№ 340
гр. Плевен, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Даскалова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Даскалова Гражданско дело №
20224430105241 по описа за 2022 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Гр.д.№ 5241/2022г. по описа на Районен съд-Плевен е образувано въз
основа на искова молба от М. А. П., ЕГН ********** от гр.****, ет.2, ап.4,
чрез адвокат П. П. от САК, против „*** АД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147, ет.5, ап.14, представлявано от ****.
В исковата молба се твърди, че на 27.07.2022г. между ищцата и
ответното дружество "*** е сключен Договор за потребителски кредит №
174956, по силата на който е усвоена главница в размер на 1000 лв., като
срокът на кредита бил 12 месеца, при лихвен процент в размер на 41 % и
Годишен процент на разходите в размер на 49.65 %. Твърди се, че съгласно
чл. 20 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от
сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, одобрено от кредитора, при определени в договора
изисквания. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 1 от договора, кредитополучателя
дължи неустойка при непредоставяне на обезпечението по чл. 20, като
размерът е 6.90 лв. + 0.230% от усвоения размер на кредита за първия ден
забава и 0.230% от усвоени размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен. Сочи се, че в чл. 10, ал. 2 е предвидена
1
преференциална неустойка при преференциални условия. Твърди се, че за
усвоена главница в размер от 1 000 лв. и за срок на ползване на кредита от
около 2 месеца, кредитополучателят е заплатил 1172,13 лв. като соченото
обстоятелство е видно от издадената от „**“ АД разписка №
0300016687488539 от 21.09.2022г.
Твърди се, че сключеният договор е нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила.
Развиват се доводи, че клаузите на чл. 20 и чл. 10 от договора по своето
същество представляват скрито възнаграждение за кредитора, което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Твърди се, че е
правно и житейски необосновано да се счита, че потребителят ще разполага
със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва ( твърди се,
че като величина представлява повече от чистата стойност на получения
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. Развиват се съображения, че
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
кредитополучателя, кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Твърди се, че
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния
процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че е налице изначалното очакване от страна на кредитора
изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Развиват се доводи, че е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция
съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. Твърди се, че
уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит,
2
но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.
Сочи се, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК
във връзка с чл. 19 ЗПК. Твърди се, че в договора, кредиторът се е задоволил
единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и на ГПР. Изложени са доводи, че липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са
използвани при изчисляването.
Ищецът счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.
19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил неустойката в размера на
ГПР. Твърди, че ако същата била включена, действителният размер на ГПР би
възлизал на повече от 150%. Посочва, че е налице нарушение на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, и това води до нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията по договора. Посочва се, че с тези си действия
кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест за длъжника. Твърди се, че при неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР, потребителят не
може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти и да
ориентира своя икономически избор. Изложени са доводи, че неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност
на договора. Твърди се, че посочването в договора на размер на ГПР, който
не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация, която подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Развиват се съображения, че договорът е нищожен и на друго
основание, а именно че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява
„добрите нрави“. Твърди се, че в договора е предвидена лихва в размер на
41% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което
3
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на
поведение, установени в обществото. Твърди се, че процесната клауза на
договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Твърди се, че тъй като
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, то от това следва, че
лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка се
твърди, че недействителността на уговорката относно договорната лихва
води до нищожност и на целия договор.
Сочи се, че е неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по
отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят
годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите
са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката
не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди се, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор
нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП - противоречи на добрите нрави и
добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с това се твърди, че
същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно чл.147, ал.
1 от ЗЗП, и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП.
Твърди се, че клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на
обезпечение по Договора е нищожна и самостоятелно основание, а именно чл.
21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи
се, че така въведените изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
4
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора. Твърди се, че предвидената неустойка води до скрито оскъпяване
на кредита. Посочва се, че включена по този начин към погасителните вноски,
тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, съгласно която в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на
ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния
договор.
