Решение по дело №390/2019 на Окръжен съд - Ловеч

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№

 

гр. Ловеч, 14.10.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Окръжен съд - Ловеч, Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тринадесети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

                           ЧЛЕНОВЕ:   ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

                                                 КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия

 

            при участието на секретаря Галина Аврамова, като разгледа докладваното от младши съдия Кристиан Гюрчев в.гр.д. № 390 по описа за 2019 г. на Окръжен съд – Ловеч, за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 88 от 18.02.2019 г., постановено по гр. д. № 694 по описа за 2016 г. на Районен съд – Ловеч, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни и недоказани, предявените от Т.Г.Т. срещу И.С.И., М.К.И., И.Ц.М. и Г.Ц.М., пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС за признаване за установено, че Т.Т. е придобил по давност следния недвижим имот - Апартамент № 5 /пет/, находящ се в урбанизираната територия на гр. Ловеч, община Ловеч, област Ловеч, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №43952.514.41.5.5 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрен със Заповед №РД-18-10/17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: гр. *****, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване върху Поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, при граници и съседи на обекта по схема: на същия етаж: 43952.514.41.5.6, под обекта: 43952.514.41.5.3, над обекта: 43952.514.41.5.7, а по стар регулационен план: Апартамент № 5 на 3-ти етаж, вК. „Б“ от жилищен блок „Осъм", находящ се в гр. Ловеч, със застроена площ на жилището 103.86 кв.м., състоящ се от две спални, дневна, столова, бокс, баня, тоалетна, килер и антрета при граници: улица, от две страни двор, М.Н., К.Д., Н.П., заедно с принадлежащите Избено помещение № 1 с площ от 17.93 кв.м., при граници: П.В., М.Н., и Таванско помещение № 1 с площ от 16.29 кв.м., при граници: С.П., стълбище и заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор № 43952.514.41.

Със същия съдебен акт първоинстанционният съд отхвърлил като неоснователни предявените от Т.Т. против И.И., и М.И., пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че И.И. и М.И. не са били собственици на подробно описания по-горе недвижим имот в периода от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г.

Съдът е отхвърлил като неоснователени предявените от Т.Т. против И. М.и Г.М. пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че И.М. и Г.М. не са собственици на подробно описания по-горе недвижим имот.

По отношение на претенциите за съдебно-деловодни разноски районният съд отхвърлил искането на Т.Т. за присъждане на такива и го осъдил да заплати, както следва: на И.И. сумата от 435 лв., на И.М. сумата в размер на 1000 лв. и на Г.М. сумата в размер на 1500 лв., като оставил без уважение искането в частта за присъждане на сума в размер на 300 лв., представляваща заплатени пътни разходи, поради недоказаност. На основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗА съдът осъдил Т. да заплати на адв. С.С. *** сумата от 2500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на въззиваемите И.И. и М.И..

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Т.Т., в която се излагат подробни мотиви за неправилност, незаконосъобразност, необоснованост на обжалвания съдебен акт, както и че последният бил постановен при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи, че от събраните по делото доказателства е видно, че през целият период от 20.06.2003 г. до датата на въвода, извършен от ЧСИ Велислав Петров, жалбоподателят е владял процесния имот като свои, като въззиваемите не са манифестирали пред него правото си на собственост. Твърди, че съдът не е взел предвид, че владението е фактическо действие и същото не може да се осъществи с отбелязване в нотариален акт или декларация. Счита, че по делото не са налице доказателства, от които да се установи, че И.И. и М.И. са упражнявали фактическата си власт чрез действащата като държател Г. Д.. Сочи, че процесната хипотеза касае случай на „завладяване“, поради което не е налице задължение невладеещият собственик да бъде уведомен за намерението за своене на владелеца. Релевира, че неплащането на данъци и отбелязването му в Книгата за етажната собственост като „член на домакинство“ не опровергават презумпцията по чл. 69 от ЗС. Счита, че по делото са събрани доказателства, че е плащал битови сметки и е извършвал частични ремонтни дейности, които следва да се разглеждат като манифестиране на намерение за своене. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен изцяло, като въззивната инстанция уважи предявените искове. Претендира разноски и за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор от И.С.И., М.К.И., И.Ц.М. и Г.Ц.М., депозиран чрез процесуалния им представител адв. С.С.. Според въззиваемата страна цялостното поведение на жалбоподателя, а именно – извършеното вписване на майка му за собственик, а на него като член на домакинство й в Книгата на етажната собственост, заявеното намерение да закупи жилището от И.И., даването на информация и ангажирането на свидетели за установяване, че майка му е придобила имота по давност, демонстрира, че жалбоподателят не е упражнявал владение върху имота. Акцентира, че по силата на сключения договор за покупко-продажба между Г. Д. и И.И. и М.И. владението е преминало върху последните, като го упражнявали чрез своя праводател Г. Д.. Твърди, че от наличните по делото доказателства се е установило, че Т.Т. не е предприел действия по отстраняване на Д., поради което владението им не е било и прекъснато. На следващо място се съгласява с извода на съда, че липсва т. нар. „завладяване“, доколкото правното основание за ползване на имота по отношение на жалбоподателя е възникнало на основание чл. 60 от СК от 1968 г., идентичен с чл. 71 от СК от 1985 г. В тази насока счита, че жалбоподателят е упражнявал фактическа власт върху процесното жилище, но не като владелец, а като държател, доколкото не е имал намерение да го свои като свои. С оглед на посоченото счита, че съдът правилно е оставил без уважение исковите претенции на жалбоподателя, а решението като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира да му се присъдят разноски за предоставена правна помощ по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание жалбоподателя не се явява, представлява се от адв. Т., която изразява становище, че поддържа жалбата.

Въззиваемата страна се представлява от адв. С., който поддържа изложеното в отговора и счита, че жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

От допуснатите по гр. дело № 694 по описа за 2016 г. на Районен съд – Ловеч доказателства, като съобрази становищата на страните и в изпълнение на задължението си по чл. 235 от ГПК, съдът приема следното:

Въззивното производство е допустимо, тъй като въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК. С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният състав счита, че решението на Районен съд-Ловеч е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност и е допустимо. След разглеждане на спора по същество и след анализ на казуса от фактическа и правна страна, настоящата инстанция счита, че същото е ПРАВИЛНО.

