за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Застрахователна компания Уника” АД, гр. София, против Решение № 23/04.11.2010 г., постановено по гр. д. № 492/2010 г. по описа на РС – Кърджали. Жалбата отговаря на изискванията на чл. 260 т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 от ГПК, подадена е в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима. С процесната жалба не са направени доказателствени искания. След изтичане на срока за въззивно обжалване е постъпило допълнение към жалбата, съдържащо и искания по доказателствата, основаващи се на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Иска се назначаване на авто-техническа експертиза, както и допускане до разпит на свидетели. В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на жалбата. Настоящият съдебен състав, като има предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ГПК, намира, че докладът по делото, изготвен от първоинстанционния съд, следва да бъде изменен, съответно – допълнен, служебно от въззивната инстанция по отношение на въпросите по чл. 146, ал. 1, т. 1, 2 и 5 от ГПК. По-конкретно: В доклада, изготвен от първата инстанция, не са посочени обстоятелствата – твърдяните положителни факти, от които ответникът черпи направеното при условията на евентуалност възражение срещу исковата претенция в смисъл, че заплатеното му от ищеца обезщетение във връзка с процесното застрахователно събитие е занижено като размер спрямо действителните вреди. Не е посочено и твърдението на ищеца, че датата на изплащане в полза на ответника на обезщетението във връзка с процесното ПТП е 21.09.2006 г.; действително, такова твърдение изрично не е изложено в исковата молба, но то може несъмнено да бъде извлечено от нея (в молбата се прави изрично искане за изплащане на мораторна лихва с начало на периода 21.09.2006 г.), а и от приложеното към молбата като писмено доказателство преводно нареждане. На следващо място, съдът по същество не е и не може да бъде обвързан с правната квалификация, която страните сами дават на претендираните от тях права или възражения. Районният съд е обвързал своята правна квалификация на претендираното от ищеца право с тази квалификация, която е дадена от самата страна и – с изменението на доклада с протоколно определение от 30.06.2010 г. – е дал правна квалификация на ищцовата претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В случая ищецът е изложил твърденията си по фактите, които накратко могат да бъдат обобщени с това, че е настъпило процесното ПТП с участието на ответника (управляващ собствения си автобус), че в съставения от полицейски служител протокол относно това като виновно лице е посочен водач, който е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност” с ищеца, че на ответника е изплатено съответното обезщетение, както и че впоследствие, с решение на РС – Хасково по НАХД № 1116/2006 г., ответникът е признат за виновен за причиняване на същото произшествие при условията на независимо съпричиняване с лицето, което е било в застрахователно правоотношение с ищеца. На тези твърдения се основава и искането до съда - по отношение на ответника да бъде установено със силата на пресъдено нещо, че спрямо последния съществува вземане на ищеца за половината от сумата по изплатеното му преди това обезщетение във връзка с настъпилото ПТП, ведно със съответните мораторна и законна лихви. Поради това и по делото не се е осъществило изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК съгласно споменатото вече определение на първоинстанционния съд от 30.06.2010 г. Няма изменение на иска тогава, когато страната счита, че на исковата претенция следва да бъде дадена правна квалификация, различна от тази, която е дал съдът в доклада по делото или от тази, която самата страна първоначално е твърдяла. Действително, процесуалният представител на ищеца, в съдебно заседание, извън самата молба за допускане на изменение на иска, е посочил един нов факт, а именно – че при изплащане на обезщетението е бил представен протоколът за ПТП. Това твърдение обаче, освен че не се съдържа в самата молба за допускане на изменението на иска (която, по своята същност, има характер на допълнителна искова молба), не е намерило каквото и да било отражение в определението на съда; отделно, единствено с оглед пълнота на изложението, следва да се посочи, че от така изложеното твърдение не става ясно дали се твърди, че този протокол се е явявал предпоставка за изплащане на обезщетението съгласно съществуващото между ищеца и другия участник в произше±твието (застрахованият при ищеца) съглашение (договор). Предвид това, по делото е налице единствено изменение на доклада в частта му по чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК, което, при това, настоящият съдебен състав намира за неправилно. Ищецът е посочил такива факти и е направил въз основа на тях такова искане, че претенцията му следва да бъде подведена под нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а не под тази на пр. 3 от същата алинея, т. е. – не отпаднало основание, а без основание. Това е така, защото в исковата молба се сочи, че на ответника е изплатено обезщетение, намиращо своето основание в гражданската отговорност, която водачът, посочен като виновен за настъпилото ПТП в съответния протокол, носи спрямо ответника, респективно – в застрахователното правоотношение между застрахователя и другия (извън ответника) участник в произшествието. Постановеното по-късно съдебно решение по наказателното от административен характер дело на РС – Хасково единствено – евентуално – може да установи със сила на пресъдено нещо, че за настъпване на вредите, в които се изразява произшествието, съответната вина има и ответникът, при което положение би била приложима - и то още в момента на настъпване на вредите - разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, т. е. – обезщетението, което застрахованото при ищеца лице дължи на ответника, да се намали поради допринасяне от страна на увредения за настъпване на вредите, без да „обезсилва” някакво, съществувало преди това правно основание. Разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД въобще не е намерила място в доклада по делото, както не са намерили място и съответните разпоредби от КЗ, с които е свързана отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, поради което докладът следва да бъде допълнен в този смисъл. На следващо място, необходимо е да се посочи и това, че претендираните от ищеца права, не са с правна квалификация чл. 422 от ГПК; при условията на тази процесуална разпоредба е предявен искът, но това не променя правното основание на претендираните права. Отделно от горното, в доклада липсва правна квалификация на възражението на ответника, което беше споменато по-горе. Възражението на въззивника в смисъл, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест, е основателно. Сочейки единствено това, че всяка от страните следва да докаже твърденията си, първата съдебна инстанция практически не е изготвила доклад в частта му по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. Това е така, защото в изготвения от районния съд доклад в друга негова част - по чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК - са изложени твърдения на ищеца, много от които са по правото, а не по фактите, а, както вече беше посочено липсва и посочване на възражението на ответника досежно стойността на причинените вреди. Независимо от изложеното по-горе във връзка с доклада, доказателствените искания, направени с допълнението към въззивната жалба, се явяват преклудирани. Възможността да бъдат направени съответните искания по доказателствата по принцип съществува до изтичане на срока за въззивно обжалване. За жалбоподателя е установено задължението да посочи във въззивната жалба новите доказателства, чието събиране иска, както и причините, които са му попречили да ги посочи или представи – чл. 260, т. 6 от ГПК. След изтичане на срока за въззивно обжалване събирането на нови доказателства е принципно недопустимо, освен ако съответното искане не е могло да бъде направено с жалбата поради някоя от причините по чл. 266, ал. 2 от ГПК, като процесният случай не попада в нито една от хипотезите на последната посочена разпоредба. Допълнението към въззивната жалба е подадено в срока за изправяне на допуснатата и констатирана от първоинстанционния съд нередовност на същата жалба, която е била свързана единствено с държавната такса; в този срок за жалбоподателя не е съществувала възможност да допълва жалбата си. Изменението и допълнението на доклада по делото, което следва да бъде направено в настоящото производство служебно от въззивната инстанция, не води до друг извод. Изложените от жалбоподателя искания по доказателствата не са свързани с тези изменения и допълнения. Въззивният жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство е посочил доказателства относно всички обстоятелства, съдържащи се в исковата молба и от които произтичат претендираните от него права (предвид това не е налице и пропуск от страна на първоинстанционния съд да даде указания на страните по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК), т. е. – не е бил заблуден относно това какво следва да доказва, съответно – какви доказателства следва да ангажира. С оглед изложеното, делото следва да се насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните, като докладът на първоинстанционния съд следва да бъде изменен и допълнен в съответствие с посоченото по-горе. В останалата си част изготвеният от първата инстанция доклад е в съответствие с изискванията на чл. 146, ал. 1 от ГПК; предвид това страните следва да бъдат препратени към този доклад в останалата му част. Ето защо и на основание чл. 267, ал. 1 от ГПК въззивният съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на жалбоподателя за назначаване на авто-техническа експертиза и за допускане до разпит на свидетели. ИЗМЕНЯ И ДОПЪЛВА доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд (с протоколно определение от 17.02.2010 г., на л. 82 от първоинстанционното дело, изменен с протоколно определение от 30.06.2010 г., на л. 134-135 от първоинстанционното дело), като: По т. 1 докладът се допълва по следния начин: Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца права – с: „Ищецът твърди, че е изплатил на ответника застрахователното обезщетение в размер на 11362,60 лева на 21.09.2006 г.”; обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника – с: „Ответникът твърди, че фактурната стойност на причинените по неговия автобус вреди надхвърля изплатеното от ищеца обезщетение”; По т. 2 докладът се изменя и допълва, като придобива следния вид „Правната квалификация на претендираните от ищеца права е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 51, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223, ал. 1 и ал. 2 от КЗ. Правната квалификация на възражението на ответника, посочено в т. 1 от доклада, във връзка със стойността на вредите, причинени чрез повреждането на собствения му автобус, е по чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223, ал. 1 и ал. 2 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД”; По т. 5. докладът се изменя и допълва, като придобива следния вид: „Ищецът следва да докаже, че е заплатил на ответника застрахователното обезщетение в размер на 11362,60 лева на 21.09.2006 г. за причинените на последния имуществени вреди в резултат на посоченото в т. 1 от д¯клада ПТП, че във връзка със същото ПТП е постановено соченото от ищеца съдебно решение, което е влязло в законна сила и че с това решение съдът се е произнесъл по посочения в т. 1 от доклада начин. Ответникът следва да докаже, че фактурната стойност на причинените по неговия автобус вреди надхвърля изплатеното от ищеца обезщетение”. ПРЕПРАЩА страните към доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд (с протоколно определение от 17.02.2010 г., на л. 82 от първоинстанционното дело, изменен с протоколно определение от 30.06.2010 г., на л. 134-135 от първоинстанционното дело), В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ. НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 04.02.2011 г. от 11:45 ч., за която дата и час да се призоват страните, на които да се връчи препис от определението.
Председател: Членове: 1/ 2/
|