Решение по дело №129/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 93/31.07.2012 г., постановено по гр.д. № 2075 по описа за 2011 г., Кърджалийският районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на запис за заповед, издаден на 01.12.2005 г. за сумата от 10 900 евро, в частта относно съдържанието, подписа и името на издателя по записа на заповед И. Ч.. Със същото решение са отхвърлени предявените от Н. Д. З. против И. Ч. Ч. иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца заплащане на сумата от 10 900 евро, представляваща парично задължение по запис на заповед от 01.12.2005 г., издаден за сумата от 10 900 евро с падеж 29.01.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.01.2011 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 191/28.01.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 161 по описа на РС – Кърджали, както и иска по чл.422 от ГПК за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца заплащане на сумата от 4 117.83 евро, представляваща неизпълнено парично задължение за дължима мораторна лихва за забава за периода от 30.01.2008 г. до 24.01.2011 г. по запис на заповед от 01.12.2005 г., издаден за сумата от 10 900 евро, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението в съда – 25.01.2011 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 183/27.01.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 160/2011 г. по описа на РС – Кърджали, като неоснователни и недоказани. В полза на ответника са присъдени разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Н. Д. З., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В жалбата се сочи, че видно от показанията на разпитаните по делото свидетели Г. и Т. през 2005 г. въззивникът се договорил с въззиваемия да осъществи посредничество между него и “В.” Е. – гр.Х. за сключване на договор за покупко-продажба на бунгала, находящи се край язовир “К.”. Към този момент цитираното дружество управлявало и се разпореждало с имоти, собственост на Министерството на отбраната, а въззиваемият уверил въззивника, че поддържа добри бизнес отношения с “В.” Е., тъй като бил осъществил няколко сделки и бил закупил изгодно два имота – стрелбището и друг обект, находящ се в гр.Л. Ответникът бил информиран за намерението на ищеца да закупи няколко бунгала и предложил да осъществи посредничество срещу заплащане между ищеца, като купувач, и дружеството собственик, като продавач. З. се съгласил, защото Ч. го убедил, че ще работи добросъвестно и коректно и, че поддържа добри търговски отношения с “В.” Е., както и, че се ползувал с доверието на търговеца. В хода на преговорите се договорили ищецът да заплати на ответника сумата от 10 900 евро, която сума представлявала капаро за бъдеща покупко-продажба, както и, че същата ще бъде предадена на продавача. Договорили се също при евентуална невъзможност от страна на Ч. да доведе до успешен край сделката в срок от три години, същият да върне сумата на З., ведно с мораторната лихва за съответния период. На 01.12.2005 г. въззивникът предал сумата в размер на 10 900 евро на въззиваемия, който поел задължения да я предаде от негово име на собственика на бунгалата с оглед обезпечаване на бъдещата покупко-продажба. За да обезпечи връщането на сумата при евентуално разваляне на сделката, същият ден ответникът издал в полза на ищеца запис на заповед, с който се задължил без протест да му плати сумата в размер на 10 900 евро на падежа 29.01.2008 г. В последствие З. разбрал, че Ч. не е изпълнил поетото задължение за посредничество и не е предал получената сума на В.” Е. Твърди се, че приетите писма на Министерството на отбраната не уточнявали начина на продажба на “М. к.”, както и нямало данни какви обекти с включват в този “М. к.” и дали в същия са включени процесните бунгала. Не се установявало дали дейността на “В.” Е. по вземане на решения, осъществяване на процедури във връзка с продажби да са бил известни на въззивника или на разпитаните по делото свидетели, които сочели, че страните са договаряли и са сключили сделка – договор за посредничество с конкретни задължения на страните. Сочи се, че не било задължително ответникът да е поел задължение към ищеца, които имал намерение да изпълни или пък да са били налице обективни условия за изпълнение на поетото задължение. Посочените писмени доказателства били неотносими към спора, тъй като касаели безспорно установените обстоятелства, че страните сключили описаната сделка, че въззивникът предал пари на въззиваемия и, че за извършеното плащане бил съставен процесния запис на заповед. След падежа и отправените покани ответникът отказал да заплати сумата, поради което ищецът подал заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължения, за което били образувани съответните дела. Излагат се съображения за допустимост на свидетелските показания на свидетелите Г. и Т., тъй като същите не били разпитвани за установяване стойността на сделката, а по отношение на наличието на отношения между страните по делото, характера на тези отношения, т.е. за наличието на каузална сделка между страните. Оспорването истинността на записа на заповед останало недоказано предвид заключението на съдебно-почерковата експертиза, а заключението на съдебно-счетоводната експертиза установявало размера на дължимата мораторна лихва. Моли съда да уважи въззивната жалба и да постанови решение, с което да отмени решението на Кърджалийския районен съд, като уважи предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивникът Н. Д. З., представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата си по изложените в същата съображения. В представена писмена защита се сочи, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 от ГПК било единствено досежно неформалните договори, за действителността на които не бил необходим писмен акт. Същото било неприложимо, когато спорът не бил за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В случая, когато страните спорели за значенето на отделни уговорки, или когато договорът не съдържал всички уговорки, свидетелски показания били допустими за установяване на обстоятелства, при които бил сключен, както и каква била действителната обща воля на страните, или при установяване на преддоговорни отношения.