По същество:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с пасивно субективно и обективно кумулативно съединени искове: положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗС - за признаване за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на процесния недвижим имот – апартамент № 5, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 43952.514.41.5.5 по КККР на гр. Ловеч, подробно индивидуализиран в исковата молба, ведно с принадлежащите избено помещение № 1 и таванско помещение № 1, и отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК - за признаване за установено, че ответниците не са собственици на същия имот

В тази насока излага твърдения, че Т.Т. е единствено дете на Г. Д. и е започнал да упражнявал фактическа власт върху процесното жилище с намерение за своене от настъпване на пълнолетието си през 1996 г., като владението му било непрекъснато и необезпокоявано от никого до момента, в който през месец март 2014 г. ЧСИ Велислав Петров се опитал да направи въвод във владение на И.И.. Сочи, че до посещението на съдебния изпълнител не е знаел за сключването на сделки с имота или за наличието на съдебни спорове по отношение на жилището между Д. – негова майка, и И.С. и И.М.. Изтъква, че никой от въззиваемите не се е манифестирал като владелец на имота и не е упражнявал фактическа власт върху него, поради което счита, че сключените на 20.06.2003 г. и 18.11.2011 г. договори за покупко-продажба не са произвели вещно-правно прехвърлително действие. Същевременно, той като владелец на имота, демонстрирал пред тях поведение, което недвусмислено сочело, че упражнява собственически правомощия върху имота в пълен обем и това негово поведение им било известно. Счита, че е придобил процесния имот по давност, тъй като предвиденият в чл. 79 от ЗС 10-годишен давностен срок е изтекъл към 06.06.2006 г., считано от навършването на пълнолетието му – 06.06.1996 г., а владението му било необезпокоявано до 07.05.2014 г., когато И.М. и Г.М. предявили ревандикационен иск спрямо него, тоест налице са общо 18 години на непрекъснато и необезпокоявано владение. Сочи, че упражняваната от него фактическа власт върху имота е осъществена чрез т.нар. „завладяване“ – осъществена при липса на основание, поради което следва да намери приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС, а именно, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец и в такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, като е достатъчно упражняваното владение да е в предвидения от закона срок и да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Акцентира, че е предал владението на имота на 11.03.2016 г. на И.И. под давление на адв. К..

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК въззиваемите И.И., М.К., И.М. и Г.М., всички чрез адв. С.С., са депозирали отговор, с който оспорват изцяло претенциите на Т.. Изразяват несъгласие с изложеното в исковата молба твърдение, че Т.Т. е владял процесният недвижим имот в продължение на повече от 10 години, като оспорват както наличието на обективния елемент на владението /фактическата власт върху имота/, така и наличието на субективния елемент /намерението за своене/. Поради това считат, че в негова полза не е текла придобивна давност и същият не е могъл да придобие правото на собственост на това основание. Навеждат се и доводи, че в случай, че се приеме, че от навършване на пълнолетието си до предявяване на настоящия иск ищецът е живял в процесния жилищен имот, той е бил негов държател, а не владелец, тъй като го е ползвал от името на своята майка. На следващо място се оспорва твърдението на жалбоподателя, че от 2003 г. до предявяване на иска владение не е било предавано на въззиваемия, като се навеждат твърдения в обратната насока, като още в нотариалния акт за покупко-продажба от 20.06.2003 г. било посочено, че владението на имота се предава от продавача на купувача М.И. и макар и физически имотът да не бил предаден в деня на подписване на договора, владението върху него се е упражнявало от новите собственици чрез продавача Г. Г.Д., която първоначално е била оставена в имота докато организира освобождаването му. Посочва се още, че по силата на сключен на 24.09.2003 г. предварителен договор между майката на ищеца – Г. Д. и въззиваемите И.И. и М.И., първата се е задължила да закупи процесния имот от ответниците, а в резултат на постигната спогодба през 2004 г. между Г. Г.Д. и ответника И.И., обективирана в декларация с нотариална заверка на подписа на Г. Д. от 23.02.2004 г., последната била оставена да живее и ползва имота. Въз основа на изложеното се правят изводи, че след 20.06.2003 г. И. и М. И.са владяли имота чрез третото лице Г. Г.Д., която е била държател на имота от тяхно име и по този начин те, макар и да не са ползвали физически имота, са били негови владелци и редовно са плащали данъците за него. Поради това считат, че от тази дата - 20.06.2003 г., са установили владение върху имота, което не е било прекъсвано и с оглед на това придобивна давност в полза на трети лица не е било възможно да тече. Оспорват се и твърденията в исковата молба, че Т. е освободил имота в резултат на въздействие, оказано му от адвокат В.К.., като се навеждат факти за постигната договореност през м. февруари 2016 г. между жалбоподателя и въззиваемия И.С.И., съгласно която първият да освободи жилището, а вторият да му съдейства за прекратяване на всички дела относно имота, като ищецът помолил да му се даде срок да предаде владението до средата на м. март, с оглед необходимостта от време да организира изнасяне на движимите си вещи. Оспорва се и твърдението на Т., че е демонстрирал пред всички въззиваеми поведение, сочещо на упражнявани от него собственически правомощия върху имота в пълен обем, като се изтъква, че до извършения въвод във владение през 2014 г., никой от въззиваемите не е знаел, че в имота живее някой друг, освен Г. Г.Д..  

С отговора си въззиваемите И.И. и М.И. са направили възражение за извършени подобрения в процесния недвижим имот на стойност 30 000.00 лева и възражение за задържане на имота до заплащане на подобренията и разноските, в случай че претенциите на жалбоподателя се приемат за основателни и същият бъде признат за собственик на имота. Във връзка с тези възражения се твърди, че на 25.03.2016 г. между И.М. и Г.М., от една страна като продавачи, и И.С.И., от друга страна като купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот и въз основа на този договор И.С.И. ползва имота и към настоящия момент, като във връзка с ползването е осъществил значителни ремонтни дейности и направил съществени подобрения, сред които, но не само: шпакловане и изправяне на стените и тавана на цялото жилище, смяна на дограма и врати, смяна на подова настилка, подновяване на ел. и ВиК инсталация, преустройство на помещения, боядисване, поставяне на плочки и цялостно обзавеждане на санитарните помещения и др., на стойност над 30 000 лева за труд, средства и материали, а извършените ремонти и подобрения довели до увеличаване стойността на имота с много по-голяма сума.