Твърди се, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Твърди се, че процесният договор е недействителен на основание
чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т.20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК,
както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Отправено е искане да бъде прогласена
нищожността на Договор за потребителски кредит № 174956, сключен с „***
АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Отправено е
искане да бъде осъден ответника на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22
ЗПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД да заплати на ищцата сума в
размер на 172,13 лева, представляваща недължимо платена сума във връзка
със сключения договор за потребителски кредит /разлика между платената по
кредита сума и усвоената главница от 1000 лева/, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до датата на
окончателно й заплащане. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се оспорва изцяло основателността на предявения иск от страна на
ищеца. Отправено е искане претенцията да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана.
Твърди се, че съгласно чл. 10 от Договора за кредит,
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че
не предостави обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20,
5
ал. 2 от същия. Посочва се, че тази неустойка се дължи поради неосигуряване
от кредитополучателя на обезпечение по кредита с поръчителство на едно
физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия
изисквания. Твърди се, че клаузата се явява като проявление на принципа за
автономия на волята в частното право, съгласно чл. 9 от ЗЗД, както и че
уговореният размер на неустойката е изцяло съобразен със законовите
изисквания и е изчислен съгласно условията на договора. Посочва се, че
договорената неустойка не води до неравноправие на страните, защото чрез
нея кредиторът обезпечава и гарантира своето вземане, без да поставя в
неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора
е изразил своята воля за съгласие и се задължава да върне съответната сума.
Развиват се доводи, че неустойката се формира по повод неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на валидно обезпечение в установен
срок, дължи се единствено по вина на заемателя, а размерът й се определя от
продължителността на нарушението му. Оспорват се твърденията на ищеца,
че тя е скрита възнаградителна лихва. Твърди се, че в договора ясно са
описани и изброени по отделно отпуснатите суми, които формират неговия
сбор.
Твърди се, че ищецът е използвал преференциални лихвени условия при
отпускане на потребителския кредит, а именно 38.95 %, който е бил през
цялото време на договора. Твърди се, че съгласно чл. 7, ал.5 от Договора,
преференциалните лихвени условия се отнемат, в случай на повече от 60 дни
просрочие при издължаването на която и да е погасителна вноска и в случая
не е приложено отнемане, доколкото цялата дължима сума е заплатена от М.
П. на 21.09.2022 г.
Твърди се, че ищецът е поел задължението да заплаща и договорна
лихва върху чистата сума на заема за целия период при годишен лихвен
процент 38.95%, а тази лихва представлява възнаграждение, което се дължи
за ползване на парична сума определен период от време. Твърди се, че тази
лихва представлява печалба за заемодателя за това че заемателят ползва
неговите парични средства, поради което се дължи така, както е уговорена от
страните, независимо от неизпълнение на главното задължение и че няма
пречка страните да уговорят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната такава. Развиват се доводи, че не е приета повелителна норма на
закона, която да ограничава размера на възнаградителна лихва и да посочва
6
максималната допустима стойност.
Твърди се, че процесния договор по своята същност представлява
необезпечен заем, високорисков и отпуснат от нефинансова институция, а
практиката на тези кредити е да се отпускат по-бързо и в невисок размер
срещу заплащане на по-висока възнаградителна лихва. Сочи се, че няма
нарушение на и противоречие с повелителните норми на закона и
определената лихва не е прекомерно висока, още повече че размерът й е
посочен в Погасителния план към процесния договор за кредит, с който
кредитополучателят се е запознал предварително и приел. Твърди се, че
ответникът точно е посочил на финансовата тежест на длъжника.
