, съдлъжник или поръчител, което е задължено към
продавача /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ за изплащането на конкретно вземане,
предмет на прехвърляне съгласно договора за цесия. В представения по делото договор за
кредит е посочено, че ответникът се задължава в качеството на солидарен длъжник.
Следователно и доколкото пасивната солидарност по своето естество е обезпечение за
кредитора и между страните по договора за цесия е изрично уговорено, че вземанията,
предмет на договора, се прехвърлят заедно с обезпеченията, то следва да се възприеме
изводът на първоинстанционния съд, че в разглеждания случай ищцовото дружество е
придобило вземанията срещу всички длъжници по процесния договор за кредит, а именно –
кредитополучателя и ответника в качеството му на солидарен длъжник.
Според разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него
документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне, а прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение – да изпълни
задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника,
извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия
кредитор /цесионера/. Допустимо е обаче по силата на принципа на свободата на договаряне
съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, съгласно
4
разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което упълномощителят
е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от
цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от
цедента нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките
на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства,
едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3
и ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода
на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника /така решение № 114 от
07.09.2016 г., постановено по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о./.
С оглед на изложеното и доколкото представените по делото писмени доказателства –
писмено потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, изходящо от
цедента /л. 15/, пълномощно, с което цедентът е упълномощил цесионера ищец да уведоми
всички длъжници за сключения договор за цесия /л. 16/, както и уведомление за извършено
прехвърляне на вземания, изходящо от ищеца като пълномощник на цедента и адресирано
до ответника /л. 18/, са връчени на ответника в хода на исковото производство, следва да се
приеме, че длъжникът ответник е бил надлежно уведомен за цесията, поради което на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на процесното вземане е породило действие
спрямо него.
Предвид всичко изложено дотук, противно на наведените във въззивната жалба
доводи, настоящата инстанция намира, че сключеният договор за цесия между
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и ищцовото дружество има за предмет вземането по
процесния договор за банков кредит срещу ответника в качеството му на солидарен
длъжник и договорът за цесия е породил действие спрямо последния, тъй като извършеното
прехвърляне му е било надлежно съобщено с получаването на препис от исковата молба и
приложенията към нея, в това число и гореописаните писмени доказателства, сред които и
нарочното уведомление за извършената цесия.
Спорен по делото се явява и въпросът досежно правилното приложение на института
на погасителната давност от страна на първоинстанционния съд, като настоящата инстанция
намира за частично основателни въведените от въззивника ответник оплаквания.
Съображенията за това са следните:
Неоснователни са твърденията на въззивника, че в разглеждания случай е настъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Това е така, защото съгласно т. 18 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за
банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането
си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
5
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на банката да
обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката кредитор трябва да е
уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Настоящият съдебен състав счита, че даденото разрешение в т. 18 на посоченото
Тълкувателно решение намира приложение и за договорите за потребителски кредит, тъй
като разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ намира приложение за всички видове договори за
кредит. В настоящия случай настъпването на предсрочната изискуемост на кредита е
уговорено в чл. 8 – 10 от договора при осъществяването на определени обстоятелства
/нарушение на определени задължения от страна на кредитополучателя и съдължника,
включително при изцяло или частично неплащане на което и да е парично задължение по
договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение/. Както вече беше
посочено, предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от страна на
длъжника на изявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем, ако към
този момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й.
По делото не се твърди от страна на ищеца, а и не са представени доказателства за
направено от банката кредитодател или от ищеца и връчено на ответника солидарен
длъжник по договора за кредит волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че в настоящия случай не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита.
Към представения по делото договор за банков кредит не е приложен погасителен
план. Съставянето на такъв обаче според действащия към момента на сключване на
процесния договор ЗПК /отм./ не е задължителен – достатъчно е посочването на условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и
датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания /чл. 7, т.
1 ЗПК, отм./. В разглеждания случай, както вече беше посочено, по делото се установява, че
между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, от една страна, и С. Н. П. – в качеството му на
кредитополучател, и Е. А. Й. – в качеството й на съдлъжник, от друга, на 31.01.2008 г. е
сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на
кредитополучателя сумата в размер на 10 150,00 лева при годишна лихва в размер на 7,7 %,
като между страните по договора за кредит е уговорено, че кредитът ще бъде погасен на
една изравнителна месечна вноска в размер на 88,98 лева, дължима на 15.02.2008 г., и 119
равни анюитетни месечни вноски, всяка една в размер на 121,54 лева, дължими на 15- то
число от съответния месец, считано от 15.03.2008 г. до 15.01.2018 г. При съобразяване с
посочените условия на процесния договор вещото лице е изготвило неоспорен от страните
погасителен план.