Като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното:

Жалподателят Т.Г.Т. е роден на *** г. и негови родители са Г. Г.Д. и Г.Т.Г. /видно от удостоверение за раждане от *** г. на ГНС-Ловеч/.

С Нотариален акт за дарение № 11, том X, дело № 2998/30.12.1993 г. на Нотариус при ЛРС, Г.Д.С. и Ц.С.С.дарили на дъщеря си Г. Г./тогава с фамилно име Г./, собствения си недвижим имот – апартамент № 5, на трети етаж, вК. „Б“, от жил. блок „Осъм“, находящ се в гр. Ловеч, с площ от 103.86 кв.м., заедно с избено помещение № 1 и таванско помещение № 1 и заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на ползване от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо държавен терен парцел II, в кв. 42, с площ от 1060 кв.м. по плана на гр. Ловеч, при граници: улица, жк. блок „Прогрес“, помпена станция, държавни парцели, като дарителите си запазили правото да живеят в имота до края на живота си.

С нотариално заверена декларация от 18.06.2003 г., Ц.С.С.се отказала от запазеното в нейна полза право на ползване върху апартамента с цитирания по-горе нотариален акт. 

По силата на сключен договор за покупко-продажба от 20.06.2003 г., оформен с Нотариален акт № 82, том III, рег. № 2685, дело № 332/2003 г. на Нотариус Нели Хаджикръстева, Г. Г.Д. продала на ответницата М.К.И. описания по-горе апартамент № 5, като в т. 3 от нот. акт изрично е записано, че владението на имота се предава от продавачката на купувачката в деня на сключване на договора. Не се спори, че към момента на сделката М.К.И. има сключен граждански брак с ответника И.С.И., от което следва, че имотът е придобит при условията на съпружеска имуществена общност /СИО/.

Впоследствие, на 24.09.2003 г. е сключен Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот между М.К.И. и И.С.И., като продавачи, и Г. Г.Д., като купувач, с който продавачите се задължили да продадат на купувача същия апартамент, с уговорен срок за сключване на окончателен договор – до 03.10.2003 г. Не се спори, че окончателен договор по нотариален ред не е сключен.

С Декларация с нотариално заверен подпис рег. № 791/23.02.2004 г. при Нотариус Нели Хаджикръстева, Г. Г.Д. декларирала, че в срок до 21.06.2004 г. се задължава да освободи недвижимия имот, който е продала на М.К.И. с Нотариален акт № 82, т. 3 от 2003 г. на същия нотариус, а именно апартамент № 5, на трети етаж, вК. „Б“ от жилищен блок „Осъм“, находящ се в гр. Ловеч.  

С Нотариален акт № 166, том V, рег. № 3308, дело № 299/2011 г. на Нотариус Младен Дойнов, на 18.11.2011 г. е сключен договор за покупко-продажба, по силата на който И.С.И. и М.К.И. продали на въззиваемия И.Ц.М. процесния апартамент № 5, индивидуализиран по действащите кадастрална карта  и кадастрални регистри на гр. Ловеч, а именно: Апартамент № 5, находящ се в урбанизираната територия на гр. Ловеч, община Ловеч, област Ловеч, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 43952.514.41.5.5 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: гр. ******, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, а по документ за собственост, находящ се в жилищен блок „Осъм“ в гр. Ловеч, построен върху парцел втори в квартал 42 по действащия устройствен план на гр. Ловеч, одобрен 1989 г., със застроена площ 103.86 кв.м., състоящ се от две спални, дневна, столова, бокс, баня, тоалетна, килер и антрета, заедно с Избено помещение № 1, с полезна площ 17.93 кв.м., при граници на избеното помещение по документ за собственост: П.В., М.Н., и Таванско помещение № 1, с полезна площ 16.29 кв.м., при граници на таванското помещение по документ за собственост: С.П., стълбище, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, при граници и съседи на обекта по схема: на същия етаж: 43952.514.41.5.6, под обекта: 43952.514.41.5.3, над обекта: 43952.514.41.5.7.     

Видно от записа в пункт I на посочения Нотариален акт, продавачите са запазили за себе си пожизнено вещно право на ползване заедно и поотделно върху продадения имот. Не се спори, че към момента на сделката, ответниците И.Ц.М. и Г.Ц.М. имат сключен граждански брак, от което следва, че имотът е придобит от тях при условията на СИО.

От данните по приложеното ч.гр.дело № 73/2014 г. по описа на РС-Ловеч се установява, че на 14.01.2014 г. И.С.И. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против И.Ц.М. за предаване на процесния апартамент въз основа на подписано между тях споразумение от 30.12.2013 г. с нотариална заверка на подписите им, с което И.М. се задължил в срок до 05.01.2014 г. включително, да предаде на И.С.И. владението на апартамента.

По образуваното по повод заявление ч.гр.дело № 73/2014 г. заповедният съд издал Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 55/17.01.2014 г. и изпълнителен лист в полза на И.С.И. против И.Ц.М. за предаване на процесния апартамент.

Въз основа на така издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е било образувано изп.дело № 167/2014 г. по описа на ЧСИ Велислав Петров, рег. № 879, с район на действие Окръжен съд-Ловеч, за въвод във владение на апартамента, с взискател И.С.И. и длъжник И.Ц.М..

От изисканите от ЧСИ В. Петров и приложени по делото преписи от документи по изп.дело № 167/2014 г. по неговия опис, се установява, че с Протокол от 17.03.2014 г. ЧСИ Петров констатирал, че в имота се намира трето лице – Т.Г.Т., който направил възражение, че владее имота над 18 години, живее в това жилище и никога не го е напускал. С оглед на това съдебният изпълнител отложил предаването на владението на взискателя и дал тридневен срок на третото лице да предяви пред съда молба за спиране на изпълнението.

С Протокол от 11.03.2016 г., ЧСИ В. Петров удостоверил, че адв. В.К., като представител на третите лица, владеещи процесния имот – Г. Г.Д. и Т.Г.Т., доброволно предала ключове – 4 бр. за апартамент № 5, избено помещение № 1 и таванско помещение № 1, находящи се на адрес: гр. ******.