Въззиваемият И. Ч. Ч. не е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В съдебно заседание, представляван от процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли същата.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на И. Ч. Ч., че същия дължи на Н. Д. З. сумата в размер на 10 900 евро, по запис на заповед от 01.12.2005 г., както и относно сумата в размер на 4 117.83 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 10 900 евро. В исковата молба ищецът сочи, че сумата по записа на заповед произхожда от договор за посредничество за закупуване на бунгала, находящи се край язовир “К.”, сключен между страните. Ответникът в отговора си излага съображения, че претендираната сума се дължи на ищеца от “С. п.” О. за заплатени от З. горива.

Искът по чл.422, ал.1 от ГПК има за цел установяване на съществуването на вземане, което е било предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед произтича от каузално правоотношение между страните, то тогава ищецът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В случая ищецът сам посочва в исковата молба, че сумата по записа на заповед произтича от сключен между страните договор за посредничество за закупуване на процесните бунгала. За да докаже иска си и проведе успешно главно и пълно доказване, ищецът следва да установи наличието на твърдяната в исковата молба каузална сделка, а именно договор за посредничество. От събраните по делото доказателства, обаче не се установява, че страните са сключили именно твърдяната от ищеца сделка. Така, в исковата молба се твърди, че И. Ч. поел задължението да осъществи посредничество между Н. З. и “В.” Е. – гр.Х., но не се установява в какви точно действия се изразява това посредничество. Не е установено дали се касае да правни действия, за което би било необходимо упълномощаване, или се касае за единствено за фактически действия. Ако сумата от 10 900 евро е била дадена на Ч. за обезпечаване на бъдещата покупко-продажба, то тогава е необяснимо защо ответникът е подписал запис на заповед, с който се е задължил да върне сумата. Нелогично е и задължението да се върне сумата след близо три години, при положение, че се касае за покупко-продажба на точно определени недвижими имоти, а сделката би могла да бъде осъществена в много по-кратък срок. Не е установено, а и не се сочи от ищеца, каква е била общата цена на процесните бунгала, за която следва да се сключи покупко-продажбата, какви са били и другите задължения по договора за посредничество, които биха изяснили същността на сделката. И накрая, не е установен какъв е правният интерес на ответника от осъществяването на посредничество между ищеца и “В.” Е.. Още повече, че по делото са налице данни, че процесните недвижим имоти са били продадени още през 2004 г. на трето лице. В тази връзка не може да бъде споделен изложеният във въззивната жалба довод, че от представените писмени доказателства, изходящи от Министерството на отбраната, не се установявал начинът на продажба и конкретните обекти, включени в “М. к.” с.Е.. В представените документи изрично е посочено, че продажбата ще бъде извършена чрез търг с тайно наддаване, а в приетия като доказателство нотариален акт № 45/06.10.2004 г., том ІІ, рег. № 3981, нот. дело № 245/2004 г. по описа на Н. М. Д., рег. № *, с район на действие РС –Кърджали, конкретно са описани недвижимите имоти и са изброени приложените доказателства - заповед на Министъра на отбраната, протокол от проведения търг, както и разрешение на Агенцията за приватизация. Впрочем, ищецът сам твърди в исковата молба, че се е договорил с ответника за покупката на бунгала, собственост на Министерството на отбраната, които се управлявали от “В.” Е. От всичко изложено дотук, следва извода, че ищецът не е доказал наличието на твърдяното каузално правоотношение, поради което предявените искове са неоснователни и правилно са били отхвърлени.

