Номер 142502.11.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – ПловдивXXI наказателен състав
На 02.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
Секретар:Христина А. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20205330205098 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Ф.Т.У., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул.
"***" №**,ет.*, ап. *, чрез адв. С.П. против Електронен фиш Серия К №
3784817 за налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано
техническо средство или система, издаден от ОДМВР – Пловдив, с който на
основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 1, т. 4 от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 400 (четиристотин) лева за нарушение по чл. 21, ал. 1
от ЗДвП.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакувания
електронен фиш (ЕФ). Жалбоподателят твърди при издаването на последния
да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили
правото му на защита. Моли електронният фиш да бъде отменен. В съдебно
заседание, редовно призован, жалбоподателят се представлява от адв. П.,
който поддържа жалбата. Претендира разноски за адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна в писмено становище с рег. № 317000-
14181/20.08.2020 г. от *** И.П., с пълномощно по делото, оспорва жалбата и
поддържа електронния фиш. Взема становище при издаването му да не са
допуснати съществени процесуални нарушения, ЕФ да съдържа всички
задължителни реквизити на съдържанието си, а нарушението да е установено
с одобрен тип средство за измерване, преминало метрологична проверка и
след изваждане на максимално допустимата грешка като гаранция за
правилно измерена скорост. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а
ЕФ да бъде потвърден. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение и възразява за прекомерност на претенцията на
жалбоподателя за овъзмездяване на заплатеното адвокатско възнаграждение.
1
В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се
представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от Ф.Т.У., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от електронния фиш е връчен на жалбоподателя на
16.07.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от ЕФ, а жалбата
е подадена на 20.07.2020 г. (пред Районен съд – Пловдив и препратена за
окомплектоване на административнонаказващия орган), поради което срокът
по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна, макар и на различни от изложените в нея
основания, поради което атакуваният електронен фиш следва да бъде отменен
по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 11.07.2020 г. в 14:58 часа в с. Старо Железаре, ул. „21-ва“ № 1 в
посока от с. Старо Железаре към с. Черничево жалбоподателят Ф.Т.У.
управлявал собствения си лек автомобил „Пежо 307 СВ 2.0 Д“ с рег. № ***
със скорост на движение от 90 км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч.
Движението на жалбоподателя с посочената скорост било заснето и
установено с мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата
за движение тип TFR1-M с фабричен номер 511. Стойността на измерената
скорост от техническото средство била 93 км/ч, като след приспадната
максимално допустима грешка от „минус“ 3 км/ч била установена стойност
на скоростта на движение от 90 км/ч, при което било изчислено, че е налице
превишаване на разрешената скорост с 40 км/ч.
За това деяние и на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 1, т. 4 от ЗДвП
против жалбоподателя У. бил издаден електронен фиш серия К № 3784817, с
който му било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 400
лева.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа
на събраните по делото и непротиворечиви писмени доказателства:
От Удостоверение за одобрен тип средство за измерване № 10.02.4835 се
установява, че процесното техническо средство тип TFR1-M е от одобрен тип
и е вписано в регистъра на одобрените за използване типове средства за
измерване под № 4835.
От Протокол от проверка № 1-33-20 се изяснява, че процесното
техническо средство тип TFR1-M с фабричен номер 511 е преминало
последваща периодична проверка на 26.02.2020 г. със заключение, че
съответства с одобрения тип. Изяснява се и че максимално допустимата
2
грешка при измерване на скоростта е +/- 3 км/ч при движение до 100 км/ч.
От клип № 9223 от радар TFR1-M № 511 се изяснява, че измерената
скорост на движение на процесния лек автомобил с рег. № *** е 93 км/ч, а
заснемането е извършено на 11.07.2020 г. в 14:58 часа.
От справка за собственост на МПС с рег. № *** се установява, че същото
е собственост на жалбоподателя Ф.Т.У..
