Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 18.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на четвърти ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: АДРИАНА
АТАНАСОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 1472 по
описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 458568/26.07.2018 г., постановено по гр.
д. № 81491/2017 г. по описа на СРС, 42 състав е:
- осъдена Л.Р.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.93 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща подлежащ на връщане задатък, ведно със законната
лихва върху главницата,считано от предявяване на иска - на 16.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен иска, предявен от Г.Г.Н.
против Л.Р.К. в частта за разликата над 2493,50 лева до пълния претендирай
размер от 4987 лева;
- осъден Е.Б.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.93 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща подлежащ на връщане задатък, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 16.11.2017 г. до окончателното
изплащане на взема нето, като е отхвърлен иска, предявен от Г.Г.Н. против Е.Б.К.
в частта за разликата над 2493,50 лева до пълния претендирай размер от 4987
лева;
- осъдена Л.Р.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.92 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща неустойка, уговорена съгласно чл.З от споразумение
от 11.07.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано от
предявяване на иска – на 16.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането;
- осъден Е.Б.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.92 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща неустойка, уговорена съгласно чл.З от споразумение
от 11.07.2013 г., ведно със законната
лихва върху главницата,считано от предявяване на иска - на 16.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането.
С постановеното решение са осъдени Л.Р.К., ЕГН **********
и Е.Б.К., ЕГН **********, да заплатят на основание чл.81 от ГПК, вр. чл.78,ал.1
от ГПК на Г.Г.Н., ЕГН **********, сумата от 918,96 лева – съдебно-деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение; осъден е Г.Г.Н., ЕГН **********,
да заплати на основание чл.81 от ГПК, вр. чл.78,ал.3 от ГПК на Л.Р.К., ЕГН **********,
и Е.Б.К., ЕГН **********, сумата от 100.00 лева заплатено адвокатско
възнаграждение.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ответниците Л.Р.К. и Е.Б.К. с изложени доводи за
недопустимост в частта на произнасяне по исковете по чл.93 ЗЗД, тъй като съдът
се е произнесъл по непредявено основание. С исковата молба ищецът е основал
вземането си за двойният размер на капарото на чл.8 от предварителния договор,
а не на чл.2 от споразумението за прекратяване на предварителния договор. В
случая, с подписване на допълнителното споразумение страните по взаимно
съгласие са приели, че са отпаднали насрещните им права и задължения по него. С
оглед това претенцията на ищеца намира своето основание в чл.2 от
споразумението. Като е уважил претенцията на основание чл.8 от предварителния
договор, а не на основание чл.2 от споразумението съдът недопустимо е уважил
иск на непредявено основание.
Излагат доводи за неправилност на постановеното от
СРС решение по отношение на Е.Б.К.. С подписване на споразумението същият не се
е задължил да върне сума, която не е получил по предварителния договор.
Излагат доводи за неправилност на постановеното от
СРС решение в частта на произнасяне по претенциите по чл.92 ЗЗД. Договорената
неустойка има характер на мораторна неустойка, поради което се явява
прекомерна, извън присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция. Изводите
на първоинстанционния съд в обратен смисъл намират за неправилни и
необосновани.
Отправят искане за отмяна на постановеното решение в
обжалваната част и отхвърляне на предявените искове.
В останалата част Решение № 458568/26.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 81491/2017 г. по описа на СРС, 42 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Въззиваемият Г.Г.Н. оспорва, като неоснователна
подадената въззивна жалба и излага доводи за допустимост и правилност на
постановения от първата инстанция краен съдебен акт. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Доводите на жалбоподателя за произнасяне по
непредявено основание, съдът намира за неоснователни. С постановеното решение
не е допуснато нарушение на диспозитивното начало. Съгласно Решение № 33 от
16.02.2016 г. по гр. д. № 4575/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по
реда на чл.290 от ГПК, което настоящият състав възприема: "Произнасяне по
непредявен иск е налице само когато в нарушение на диспозитивното начало съдът
е разгледал иск, с който не е сезиран или е определил предмета на делото въз
основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала." В настоящия
случай не се касае до недопустим съдебен акт, дотолкова доколкото
първоинстанционният съд не е разгледал други факти, различни от заявените от
страните, предвид което се е произнесъл именно в параметрите, очертани от
страните по спора, като същевременно е дал вярна правна квалификация.
Във връзка с доводите по въззивната жалба за
неправилност на постановеното решение, настоящия състав намира следното:
Първоинстанционният съд е установил правилно
фактическата обстановка по спора и е приложил правилно материалния закон при
произнасяне по претенциите по чл.93 ЗЗД.
Сключеният между страните - Л.Р.К. и Е.Б.К., като
продавачи, и Г.Г.Н., като купувач предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 21.12.2012 г. е бил прекратен с подписване на споразумение от
11.07.2013 г. С последното страните са постигнали съгласие за прекратяване на
сключения предварителен договор без изследване на вината за неизпълнението на
поетото с предварителния договор задължение за сключване на окончателен договор
за продажба на недвижим имот с цена 22550 евро.