Впоследствие, с Протокол от 17.03.2016 г. по цитираното изп.дело, ПЧСИ Христо К.при ЧСИ Велислав Петров е предал 4 бр. ключове за апартамента на взискателя И.С.И..

На 25.03.2016 г. е сключен Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот между И.Ц.М. и Г.Ц.М., като продавачи, и И.С.И., като купувач, с който е уговорено, че продавачите ще продадат на купувача същия апартамент, като страните се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на имота в срок до 01.01.2018 г. В т. 5.5 от договора е уговорено, че купувачът дължи заплащане на стойността на подобренията на имота, освен ако той може да ги претендира от трето лице, което се легитимира като собственик на имота. В тези случаи е уговорено, че купувачът има право да задържи имота до окончателното изплащане на сумите по предходното изречение. Не се спори, че окончателен договор по нотариален ред не е сключен.

По делото не е спорно също и са представени доказателства за инициирани други съдебни производства във връзка с процесния имот, като съдът обсъжда само тези, за които са представени доказателства до приключване на съдебното дирене.

Така през 2014 г. е било образувано гр.дело № 192/2014 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, по повод искова молба на майката на ищеца - Г. Г.Д. против настоящите въззиваеми, с искане за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба, обективиран в Нот. акт № 82, том III, рег. № 2685, дело № 332/2003 г. на Нотариус Нели Хаджикръстева, с който Г. Г.е продала на ответницата М.К.И. процесния апартамент, както и предявен в условията на евентуалност иск да се признае за установено по отношение на въззиваемите, че Г. Г.Д. е собственик по давностно владение на същия имот. Видно от приложения препис от исковата молба, предмет на гр.дело № 192/2014 г. на ЛОС, Г. Д. е твърдяла, че „лично и чрез сина си Т.Г.Т. е упражнявала фактическа власт в продължение на 10 години и е демонстрирала по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си“.

Изявление в същата насока от Т.Г.Т. се съдържа в отговора му на исковата молба като ответник по гр.дело № 1471/2015 г. на РС-Ловеч – „…Твърдим, че ответникът Т.Г.Т., син на Г. Г., е ползвал процесния имот на основание предаденото владение по предварителен договор…“. Посоченото дело е било образувано по иск за обезщетение с правно основание чл. 59 от ЗЗД, предявен от И.С.И. и М.К.И. във връзка със същия апартамент.

Установява се, че по повод предявен на 07.05.2014 г. от И.Ц.М. и Г.Ц.М. против Г. Г.Д. и Т.Г.Т. ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС относно същия апартамент, е било образувано гр. дело № 738/2014 г. на РС-Ловеч, което с оглед спазване на родовата подсъдност е било прекратено и изпратено на Окръжен съд-Ловеч, като по неговия опис е продължило под № 34/2015 г. В хода на това производство е прието за разглеждане заявено с писмения отговор на Т.Г.Т. възражение за придобиване на процесния имот по силата на упражнявано давностно владение, продължило в срока по чл. 79, ал. 1 от ЗС, като фактическо състояние, при прилагане на презумпцията за анимуса по чл. 69 от ЗС, считано от 06.06.1996 г. /когато е навършил пълнолетие и е дееспособно физическо лице/ до 11.03.2016 г. – когато е бил принуден да освободи жилището /видно от препис-извлечение от Определение № 309/31.05.2016 г. по гр.д.№ 34/2015 г. на ЛОС/.

Представен е заверен препис от Решение № 6/13.01.2017 г. по гр.дело № 34/2015 г. на Окръжен съд - Ловеч, влязло в сила на 18.06.2018 г., с което предявеният от И. и Г. М.ревандикационен иск е уважен, като е признато за установено по отношение на Г. Г.Д. и Т.Г.Т., че И.Ц.М. и Г.Ц.М. са собственици на апартамент № 5, с идентификатор 43952.514.41.5.5, находящ се в гр. *****, и са осъдени Г. Г.Д. и Т.Г.Т. да освободят и предадат на И.Ц.М. и Г.Ц.М. владението на същия имот. В мотивите на решението съдът е приел за недоказано възражението на Т.Т. за придобиване на процесния имот по давност в 10-годишния срок по чл. 79 ал. 1 от ЗС.

В настоящото производство от страна на ищеца са представени разписки и фискални бонове за платени битови сметки за апартамента /ел. енергия, вода/ в периода 2002 г. – 2014 г., с титуляр на партидите дядото на ищеца – Г.Д.С. /л. 159-205 от делото/.

Същевременно от въззиваемите са представени квитанции за заплатени данъци и такси за процесния имот от И. и М. И.в периода 2004 – 2011 г. и от И. и Г. М.за 2013 г. и 2017 г. /л. 364-372 от делото/. 

Пред първоинстанционния съд, на поставени въпроси по реда на чл. 176 от ГПК към всички въззиваеми дали им е предавано владението на процесния апартамент и осъществявали ли са фактическа власт върху него в периода 20.06.2003 г. – 11.03.2016 г., въззиваемите И.са заявили, че са влезли във владение на апартамента в деня на сделката, когато са го купили – 20.06.2003 г., като постигнали уговорка с продавачката Г. Г.Д. тя да остане да живее известно време в него докато си изнесе вещите и тя им подписала декларация за това. Заявили са също, че владението им е продължило до момента, когато са продали апартамента на въззиваемите И. и Г. М.– месец ноември 2011 г. От своя страна въззиваемите М.са заявили, че до ноември 2011 година, когато са купили апартамента от И., не са имали владение върху него, а след покупката не са го ползвали, тъй като И.са запазили правото си на ползване върху имота.

Жалбоподателят Т.Г.Т. също е бил задължен от първоинстанционният съд да се яви лично в съдебно заседание, за да отговори на следните въпроси по реда на чл. 176 от ГПК: „Кога, пред кого и по какъв начин е демонстрирал, че владее процесния апартамент като свой?“; „През периода 1996-2014 г. той или майка му притежавали ли са жилище в гр. Ловеч?“; „Проявявал ли е интерес да закупи процесния имот?“. В проведените съдебни заседания по делото Т. не се е явил, за да даде обяснения по поставените въпроси. Процесуалният му представител е аргументирал невъзможност за явяването му с представяне на медицински направления, болнични и амбулаторни листи, като такива последно са представени в с.з. на 13.07.2018 г. В последните две съдебни заседания на 16.10.2018 г. и 04.12.2018 г. не са ангажирани доказателства за невъзможност на Т. да се яви, за да отговори на поставените му въпроси.    