От Протокол за използване на автоматизирано техническо средство или
система по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. се установява,
че на дата 11.07.2020 г. мобилна система за видеоконтрол TFR1-M с № 511 е
заснела статични изображения с номера от 9210 до 9242, с начален час на
работа 14:00 ч. и краен час на работа 16:00 ч. В протокола е удостоверено, че
измерването е извършено в режим в движение, както и че е едновременно на
мястото на контрол е действало общото ограничение на скоростта, но е имало
и поставен пътен знак за ограничение.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Обжалваният в настоящото производство електронен фиш е издаден в
съответствие с изискванията на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП за задължителните
реквизити на съдържанието си. В същия са посочени: териториалната
структура на Министерството на вътрешните работи, на чиято територия е
установено нарушението – ОДМВР Пловдив; мястото – с. Старо Железаре,
ул. „21-ва“ № 1 в посока от с. Старо Железаре към с. Черничево; датата –
11.07.2020 г.; точният час на извършване на нарушението – 14:58 часа;
регистрационният номер на МПС – ***; собственикът, на когото е
регистрирано превозното средство – жалбоподателят Ф.Т.У.; описание на
нарушението – управление на лек автомобил с превишена скорост от 90 км/ч
при максимално разрешена скорост от 50 км/ч; нарушената разпоредба – чл.
21, ал. 1 от ЗДвП; размерът на глобата – 100 лева; срокът, сметката и мястото
на доброволното й заплащане – четиринадесет дневен срок, в БНБ, по
указаната банкова сметка.
Въпреки това настоящият съдебен състав приема, че при издаването на
обжалвания ЕФ е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила за реализиране на административнонаказателната отговорност на
дееца. Електронният фиш е издаден в пряко нарушение на чл. 11, ал. 2 от
Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г., който гласи, че: „ В случаите на
осъществяване на контрол с мобилно АТСС във време на движение
нарушителите се спират на място и се предприемат действия за
реализиране на административнонаказателната отговорност за
извършеното нарушение. За нарушения, установени с мобилни АТСС във
време на движение, електронни фишове не се издават.“. В тази връзка,
макар директорът на ОДМВР –Пловдив да не е изпълнил задължението си да
посочи в придружително писмо по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП вида на
техническото средство, то по делото е категорично доказано, че процесното
нарушение е установено с мобилно АТСС съгласно § 6, т. 65, б. „б“ от ДР на
3
ЗДвП, а именно с мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на
правилата за движение тип TFR1-M. Щом измерването е извършено с
мобилно техническо средство, следващото релевантно обстоятелство, което
трябва да бъде установено, е дали това е станало във време на движение.
Нормативната уредба предвижда във всеки случай на използване на мобилно
АТСС да се създава нарочно доказателство за това обстоятелство. Така
съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. за всяко
използване на мобилно АТСС за контрол се попълва протокол съгласно
приложението към Наредбата. От своя страна в този протокол служителят
следва да удостовери режимът на измерване с попълване в нарочното поле на
„С“ в случаите на стационарен режим или „Д“, когато измерването е
извършено във време на движение. Именно в тази втора хипотеза действа
забраната по чл. 11, ал. 2 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. за издаване на
ЕФ, като вместо това нарушителят трябва да бъде спрян на място и да се
предприемат действия за реализиране на отговорността му по общия ред, т.е.
чрез съставянето на акт за установяване на административно нарушение.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. е
императивна, тъй като тя урежда процесуално правило, и нейното нарушаване
винаги ще представлява съществено процесуално нарушение (така Решение
№ 1412 от 24.06.2019 г. по к.а.н.д. № 1253/2019 г. на Административен съд –
Пловдив). Именно такова нарушение на производствените правила е
допуснато и в настоящото производство. В протокола по чл. 10, ал. 1 от
Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. изрично е удостоверено, че измерването е
извършено в режим на движение. Следователно контролният орган е
следвало до процедира по указания в чл. 11, ал. 2 от Наредбата начин, като
нарушителят бъде спрян и се предприемат действия за реализиране на
отговорността му. Вместо това е бил издаден процесният ЕФ, но в нарушение
на производствените правила.
Не може да се приеме и че в случая се касае за допусната техническа
грешка. Това е така, защото дори и да имаше грешка при попълването на
полето „режим на измерване“, то в протокола се наблюдава, че са попълнени
и секторите за „начало“ и „край на участъка“, които се попълват единствено
при режим на измерване в движение. Следователно, ако беше допусната
грешка при посочването на режима на измерване, то нямаше да се продължи
и с попълването на останалите неприложими полета, което обаче е сторено.