В заключението на ССчЕ е посочено, че последното погасено задължение по
6
процесния кредит за главница и договорна лихва е за падежна дата 15.09.2015 г. По делото
не се установява плащане на претендираното от ищеца вземане за съответните части от
главницата, включени в следващите месечни вноски по кредита, а именно – за периода от
15.10.2015 г. до 15.01.2018 г., поради което следва да се приеме, че същото към момента на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
12.01.2023 г., е било изискуемо. Ето защо, приложение следва да намери разрешението,
дадено с Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г., постановено по т. д. № 3/2023 г. на
ОСГТК на ВКС, а именно че – при уговорено погасяване на паричното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от
главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от
момента на изискуемостта на съответната вноска. При съобразяване с цитираното
Тълкувателно решение и при съблюдаване на разпоредбата на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП
настоящият съдебен състав намира, че претендираното от ищеца вземане за съответните
части от главницата, включени в месечните вноски по процесния договор за кредит за
периода от 15.10.2015 г. до 15.10.2017 г. вкл., е погасено по давност. Следователно
единствено дължимо и непогасено по давност остава претендираното от ищеца вземане за
тези части от главницата, включени във вноските с падежни дати, както следва: 15.11.2017 г.,
15.12.2017 г. и 15.01.2018 г.
Видно от изготвения от вещото лице погасителен план, във вноската с падежна дата
15.11.2017 г. е включена главница в размер на 119,23 лева; във вноската с падежна дата
15.12.2017 г. – 119,99 лева, а във вноската с падежна дата 15.01.2018 г. – 121,55 лева.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане в общ размер на 360,77 лева.
Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 360,77 лева до 2 098,38
лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г., сключен между
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А. Й. като съдлъжник, като вместо него следва да се
постанови ново, с което искът в тази част следва да бъде отхвърлен.
За пълнота следва да се посочи, че възраженията на въззивника, че в разглеждания
случай погасителната давност е 3- годишна, доколкото се касае за периодични плащания, са
неоснователни. Това е така, защото при разсрочването на едно парично задължение, което
по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката
плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. В този случай задължението се погасява на
части в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на
кредитора /по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД/. При договорите с периодично или
продължително действие през всеки период от време и двете страни по правоотношението
престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи,
които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане.
Обратното – при уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно
задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт
7
сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично /така
Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2019 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид
изложеното и доколкото в разглеждания случай е налице именно хипотеза на разсрочване на
части на еднократно задължение, а именно – задължение за погасяване на главница по
отпуснат кредит, приложение следва да намери общата 5- годишна погасителна давност.
Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба, че в случая приложение
следва да намери шестмесечният срок, регламентиран в разпоредбата на чл. 147 ЗЗД. Това е
така, защото в разглеждания случай, както вече беше посочено по- рано, не се касае за
поръчителство, а за пасивна солидарност, доколкото в представения по делото договор за
кредит е посочено, че ответникът се задължава в качеството на солидарен длъжник, като
това обстоятелство е било отделено за безспорно от първоинстанционния съд с доклада по
делото. Освен това, твърденията на въззивника, че същият се е задължил като поръчител, а
не като солидарен длъжник, се навеждат за първи път пред въззивната инстанция, поради
което се явяват преклудирани и въззивната инстанция не дължи излагане на съображения
във връзка с тях.
Претенцията за мораторна лихва върху дължимата главница за периода от 12.01.2020
г. до 10.01.2023 г., противно на изложеното във въззивната жалба, не е погасена по давност,
като същата, изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК и при съобразяване с чл. 6 ЗМДВИП,
възлиза на 123,92 лева. Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 123,92
лева до 602,79 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г. до
10.01.2023 г. включително, като вместо него следва да се постанови ново, с което искът в
тази част следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на делото разноските следва да се разпределят съобразно уважената,
респ. отхвърлената част от исковете.
На ищеца за заповедното производство се дължи сумата в размер на 7,66 лева, а за
исковото – 105,85 лева, поради което решението на СРС, следва да се отмени в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца горницата над сумата от 7,66 лева до размера
от 42,68 лева, представляваща разноски за заповедното производство, както и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца горницата над сумата от 105,85 лева до
размера от 589,89 лева, представляваща разноски за исковото производство.