За изясняване на спорните обстоятелства относно владението на процесния апартамент първоинстанционният съд е допуснал до разпит като свидетели К.Ц.К., М.Н.И., Г.Т.Г., посочени съответно от жалбоподателя и Д.Б.Д., В.И.-К.., Д.Д.Н., Б.Н.Б., Л.Ц.Д. и В.П.В., посочени от въззиваемите, като част от тези свидетели са ангажирани за обстоятелства във връзка със състоянието на имота и претендираните подобрения.

От показанията на свидетелите, посочени от Т., се установява, че той е живял в процесния апартамент още от дете. Бащата на ищеца - свидетеля Г.Г. е уточнил, че до момента на развода му с Г. Г./майката на жалбоподателя/ през 2000 г., тримата са живели в апартамента като семейство, заедно с родителите на съпругата му до момента на смъртта им. Отношенията между всички били много добри и не е имало спорове между Т. и майка му за апартамента. Преди повече от пет години Г. Г.заминала в Чехия и в апартамента останал да живее само синът им Т., който също създал семейство и заживял там със съпругата и детето си, но впоследствие се развел и останал сам. Там се събирал с приятели, между които и свидетелите К.и И., правил и ремонти, като сменил външната врата на апартамента, дограмата в детската стая, в банята, но свидетелят не може да каже подробности, включително кога е правен ремонта, като предполага, че това е станало през последните години. Впоследствие разбрал от Т., че има спорове, „разправии“ за апартамента, като синът му споделил, че е дал ключовете на адвокатка. Пред свидетелите К.и И., които живеят в близост до спорния апартамент, Т. се оплакал преди една-две години, че има проблем, оспорвали са му, че апартаментът е негов и ще го загуби. И двамата свидетели са останали с впечатление, че апартаментът е на Т., тъй като той живеел в него, поддържал го и не са виждали други хора там, а само майка му, която идвала от време на време. Свидетелите са заявили, че преди години Т. започнал да прави ремонти – да сменя дограмата на външната страна на жилището откъм река „Осъм“, да сменя плочките в банята, като И. си спомня, че с Т. са качвали плочки за банята, но не е сигурен кога е било това, предполага, че преди 3-4 години.

Свидетелката Л.Д.е заявила, че от 1965 г. живее в същия блок „Осъм“, вК. „Б“, ап. 1 и до м. февруари 2018 г. е била касиер на входа. За процесния ап. 5 /намиращ се над нейния/ знае, че от самото начало в него са живеели родителите на Г. Г., заедно с нея, а след смъртта им тя продължила да живее в жилището със съпруга си и сина си Т.. „…Ние знаем, че това си е едно семейно приемствено жилище, от родители към деца и си живеят в това жилище...“ /цитат от показанията на свидетелката/. След развода на Г. Г.със съпруга й Г.Г., последният напуснал жилището, а тя продължила да живее там със сина си Т. до заминаването й в чужбина преди 7-8 години. Свидетелката заяви, че не е запозната с личните им отношения и не знае Т. да е гонил майка си от апартамента. Знае, че в книгата на етажната собственост Г. Г.е вписана за собственик. Когато се връщала в България, Г. отсядала в апартамента и присъствала на общите събрания на етажната собственост, плащала дължимите такси за входа, а по време на отсъствието й Т. участвал в общите събрания и плащал таксите, но не е казвал, че той е собственик. В последните години свидетелката разбрала, че има проблем във връзка със собствеността на апартамента, тъй като била призовавана като свидетел и по други дела на Г. Г., а по едно от тях била помолена от Т. да стане свидетел. Заявила е, че от 2016 г. таксите за входа вече се плащат от новия собственик И.С., който направил и пълен ремонт на апартамента.

В подобен смисъл са и показанията на свидетеля В.В., който е заявил, че от 50 години живее в блок „Осъм“, вК. „Б“, домоуправител е от 2010 г. и е потвърдил посочената по-горе приемственост относно живущите в процесния апартамент, както и вписването на Г. Г.в домовата книга за собственик и че живее със сина си Т.. Свидетелят не знае Т. да е гонил майка си от имота. На общите събрания Т. е присъствал, но не е демонстрирал собственост, „не е казвал такива неща, че е той собственика“. Свидетелят заяви, че знае за извършен през 2016 г. ремонт на апартамента от И.С..

В потвърждение на горните показания относно вписания собственик на процесния апартамент е представеното с исковата молба и прието като доказателство копие от Книгата на собствениците в жилищната сграда – блок „Осъм“, вход „Б“ /Приложение № 1 по чл. 7 ал. 7 от ЗУЕС, обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.2009 г., в сила от 01.05.2009 г./, от която е видно, че за собственик на ап. 5 е вписана Г. Г.Д., а като член на домакинството, който живее със собственика, е вписан Т.Г.Т. – син и именно той е вписал тези обстоятелства с изписване на трите си имена и подпис.  