Най-сетне дори и да е била допусната техническа грешка при съставянето на
протокола, процесуалният закон регламентира възможност тя да бъде
отстранена – при спазване на реда по чл. 130 от НПК с полагане на подпис от
лицата, подписали протокола. Това отново не е сторено. При тези факти да се
приеме, че е допусната техническа грешка, би било напълно необосновано,
тъй като такъв извод не следва от нито едно доказателство по делото. Такава
грешка не се твърди и от никоя от страните по делото, поради което да се
приеме противното, би представлява едно изцяло произволно направено
предположение. След като има установен ред, по който да се изправят
4
пороците при попълването на протокола, но наказващият орган не се е
възползвал от него, то последиците от евентуално допуснати грешки не
следва да се преразпределят в тежест на жалбоподателя.
В тази връзка съдът обръща внимание, че на въззиваемата страна беше
указано да представи доказателство за обстоятелството в какъв режим е
осъществяван контролът, с което ясно е посочено, че изясняването на този
въпрос е съществено за разкриването на обективната истина по делото. В
постъпилия отговор на лист 15 от делото се сочи, че страната не разполага с
такова доказателство. В писмото е посочено още, че контролът е „извършван
не във време на движение“, но не е представено никакво доказателство в
подкрепа на това твърдение. По тези съображения посоченото в писмото се
третира от съда единствено като твърдение, но без да бъде подкрепено от
доказателство, то не може да бъде прието и за доказан по делото факт.
Противното становище – твърденията на едната от страните по делото да се
приемат автоматично за доказани, макар и неподкрепени от доказателства,
изцяло би погазило състезателното начало в процеса и би компрометирало
целия процес на доказване и формиране на фактическите изводи от съда.
Неспазването на изискването по чл. 11, ал. 2 от Наредба № 8121з-
532/12.05.2015 г. винаги се цени за процесуално нарушение от категорията на
съществените, тъй като се налага наказание с ЕФ в хипотеза, когато това е
изрично изключено съгласно действащото законодателство. В този смисъл е и
практиката на административните съдилища в страната.
Съвсем основателно е и възражението на жалбоподателя, че напълно
неясно остава от съдържанието на протокола по чл. 10, ал. 1 от Наредба №
8121з-532/12.05.2015 г. каква е била стойността на максимално допустимата
скорост на движение в процесия пътен участък. Данните, посочени в
протокола, са не само противоречиви, но и взаимно изключващи се – така
едновременно се твърди на мястото на контрол да е имало поставен пътен
знак Б26, който указва забрана за движение със скорост, по-висока от
означената на знака, но също така и да е действало общото ограничение на
скоростта от 50 км/ч. При изписването на общото ограничение от 50 км/ч,
видно е направена поправка в съдържанието на протокола (под цифрата „5“
прозира друга цифра, която основателно повереникът сочи, че наподобява
цифрата „8“), но от неизвестно лице. Въззиваемата страна също не сочи
доказателства, нито ангажира искания, от които да може да се установи
авторството на поправката. Всичко това поставя под съмнение какво е било
действащото ограничение на скоростта на движение в процесния пътен
участък. В протокола по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. не
само е посочено, че е имало поставен пътен знак, въвеждащ ограничение на
скоростта за движение, но дори е вписано и разстоянието от този знак до
АТСС. Ако със знака обаче е сигнализирана по-висока или по-ниска
максимално допустима скорост от общото ограничение от 50 км/ч, то тогава
приложената санкционна разпоредба, а и размерът на наложената глоба биха
се явили неправилно определени.