Оспорват се твърденията на ищеца за неустойката като сигурен
разход за потребителя към дата на сключване на процесния договор и че е
следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите. Твърди се, че кредиторът няма как изначално да знае дали това
задължението ще бъде изпълнено или не. Твърди се, че в годишния процент
на разходите по процесния договор за потребителски кредит се включват
всички разходи по кредита (включително и уговорената договорна лихва), и
че не надвишава определения максимален размер. Твърди се, че е достатъчно
размерът да бъде конкретизиран и да бъде предоставена информация на
потребителя за начин на формиране, както е било сторено в настоящия
случай. Посочва се, че са спазени нормативните изисквания и клаузите на
договора не са нищожни. Твърди се, че точно е посочена финансовата тежест
на длъжника.
Алтернативно се посочва, че дори твърдението на ищеца да бъде
възприето за правилно, то по никакъв начин нищожност на една клауза не
повлича след себе си нищожност на целия договор, по аргумент от чл. 26 ЗЗД.
Излага се становище, че действителна при сключването на договора клауза, в
последствие не трябва да бъде третирана като нищожна само заради
неизпълнение на длъжника. Твърди се, че договорът несъмнено е изцяло
правилен, а при евентуалното установяване на неравноправни клаузи то те
следва да бъдат премахнати в частност.
Излагат се доводи, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
7
Моли да бъдат отхвърлени исковите претенции на ищцата като
неоснователни и необосновани, счита процесният договор за кредит се явява
изцяло действителен. Алтернативно, в случай че исковата претенция бъде
приета за основателна, е отправено искане размерът на претенцията да бъде
редуциран, доколкото не са настъпили основания за начисляването на пълния
размер на неустойката, съгласно клаузите на договора и погасителния план
към него. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна следното:
Процесният Договор за потребителски кредит № 174956 от 27.07.2022г.,
сключен между страните има характеристиката на договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на
парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора, страните използват средства за комуникация от разстояние -
интернет платформа - уебсайта на ответника www.kinti.bg.
Съгласно чл. 1 на договора, ответникът предоставя на ищеца заем в
размер на 1000 лева. Съгласно чл. 2 на договора срокът за издължаване на
кредита е 12 месеца.
Съгласно чл. 7, ал.1 от договора годишният лихвен процент / ГЛП/ е 41
%, а в ал. 4 е предвиден преференциален лихвен процент от 38,95 %.
Съгласно чл. 10, ал.1 от договора, кредитополучателят дължи неустойка
с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно
реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора. Неустойката е в размер
на 6,90 лева плюс 0,230% от усвоения размер на кредита, за първия ден на
забава и 0,230% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен. В чл. 20 на договора е прието, че същият се
обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита. Съгласно чл. 20,
ал.2 кредитополучателят се задължава в срок от три работни дни да обезпечи
кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора.
Физическото лице-поръчител следва да отговаря на кумулативно поставени
условия, които са посочени в чл. 20, ал.3: да има брутен осигурителен доход
над 1400 лева, да е работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов
стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни, да не е страна по договор за
кредит, сключен с „***
Така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не
засяга изключенията по чл.4 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в
8
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, предоставеният кредит е в размер
1000 лева, при срок 12 месеца, лихвен процент 41% и преференциален лихвен
процент 38,95%, договорна лихва от 223,30 лева /39,85% ГЛП/, неустойка
при неизпълнение 788,40 лева. Вещото лице дава заключение, че в ГПР по
настоящия заем е включена главница и договорна лихва на годишна база от
38,95%, разпределена за периода на връщане на процесната сума-12 месечен
период, и ГПР възлиза на 46,71%. Вещото лице дава заключение, че в
договора е посочен ГПР от 49,65% при прилагане на ГЛП от 41 %, но
приложеният лихвен процент е преференциален и е 38,95%. Дадено е
заключение, че процесното задължение е изплатено предсрочно на
21.09.2022г. /при падеж 27.07.2023г./, като на тази дата е извършено плащане
от кредитополучателя в полза на „***на сума в размер на 1172,13 лева чрез
„Изи Пей“, и на сума в размер на 6,43 лева по банков път или на общо 1178,56
лева. Със сумата 1178,56 лева вещото лице сочи, че са погасени следните
задължения: главница от 1000 лева, договорна лихва към 21.09.2022г. в
размер на 57,63 лева, неустойка в размер на 120, 45 лева и законна лихва в
размер на 0,48 лева. Посочено е, че в договора е предвидена неустойка в
размер на 788,40 лева, като тази неустойка не е включена в ГПР, а ако бъде
включена ГПР, той ще е 150 %.