От показанията на свидетелите В.К.. и Д.Н., които са адвокати и към 2014 г. са работили в една кантора, се установява, че същата година жалбоподателят е искал да закупи апартамента и за тази цел се свързал с адв. К., която да му посредничи при договарянето с И.С. на покупната цена. В тази връзка свидетелката К. е споделила следните впечатления: „…Много настояваше Т., от него съм разбрала, че апартамента не е негов, а на майка му и иска да го купи от И.С.. Това беше 2014 г., началото, защото малко след това започнаха делата. Намеси се съдия-изпълнител и започнаха принудителни действия…“. След като договореност относно цената не се постигнала, тъй като първоначално предложената от С. цена пред адв. К. била 25000 лева, а след това променена на 25000 евро, сделката се провалила и скоро след това започнали съдебни дела за апартамента, като Т.Г. се обърнал към адв. К. за завеждането на гр.дело № 192/2014 г. по описа на ЛОС от името на майка му и да я представлява по делото /както вече се посочи същото е с предмет прогласяване нищожност на договора за продажба от 20.06.2003 г., с който Г. Г.е продала на ответницата М.К.И. процесния апартамент, както и установяване, че Г. Г.е собственик по давностно владение на същия имот/. Тъй като делото приключило с негативен резултат за майката на ищеца, били възобновени действията по въвод по спряното до тогава изп.дело № 167/2014 г. на ЧСИ В. Петров, при което Т.Г. доброволно предал на адв. К. ключовете от апартамента за предаването им на взискателя И.С.. В качеството си на свидетел, адв. К. заяви, че познава ищеца от дете, тъй като са били съседи. Познава и баба му и майка му, но няма впечатления апартаментът да е бил на Т., „такова нещо пред мен не се е твърдяло“. Когато контактували по повод заведеното гр. дело № 192/2014 г. по описа на ЛОС, Т. никога не е казвал „моят апартамент“, а винаги казвал „апартаментът на майка ми“. Свидетелят Д.Н., когато е виждал Т. в кантората при колегата му адв. К., също не е останал с впечатление да демонстрира, че апартаментът е негов, „все пак искаше да го купи през 2014 г.“.

Свидетелят Боян Б. е посочил, че на 24.02.2016 г., когато се върнал от изложение в гр. Пловдив /с това събитие е заявил, че помни датата/, е ходил на оглед в апартамента с намерение да го закупи. Обяснил е, че има професионални взаимоотношения с И.И. и И.М. и от последния знае, че апартаментът се продава. На огледа отишъл заедно с И.И., като достъп до апартамента им осигурил Т.Т., който им отворил входната врата и казал на свидетеля Б., че до две седмици ще освободи апартамента, а във връзка с продажбата да се разбере с И.И.. По думите на свидетеля, тогава апартаментът се нуждаел от „тотален ремонт“, единствено била сменена дограмата в спалнята и дневната, поради което се отказал от покупката. Впоследствие разбрал от И.И., че той е направил ремонт на апартамента и го е приключил есента на 2016 година. 

Свидетелят Д.Д.е заявил, че с И.И. и И.М. са колеги, геодезисти. През пролетта на 2016 година е ходил заедно с И.И. в процесния апартамент, след като И. бил взел ключовете от ЧСИ. Свидетелят също е споделил впечатленията си, че тогава апартаментът бил в много лошо състояние, но знае, че И. му е направил основен ремонт след като подписали предварителен договор с И.М..

По искане на страните първоинстанционният съд е допуснал първоначална и повторна съдебно-технически експертизи с две различни вещи лица – оценители, които са дали оценка на ремонтните дейности и подобренията в апартамента и каква е стойността на имота в резултат на подобренията. Настоящата инстанция изцяло кредитира заключенията на вещите лица, доколкото същите са пълни и изготвени от лица, разполагащи със съответните специални знания.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд в рамките на своите правомощия, като взе предвид установените факти и като подложи същите на преценка съобразно разпоредбите на съответно релевантните нормативни актове, приема следното от правна страна:

Относно положителния установителен иск за собственост:

Първоинстанционният съд е приел, че от събраната доказателствена съвкупност претенцията за собственост на жалбоподателя, аргументирана с твърдението, че от навършване на пълнолетието си /06.06.1996 г./ до 07.05.2014 г., когато е предявен ревандикационен иск спрямо него от въззиваемите И. и Г. М.по гр.д. № 34/2015 г. по описа на ЛОС, е владял имота като свой без някой от въззиваемите да е извършвал действия от кръга на визираните в чл. 116 от ЗЗД, е останала недоказана. От събраната доказателствена съвкупност по безспорен начин се установява единствено, че Т.Т. е живял в процесния апартамент от раждането си до *** г. В същия момент не се констатира през този период от време той да го е владял като свой.

До този извод проверяваната инстанция е стигнала съобразявайки, че до 1993 г. собственици и владелци на имота са били неговите дядо и баба по майчина линия Г.Д.С. и Ц.С.С., които през 1993 г. са дарили имота на дъщеря си и майка на ищеца Г. Г.Д., но са запазили вещното си право на ползване и са продължили да живеят в жилището. На 20.06.2003 г., след извършен отказ от вещното право на ползване от страна на Ц.С., Г. Д. е продала процесния имот на въззиваемите М.К.И. и И.С.И., като в нотариалния акт изрично е посочено, че владението на имота се предава от продавача на купувача в деня на сключване на договора. Въпреки това Г.е останала в имота със съгласието на новите собственици, като с писмена декларация се е задължила да им предаде фактическата власт върху жилището през м. юни 2004 г. Така първоинстанционният съд приел, че след придобиване на имота от въззиваемите владението им се е упражнявало от техния праводател, тъй като с факта на постигнатата уговорка за предаване на фактическата власт върху имота в полза на новите собственици, Г. Г.е демонстрирала субективното си отношение на държател, който ползва имота от името на трето лице. В тази насока съдът се позовал и на константната практика на ВКС, а именно Решение № 331/22.04.2009 г. по гр.д.№ 1046/2008 г., IV г.о., ГК /“…с получаване на цената, продавачът променя анимуса си и държи за новия собственик, който не е необходимо да демонстрира своене, тъй като имотът е негов…“/; Решение № 118/21.05.2013 г. по гр.д.№ 1535/2013 г., II г.о., ГК /“…когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективния елемент на владението, като фактически състав, т.е. държателят не владее вещта като своя…“/; Решение № 136/16.06.2014 г. по гр.д.№ 436/2014 г., I г.о, ГК /“…чл. 187 ЗЗД задължава продавача да предаде на купувача продадената вещ в състоянието, в което се е намирала по време на продажбата… Ако не изпълни това задължение и остане в имота, той вече упражнява чуждо правомощие, след като не е собственик, затова има качеството на държател – чл. 68 ал. 2 ЗС…“/. С оглед на посоченото проверяваната инстанция приела, че в периода 1993 г. – 2014 г. процесният имот е имал различни владелци, но никой от тях не е бил жалбоподателят. Към момента на навършване на пълнолетието си /06.06.1996 г./ до 20.06.2003 г. той е имал качеството на държател, тъй като упражняваната от него фактическа власт върху имота е била от името на майка му, а от 20.06.2003 г. до 2014 г. владението върху имота е упражнявано от И.С.И. и М.К.И. /при запазеното им право на ползване с договора за продажба от 18.11.2011 г./ чрез държателя Г. Г.Д., като в нито един момент жалбоподателят не е предприемал действия, смущаващи владението им. В тази насока са отчетени показанията на свидетелите Г.Г., Л.Д., В.В., М.И., от които се установява, че Г. Д. е имала безпрепятствен достъп до жилището докато е била негов собственик и след това докато го е държала за И. и М. И.и не е имала никакви спорове за собствеността със сина си. Дори след като е заминала да работи в Чехия, когато се е връщала в България свободно е отсядала в жилището, участвала е в Общите събрания на етажната собственост и е плащала дължимите такси за общите части на сградата.