Ответникът не е претендирал разноски за заповедното производство, поради което
такива не следва да му бъдат присъждани. За исковото производство на ответника се дължи
сумата в размер на 887,54 лева, поради което ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от още 514,28 лева.
Във въззивното производство въззивникът ответник е претендирал разноски в общ
размер на 954,02 лева, от които 54,02 лева за заплатена държавна такса и 900 лева за
заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира своевременно направеното от страна
8
на въззиваемия възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
за неоснователно с оглед на обстоятелството, че размерът на последното кореспондира с
фактическата и правна сложност на делото, както и с реално извършената от адвоката
работа. Ето защо и предвид изхода на спора пред настоящата инставция, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата в размер на 560,33 лева, представляваща
разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемият ищец е претендирал юрисконсултско възнаграждение, което
настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя в размер на 100 лева. Ето
защо и предвид изхода на спора пред въззивния съд, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата в размер на 41,27 лева, представляваща разноски за въззивната
инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 14078 от 17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 45306/2023 г. по
описа на СРС, 63- ти състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Е. А. Й., с
ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ж.к. *********, ********* дължи на „Макроадванс“
АД, с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. София, ул. Г. С. Раковски № 147, ет. 5, ап.
14 /в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен между него и дружеството
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би Си Банк България“ ЕАД – с
правоприемник „ОББ“ АД/, следните суми: 1/ сумата над 360,77 лева до 2 098,38 лева –
главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк
(България)” ЕАД и Е. А. Й. като съдлъжник и 2/ сумата над 123,92 лева до 602,79 лева –
обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г. до 10.01.2023 г. включително, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Е. А. Й., с ЕГН:
********** и адрес: гр. София, ж. к. Хаджи Димитър, бл. *********, ********* е осъдена да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Макроадванс“ АД, с ЕИК: ********* и адрес
на управление: гр. София, ул. Г. С. Раковски № 147, ет. 5, ап. 14 сумата над размера от 7,66
лева до размера от 42,68 лева, представляваща разноски в производството по ч. гр. д. №
2607/2023 г. по описа на СРС, и сумата над размера от 105,85 лева до размера от 589,89 лева,
представляваща разноски в исковото производство, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14 /в качеството му на
цесионер по договор за цесия, сключен между него и дружеството „Райфайзенбанк
(България)” ЕАД/ по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД срещу ответника Е. А. Й., ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ул. „*********, вх. ********* за признаване за установено,
9
че ответникът Е. А. Й. дължи на „Макроадванс“ АД следните суми: сумата над 360,77 лева
до 2 098,38 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г.,
сключен между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А. Й. като съдлъжник, и сумата над
123,92 лева до 602,79 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г.
до 10.01.2023 г. включително, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14078 от 17.07.2024 г., постановено по гр. д. №
45306/2023 г. по описа на СРС, 63- ти състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено
по предявените от „Макроадванс“ АД, с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. София,
ул. Г. С. Раковски № 147, ет. 5, ап. 14 /в качеството му на цесионер по договор за цесия,
сключен между него и дружеството „Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би
Си Банк България“ ЕАД – с правоприемник „ОББ“ АД/, по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 86 ЗЗД, че Е. А. Й., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ж. к. Хаджи Димитър, бл.
*********, ********* дължи на „Макроадванс“ АД следните суми: 1/ сумата в размер на
360,77 лева – главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г., сключен между
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А. Й. като съдлъжник, и 2/ сумата в размер на 123,92
лева – обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г. до 10.01.2023 г. включително, както
и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС – 17.01.2023
г., до окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на
СРС, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Е. А. Й., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ж. к.
Хаджи Димитър, бл. *********, ********* е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК на „Макроадванс“ АД, с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. София, ул. Г. С.
Раковски № 147, ет. 5, ап. 14 сумата размер на 7,66 лева, представляваща разноски в
производството по ч. гр. д. № 2607/2023 г. по описа на СРС, и сумата в размер на 105,85
лева, представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14 да заплати на Е. А. Й., ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, ул. „*********, вх. ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
още 514,28 лева, представляваща разноски в исковото производство, както и сумата в размер
на 560,33 лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е. А. Й., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „*********, вх.
********* да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14 на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата в размер на 41,27 лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач С. Н. П., ЕГН:
********** на страната на ответника Е. А. Й., ЕГН: **********.
10
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11