Съгласно чл. 10, ал. 1 на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, преди потребителят да бъде обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му
предостави информацията по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен
носител, достъпен за потребителя.
Съгласно изричните норми на чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления - Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ (Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги - изменено заглавие ДВ бр. 85/2017 г.),
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне
на информацията. Електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-
визуален запис (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се смята за спазена,
9
ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му.
Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях.
Съгласно чл. 184, ал. 1 ГПК, електронният документ може да бъде представен
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, а при
поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител.
Представеният на хартиен носител заверен препис от договора за кредит и
общите условия към него, са годно доказателство за съдържанието на
материализираните в тях изявления и удостоверяват процесното
облигационното правоотношение.
Неоснователно е възражението за нищожност на договора, поради това,
че уговорената в договора неустойка не е включена при изчисляване на ГПР и
по този начин в договора е посочен ГПР, който е неверен.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19
ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
****
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и
дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и
възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и
неизвестни допълнителни параметри само от кредитора, които - предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят -
тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително
затруднение, както относно физическо лице - поръчител, което следва да
отговаря на редица критерии, за които информация би следвало да се събере
и от допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна
история и други /. При това положение и изначалното предвиждане на
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя
води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно и риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
10
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи
служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението / Решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./ Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в
случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка
представлява почти две трети от заетата сума, при липса на предоставено
обезпечение чрез поръчител, за периода на връщане на кредита потребителят
би дължал неустойка в значителен размер. Видно е, че такава уговорка
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма
пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче,
няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. В случая и санкционната функция е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя
за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане
сума със значителен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави
и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не
държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в този смисъл Решение
№ 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване
11
на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.
1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Съгласно чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно практиката на *** по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а
от Допълнителните разпоредби, "... националният съд е длъжен да разгледа
служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете
такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се
противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, ищецът е
потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя
при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Въвеждането в договора на неустойка за
неизпълнение на задължение за обезпечение представлява поставянето на
потребителя - ищец в неравностойно положение, налагащо по - големи от
допустимите по закон неблагоприятни последици. Неустойката е санкция за
една от договарящите страни във връзка с изпълнението на самия договор, но
договарянето на неустойка за неизпълнение на условия за обезпечаване на
вземането на кредитора само по себе си не може да бъде оправдано от закона,
който дава достатъчно други гаранции за реализиране на вземанията на
кредитора.
По този начин се търси отговорност от длъжника -за действия на трети
лица, каквато отговорност съгласно договора те не могат да носят.
Предвид гореизложеното съдът намира, че така договорената неустойка
по договора за потребителски кредит е нищожна и по смисъла на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора, тъй като
уговорената лихва е в размер на 41 % и надвишава трикратния размер на
законната лихва. Възнаградителната лихва има характер на цена на
предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както
със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдът приема, че
клаузата не противоречи на добрите нрави, по следните съображения: Към
12
датата на сключване на договора е налице законово ограничение на
максималния размер на разходите по кредита, по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК
/ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният
процент на разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на **** Както бе посочено по- горе, ГЛП по договора е 41%,
в случая приложен е преференциалния такъв от 38,95%. Свободата на
договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на страните да
уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят
за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК.
Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря
размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата
на чл.19, ал.4 на ЗПК. В случая се касае за особен вид договор за заем, който
се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата
от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при
което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя
служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения
от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него
услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно
определения размер на законовата лихва, която се дължи при неизпълнение
или забавено изпълнение на задължение, тъй като правната им природа е
различна. По отношение на договорите за потребителски кредит е налице
прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е
една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК.
Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този
начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като задължителен
реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е
суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с
нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера на
разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са
приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки
за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната
лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски,
определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени
редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
13
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. До тази законодателна промяна,
предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с
императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите ГПР, съществено
надвишаващ възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. Процесният договор за кредит е сключен след изменението на
чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
**** В случая, определеният в договора размер на ГПР от 49,65%, както и
реалния такъв от 46,71% /поради приложен преференциален ГЛП от 38,95%/
не надвишава пет пъти размера на законната лихва, следователно посочената
клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК. Не
може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите
нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от
ГПР и съответно е определил максимален размер на последния именно, за да
защити потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на
финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на договорната
лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от 41%,
респективно 38,95% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Практиката на ВКС, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е постановена
преди с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен
императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
При горните изводи, съдът приема, че процесният договор за кредит е
действителен и не намира приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК. Нищожна
е само клаузата за неустойка уредена в чл.10 от процесния договор, която
14
нищожност не води до обща нищожност на целия договор. Поради
изложеното, предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД за прогласяване нищожността на договора като противоречащ на
закона /ЗПК и ЗЗП/ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД се явява частично основателен до размер от 120,45 лева, представляваща
заплатената от ищцата сума по нищожната клауза за неустойка. За разликата
от 120,45 лв. до предявения размер от 172,13 лева искът се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът „*** АД, ЕИК **** следва
да бъде осъден да заплати на ищеца М. А. П., ЕГН **********, направените
от нея разноски в настоящото производство /за държавна такса върху
уважения иск и депозит за вещо лице / съразмерно с уважената част на
исковата претенция в размер на 104,95 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът М. А. П., ЕГН ********** следва
да бъде осъдена да плати на ответника „*** АД, ЕИК **** направените
разноски за юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице,
съразмерно с уважената част на исковата претенция в размер на 377,93 лева.
С оглед изхода на делото, на осн. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА, ответникът „***
АД, ЕИК ****, следва да бъде осъден да заплати на адвокат П. С. П. от САК,
вписан с личен номер **********, БУЛСТАТ *********, сумата от 209,92
лева адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от иска. За
отхвърленият иск не следва да бъдат възлагани в тежест на ответника „***
АД, ЕИК **** разноски за осъществена безплатна правна помощ.
Предвид фактическата и правна сложност на делото са неоснователни
възраженията на страните за прекомерност на разноските на насрещната
страна.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. П., ЕГН **********, гр.П****, ет.2,
ап.4 против „*** АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.С****
ул. „Г.С.***“ №147, ет.5, ап.14, представлявано от ****, иск с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за
потребителски кредит № 174956/27.07.2022г. като противоречащ на закона
/ЗПК и ЗЗП/, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД „*** АД,
15
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147,
ет.5, ап.14, ДА ЗАПЛАТИ на М. А. П., ЕГН ********** от гр.П****, ет.2,
ап.4, сумата от 120,45 лева, представляваща недължимо платена сума, а за
разликата до предявения размер от 172,13 лева отхвърля иска като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „*** АД, ЕИК ****, седалище
и адрес на управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147, ет.5, ап.14, ДА
ЗАПЛАТИ на М. А. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ул.Стоян
Михайловски № 84, ет.2, ап.4 сумата от 104,95 лева направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК М. А. П., ЕГН **********, от
гр.П****, ет.2, ап.4 ДА ЗАПЛАТИ на „*** АД, ЕИК ****, седалище и адрес
на управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147, ет.5, ап.14, сумата от 377,93
лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК „***
АД, ЕИК **** седалище и адрес на управление: гр.С**** ул. „Г.С.***“ №147,
ет.5, ап.14, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. С. П., ***, вписан в САК под №
********** , като процесуален представител на М. А. П., сумата от 209,92
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ, дължима съразмерно уважената
част на претенцията.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16