Именно с подписване на споразумението продавачите Л.Р.К.
и Е.Б.К. са поели задължение за връщане на заплатеното им на 21.12.2012 г. по
предварителния договор капаро /задатък/ в размер на 4987 лева /чл.2 от
споразумението/ в срок до 30.09.2013 г. Същевременно, същите са поели
задължение именно по споразумението, че при неизпълнение в посочения срок ще
дължат и неустойка в същия размер - 4987 лева /чл.3 от споразумението/.
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства
е установено, че сумата 4987 лева дадена като капаро /задатък/ по прекратения
предварителен договор не е върната от продавачите на купувача. Не е установено
и заплащане на договорената неустойка по споразумението в размер на 4987 лева
доколкото задълженията по споразумението не са изпълнени.
Възраженията на ответниците – продавачи по
прекратения предварителен договор, че договорената неустойка е прекомерна и не
отговоря на присъщата и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
съдът намира за неоснователно.
С разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД, съгласно която
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е
уредил две от функциите на неустойката- обезпечителна и обезщетителна. Не
съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че като форма на
договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и
неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл.9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници.
Тази наказателна функция несъмнено намира приложение
тогава, когато размерът на същата е по- голям от размера на претърпените вреди,
но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с
императивните норми на закона и на добрите нрави – морална категория,
съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап.
Именно последните не допускат и използването на
договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора
и един от корективите на последното е предвидената от законодателя в чл.26,
ал.1, пр.3 ЗЗД възможност за прогласяването и за нищожна.
В този смисъл са и задължителните постановки в т.3
на ТР № 1/ 15. 06. 2010 год. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради
накърнавяне на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
С оглед дадените разяснения, настоящия състав намира
за неоснователно оплакването на въззивника за допуснато нарушение на закона,
при извършената от първоинстанционния съд преценка на валидността на
договорената между страните неустойка за забава, обективирана в клаузата на
чл.3 от сключеното между страните споразумение.
Възприетото от първоинстанционния съд разрешение на
въведения с възражението на ответника спорен въпрос за валидността неустоечната
клауза в процесния договор е в съответствие с така дадените разяснения по
приложението на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и критериите
за определяне на неустойката за нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
При искане за намаляване на неустойката, поради
прекомерност доказателствената тежест за установяване на претърпените вреди
носи длъжникът, а не кредиторът, несъответствието на неустойката с вредата също
е факт, подлежащ на доказване от него съгласно Решение № 12 от 21 март 2011 г.
по т.д. № 1056/2009 г. на І т.о. на ВКС, което се възприема от настоящия
състав.
Уговорената със споразумението договорна мораторна неустойка
с фиксиран размер - 4987 лева е за забава в изпълнението на задължението за
връщане на заплатеното от купувача на продавача капаро по прекратения
предварителен договор. Т.е. същата има характер на мораторна неустойка и
обезпечава изпълнението на задължението в посочения срок. Размерът на вредата
от забавено изпълнение за посочения срок от 01.10.2013 г. до 16.11.2017 г.
възлиза на сумата 2091.54 лева, представляваща законна лихва за забава върху
сумата за посочения период. Доколкото договорената мораторна неустойка
надвишава еднократно размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на
главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, то, същата
не излиза извън присъщите й обезщетителни, обезпечителни и санкционни функции,
като към момента на сключване на процесния договор не създава възможност за
несправедливо обогатяване на кредитора, не накърнява добрите нрави и не обуславя
нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
договорна мораторна неустойка правилно и законосъобразно е бил уважен от СРС.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната
му част, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора в полза на жалбоподателя не
следва да бъдат присъждани разноски.
От страна на ответника по жалбата не са претендирани
разноски и такива не са сторени пред настоящата инстанция, поради което съдът
не дължи произнасяне в посочения смисъл.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458568/26.07.2018 г., постановено по гр.
д. № 81491/2017 г. по описа на СРС, 42 състав в частта, в която е:
осъдена Л.Р.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.93 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща подлежащ на връщане задатък, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - на 16.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането;
осъден Е.Б.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.93 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща подлежащ на връщане задатък, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 16.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането;
осъдена Л.Р.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.92 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща неустойка, уговорена съгласно чл.З от споразумение
от 11.07.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано от
предявяване на иска – на 16.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането;
осъден Е.Б.К., ЕГН **********,***, да заплати на
основание чл.92 от ЗЗД на Г.Г.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
2493,50 лева, представляваща неустойка, уговорена съгласно чл.З от споразумение
от 11.07.2013 г., ведно със законната
лихва върху главницата,считано от предявяване на иска - на 16.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В останалата част Решение № 458568/26.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 81491/2017 г. по описа на СРС, 42 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.