5
По тези съображения съдът приема, че издаденият ЕФ е
незаконосъобразен поради допуснати съществени процесуални нарушения,
включително нарушаване на забраната по чл. 11, ал. 2 от Наредба № 8121з-
532/12.05.2015 г. за издаване на ЕФ за нарушения, установени с мобилно
АТСС във време на движение. Допуснатият порок не може да бъде саниран
едва във въззивното производство и същевременно обуславя отмяна на
електронния фиш поради издаването му в противоречие с процесуалните
правила за реализирането на административнонаказателната отговорност на
лицата за нарушения, установени по този начин.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните имат право на
разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се дължат единствено на
жалбоподателя, който е направил искане за присъждане на разноски в размер
на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. По делото е
доказано извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран
размер, като в договора за правна защита и съдействие, приложен на лист 10
от делото, е удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и възражение за
прекомерност от въззиваемата страна в писменото становище, приложено по
преписката. Възражението настоящият състав намира за основателно. При
тази преценка съдът се ръководи от действителната фактическа и правна
сложност на делото, като присъденият по-нисък размер на разноските не
може да бъде по-малък от минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Възражението съдът намира за основателно, след
като съобрази, че делото е разгледано в едно открито съдебно заседание,
както и характера на извършените следствени действия – по делото са
събрани единствено писмени доказателства, не са разпитвани свидетели,
отчете се и материалният интерес. Предвид тези обстоятелства съдът намира,
че справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение за
защита срещу НП, който следва да се присъди в полза на жалбоподателя, е
100 лева, като искането не бъде уважавано за разликата над тази сума до
пълния претендиран размер от 300 лева.
При определяне на минималния размер на дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде съобразено Решение № 5419 от 08.05.2020 г.
по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС – ДВ бр. 45 от 2020 г. В тази връзка
съдебната практика на ВАС и на ВКС е трайна, че в случаите на реално
заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (а не такова по чл. 38 от
ЗПП), меродавна е редакцията на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие, респективно уговаряне на дължимото
възнаграждение – така изрично Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. дело
№ 9012/2016 на Върховния административен съд; Решение № 7709 от
19.06.2017 г. по адм. дело № 4087/2016 на Върховния административен съд;
6
Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. дело № 14588/2018 на Върховния
административен съд. В този смисъл и Определение № 58 от 22.03.2017 г. по
т. д. № 390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение;
Определение № 650 от 19.12.2017 г. по ч. т. д. № 2851/2017 г. на Върховен
касационен съд, 1-во тър. отделение; Определение № 277 от 20.12.2016 г. по
т. д. № 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.
Цитираната съдебна практика и застъпените разрешения в нея изцяло се
споделят и от настоящия съдебен състав, тъй като те кореспондират с целта
на закона. Тези принципни положения намират подкрепа и в разрешенията,
дадени с Тълкувателно решение № 2 от 27.06.2016 г. на Върховния
административен съд - ОСС от I и II колегия, в което е прието, че за разлика
от отмяната на индивидуалните и общите административни актове, при която
те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите
нормативни актове, какъвто е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., е налице
специална уредба в чл. 195 от АПК, в който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение. За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до
неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
По тези съображения съдът приема, че макар към настоящия момент след
измененията с ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г. минималният размер на адвокатското
възнаграждение да е 300 лева, то към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие – 20.07.2020 г., действащото право е
предвиждало минимален размер от 100 лева, който се определя по правилото
на чл. 18, т. 2 от Наредбата № 1/09.07.2004 г. и именно разноски в такъв
размер следва да бъдат присъдени на жалбоподателя.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази на чл. 143, ал. 1
АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания административен акт
или отказа да бъде издаден административен акт държавните такси,
разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа,
издал отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби
на АПК „поемане на разноски от административен орган“ означава поемане
на разноските от юридическото лице, в структурата на което е
административният орган. В случая въззиваемата страна ОД на МВР –
Пловдив е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от
чл. 43 ЗМВР (така Решение № 13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 на
ВАС), поради което разноските следва да бъдат възложени в нейна тежест.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ Електронен фиш Серия К № 3784817 за налагане на глоба за
нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система,
издаден от ОДМВР Пловдив, с който Ф.Т.У., ЕГН: **********, с адрес: гр.
К., ул. "***" №**,ет.*, ап. * на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 1, т. 4 от
Закона за движението по пътищата е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 400 (четиристотин) лева за нарушение по чл. 21, ал. 1
от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на Ф.Т.У., ЕГН:
**********, с адрес: гр. К., ул. "***" №**,ет.*, ап. * сумата от 100 (сто) лева,
представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8