Що се отнася до изложения във въззивната жалба довод, че съдът неправилно е приложил на забраната на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, като е приел, че свидетелските показания са недопустими, то същият е неоснователен. Обосновано и правилно първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, като е приел, че свидетелски показания са недопустими за установяване на договори на стойност над 5000 лв. Цитираните в писмената защита на процесуалния представител на въззивника решения на ВКС касаят хипотези, при които страните не спорят относно вида на сключения договор. В случая ответникът оспорва, че е бил сключен договор за посредничество за продажбата на процесните бунгала, като не е налице съгласие относно вида на сключения договор. Не би могло да се приеме, че се касае и за преддоговорни отношения, тъй като в исковата молба ищецът изрично твърди, че е бил сключен договор. Ето защо, следва да бъде приложена забраната на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. Но дори и да приемем, че свидетелските показания са допустими, то от същите не може да се направи извод, че страните по делото са сключили именно твърдяната от ищеца сделка. Така, свидетелят М. Г. посочва, че през 2005 г. присъствал на разговор между З. и Ч., на който последният поел задължението да посредничи за закупуване на процесните бунгала. Същевременно, обаче свидетелите П. Б. и Х. И. сочат, че сумата от 10 900 евро се дължала на ищеца, но от дружеството “С. п.” О., в която страните имали общ бизнес. Свидетелят Х. И. твърди, че имал общ бизнес с И. Ч., а Н. З. бил управител и като такъв заплатил горивата. Или, показанията на свидетеля М. Г. се опровергават от показанията на свидетелите Б. и И., които са логични и предвид обстоятелството, че Ч., З. и И. са имали общ бизнес с горива, което обстоятелство се потвърждава косвено и от показанията на свидетеля Г. (л.26 от гр.д. № 2075/2011 г. по описа на РС – Кърджали). В показанията си свидетелят Н. Т. посочва, че цената на процесните бунгала е била 25 000 евро, докато в исковата молба не е релевиран такъв факт. Впрочем, свидетелят Г., който твърди, че предплатата е била около 11 000 лв. не посочва каква е била цената, на която страните са се договорили да бъдат закупени бунгалата, което също е нелогично, тъй като цената е съществен елемент на всяка продажба и едва ли страните биха договаряли предплата, без предварително да уточнят цената на имотите. Също така този свидетел не посочва и други съществени уговорки на договора за посредничество, поради което неговите показания не могат да послужат за доказване на твърденията на ищеца.

Като е достигнал до такива правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 2400 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 93/31.07.2012 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 2075 по описа за 2011 г. на същия съд.

ОСЪЖДА Н. Д. З. от Г., У.К. П. В. № *, Б.Ч. *, вх.”*”, .*, ап.*, с ЕГН * да заплати на И. Ч. Ч. от Г., У.С. С.” № *. Б.Р. *” вх.”*”, .*, ап.*, с ЕГН * направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 2400 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.