Първоинстанционният съд е приел, че от наличните по делото доказателства не се установя и твърдението на жалбоподателя, че след навършване на пълнолетие е установил фактическа власт върху имота при условията на т.нар. „завладяване“. Съобразявайки Решение № 262/29.11.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 342/2011 г., II г.о., ГК съдът е разяснил, че „завладяване“ ще е налице, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание. Само в този случай ще намери приложение и предвидената в чл. 69 от ЗС презумпция, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец до установяване на противното. Така действително за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Съдът е стигнал до съждението, че Т. не е „завладял“ процесния имот, отчитайки показанията на свидетелите Г., Д., В., К.и И., които са потвърдили, че жалбоподателят още от раждането си е живял заедно с родителите си в процесния апартамент. Съдът е посочил, че до пълнолетието си Т. е обитавал жилището в изпълнение на вмененото със закон задължение ненавършилите пълнолетие деца да живеят заедно с родителите си /чл. 60 от действалия тогава СК от 1968 г., идентичен на действалия впоследствие чл. 71 от СК от 1985 г./, а от момента на навършването на пълнолетие станал държател, упражнявайки фактическа власт от името на своите родители. В този смисъл няма как да намери приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС – „Презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си“ /Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 1840/2013 г., I г.о., ГК/. Същевременно, за да се трансформира установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. В настоящия спор в нито един момент не се установи, че след навършване на пълнолетие от жалбоподателя той да е демонстрирал явно и открито намерение за своене на имота. Напротив манифестираното от него поведение не е имало за цел да оспори правата на собствениците – никога не е имал спорове с майка си за имота, лично той е вписал нея за собственик в Книгата на етажната собственост, предприел е от нейно име действия за защита на правото й на собственост по съдебен ред, а през 2014 г. е заявил желание за закупуване на имота. Представените документи за платени битови сметки сами по себе си не могат да наложат извод, че Т. е имал намерение за своене, тъй като е обичайно такива сметки да се плащат от ползвателя на услугата без значение какво е отношението му към имота. В същата насока следва да се ценят и показанията на свидетелите Г., И. и К.за извършени частични ремонтни дейности от ищеца в апартамента /смяна на външната врата, дограмата в някои стаи, плочките в банята/, като тези действия не могат да се приемат като типично намерение за своене, доведено явно до знанието на който и да е от собствениците в рамките на процесния период, още повече, че жалбоподателят по никакъв начин не е отрекъл техните права и не ги е отстранил от имота.

Районният съд е изследвал и въпроса за субективния елемент – намерението за своене. Така от съвкупния анализ на доказателствата приел, че не може да се направи извод в нито един момент в периода 06.06.1996 г. до 2014 г. Т. да е имал намерение да свои имота. Последното е съобразено с оглед представеното от жалбоподателя извлечение от Книгата на етажната собственост на жк. блок „Осъм“, вК. „Б“, в който се намира процесния апартамент. В книгата лично Т. е вписал за собственик на апартамент № 5 своята майка Г. Г.Д., а той се е вписал като член на домакинството, който живее с майка си. От особена важност за субективното отношение на Т. към имота е и установеното от показанията на свидетелите адв. К. и адв. Н.заявено желание да закупи процесния имот, като през 2014 г. е инициирал преговори за продажба и за целта се е свързал с адв. К., която да му посредничи при договарянето с И.И., за да закупи имота. От показанията на тези свидетели е видно, че след като договореност за продажба не се е постигнала, Т.Т. се обърнал към адв. К. за завеждането на гр.дело № 192/2014 г. на ЛОС от името на майка му, като при посещенията си в кантората никога не е казвал пред адв. К. „моят апартамент“, а винаги казвал „апартаментът на майка ми“. Липсата на субективно намерение за своене се установява и от поведението на ищеца пред свидетеля Б. през м. февруари 2016 г., казвайки му, че до две седмици ще освободи апартамента, а за продажбата му свидетелят следва да говори с И.И..

С оглед изхода на процеса относно положителния установителен иск, съдът приел, че не се налага да се произнася по заявеното от въззиваемите И.И. и М.И. възражение за задържане на процесния недвижим имот до заплащане на извършените подобрения в него, тъй като произнасяне по това възражение според естеството му се дължи само ако беше уважен искът за собственост.

По отрицателния установителен иск:

Позовавайки се на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, проверяваната инстанция приела, че жалбоподателят има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като жалбоподателят оспорва въззиваемите И. и М. И.и И. и Г. М.да притежават правото на собственост върху процесния имот. Правният интерес произтича от това, че в рамките на периода 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г. жалбоподателят се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, като в този период имотът е бил придобит първоначално на 20.06.2003 г. от И. и М. И., а впоследствие на 18.11.2011 г. те го прехвърлили на И. и Г. Маринови, като си запазили правото на ползване.

С оглед възприетото по-горе становище за неоснователност на положителния установителен иск за собственост на Т. по давностно владение в целия заявен период 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г., следва извода, че към 2011 г. въззиваемите И.са притежавали правото на собственост върху имота, придобито на деривативно основание /сделка покупко-продажба, оформена с нотариален акт от 20.06.2003 г./ и са се разпоредили с него на 18.11.2011 г. също с договор за продажба, който са сключили с въззиваемия И.М.. Ето защо, отрицателният установителен иск на ищеца срещу И. и М. И., че същите не са били собственици на имота в относимия за тях период от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г. /част от периода, в който ищецът е претендирал собственост по давност/, е бил отхвърлен като неоснователен. Аналогично съдът отхвърлил и иска по отношение на другите двама въззиваеми И.Ц.М. и Г.Ц.М..

Настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тяК.Решението е постановено след обсъждана на всички относими към предмета на спора доказателства, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Проверяваната инстанция е съобразила разпоредбата на чл. 79,  ал. 1 от Закона за собствеността, в която е предвидено, че вещно право се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а съгласно ал. 2, ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години. В процесния случай видно от изложените твърдения в исковата молба, а именно, че фактическата власт върху имота е упражнявана без да е било основание за това, е налице хипотезата на недобросъвестно владение. Така изцяло в тежест на жалбоподателя е в условията на пълно и главно доказване да докаже, че упражнявал фактическа власт върху процесния имот в период не по-малък от 10 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на имота поведение на пълноправен собственик. Въззивният съд изцяло споделя становището на проверяваната инстанция, че ищецът, жалбоподател пред Окръжен съд – Ловеч, не е доказал през времевия период 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г. както да е упражнявал фактическа власт, т. нар. обективен елемент /corpus/, така и да е имал намерение да го свои, т. нар. субективен елемент /animus/. Действително разпоредбата на чл. 69 от ЗС създава оборима презумция относно упражняващия фактическата власт, а именно, че той държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другико. Но както се посочи, същата е неприложима в процесния случай, доколкото по делото не се установи жалбоподателят да е манифестирал подобно поведение спрямо който и да е от собствениците.

Единственото несъгласие на настоящата инстанция със съжденията на проверяваната е относно квалификацията на поведението на жалбоподателя в процесния период като държане вместо като търпими действия. Разяснение за търпими действия е дадено с Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., I г.о. на ВКС, като това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, почивайки на близки приятелски или други лични отношения. В Решение № 196/18.03.2019 г. по дело № 137/2018 г., ГК, I г.о. на ВКС, е посочено, че, когато едно пълнолетно лице несобственик съжителства със свой родител, това следва да се разглежда не като държане, а като търпимо действие /по същия начин в Решение № 112 от 07.08.2019 г. по гр.д. №3065/2018 г., I г.о. на ВКС/. В същия съдебен акт е разгледан и въпроса за плащането на консумативните разходи, включително и разходите за общите части на етажната собственост, като това е квалифицирано като фактическо ползване и същото не може да се разглежда като манифестиране на владение. Трансформирането на търпимите действия във владение за себе си следва да бъде изразено в изрични недвусмислени действия и да стигне до знанието до собственика на имота, за да може последният да се защити. В процесния случай това не се констатира, поради което и претенцията остана недоказана.

По разноските:

С оглед изхода от спора – потвърждаване на решението, с което са отхвърлени двата иска, следва да бъде отхвърлено изцяло и искането на жалбоподателя за присъждане на направените от него разноски по делото. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемите имат право да им бъдат присъдени направените разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. Пред настоящата инстанция е представен списък по чл. 80 от ГПК за адвокатски хонорар в размер на 6000 лв. за предоставена правна помощ на М.И. и И.И. съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗА е уредена възможността адвокатът да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, а съгласно ал. 2 съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните адвокатски възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между И.С.И. и М.К.И., от една страна като възложители, и адвокат С.С., от друга страна като изпълнител, от който е видно, че възложителите са възложили, а изпълнителят се е задължил да им оказва правна защита и съдействие и процесуално представителство по настоящото дело. Страните се договорили, че правната защита и съдействие ще бъдат осъществявани безвъзмездно, на основание чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗА, като на основание чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. възнаграждение за осъществената правна помощ ще се претендира от насрещната страна по съдебното производство.

По делото е безспорно, че ответниците И. и М. И.са родители на адв. С.С. и следователно са от кръга лица по чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗАдв. От разпоредбите на ЗАдв. следва, че минималният размер на адвокатското възнаграждение, определим съгласно Наредбата по чл. 36 ал. 2 от същия закон, се явява гарантиран винаги в съответствие с принципа за възмездност на адвокатския труд /чл. 36 ал. 1 от ЗАдв./, като в хипотезите на чл. 38 ал. 1 от ЗАдв., предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяване на позитивно решение за страната, представлявана от адвокат /чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 78 ал. 1 от ГПК/. В този смисъл Определение № 528/20.06.2012 г. по ч.т.д.№ 195/2012 г. на ВКС, ТК, второ отделение. В конкретния случай постановеното решение е позитивно за въззиваемите, представлявани от адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗАдв., при което и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съдът счита, че в полза на адв. С.С. следва да се присъди възнаграждение за оказаната на въззиваемите И. и М. И.безплатна адвокатска помощ. Относно размера на дължимото възнаграждение съдът съобразява, че са предявени два иска с материален интерес 49890.20 лева /данъчната оценка на процесния имот/, както и че адв. С. се е явил в проведеното съдебно заседание. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение се определя в размер на 2026.70 лева. Съдът съобразява обаче, че двата иска – положителен за собственост и отрицателен такъв, са с идентична линия на защита, а освен това защитните позиции на двамата въззиваеми са напълно сходни и не са изисквали по-големи усилия за правна защита поотделно на всеки от тяК. Ето защо, съдът намира, че дължимото на адв. С. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемите И.следва също да се определи общо в размер на 2026.70 лева. Що се касае до приетото в хода на делото възражение за задържане на имота до заплащане на заявените подобрения, същото не е разгледано с оглед изхода на процеса по главните искове, поради което адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във връзка с него не следва да се присъжда.    

Така мотивиран, Окръжен съд - Ловеч на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 от ГПК

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 88 от 18.02.2019 г., постановено по гр. д. № 694 по описа за 2016 г. на Районен съд – Ловеч.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 38 ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 от ЗАдв., да заплати на адвокат С.И.С. от Софийска адвокатска колегия, със съдебен адрес:***026.70 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на въззиваемите И.С.И. и М.К.И.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

Препис от настоящото Решение да бъде връчен на страните (чл. 7, ал. 2 от ГПК).     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………………          ЧЛЕНОВЕ:  1……………………..                                                                                                                                                                                                                                                    

                                                                                               2……………………..