СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на осми юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА
ГЕНЖОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
6281 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 67068 от 15.03.2019 г. по гр. д. № 33117/2018 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 61 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.К.В., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата
от 244,18 лв., представляваща цена на топлинна
енергия, доставена в обект, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, ул. „*******,
за периода от 01.01.2015 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 16.02.2018 г. до окончателното плащане на сумата; на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 61,75
лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
16.02.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. №
10866/2018 г. по описа на СРС, 61 състав, като са отхвърлени иска с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер
от 244,18 лв. до пълния предявен размер от 1189,24 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г., изцяло иска, с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, за сумата от 209,89 лв. - мораторна лихва за периода от 16.09.2015
г. до 30.01.2018 г. върху стойността на доставената топлинна енергия; изцяло
иска, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 12,97 лв. - мораторна
лихва за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г. върху сумата за дялово
разпределение.
С решението В.К.В., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 89,15 лв. - разноски в исковото производство и сумата от 16,50 лв. -
разноски в заповедното производство.
С решението „Т.С." ЕАД,
ЕИК *******, е осъдена да заплати на В.К.В., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 277,35 лв., представляваща разноски по
делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която
предявените искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт в обжалваната част. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е
приел, че вземанията за периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г. са погасени по
давност, тъй като последните са обективирани в обща фактура от м.07.2015 г.,
издадена със срок за плащане 15.09.2015 г., от който момент тече давността. Поддържа, че с подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК в съда /16.02.2018 г./, давността е прекъсната. Посочва, че в чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008,
респективно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2016 г., е определен срок, в който
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните си задължения за
топлинна енергия, а именно в 30 дневен срок, съответно 45-дни, след изтичане на
периода, за който се отнасят. Предвид това в жалбата се поддържа, че с изтичане
на последния ден от месеца, купувачите изпадат в забава за дължимите суми по
аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В.К.В., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Поддържа се, че районният
съд правилно е приел, че вземанията на ищеца възникнали в периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г. са погасени по давност. Неоснователна
според въззиваемата страна е и претенцията на ищеца по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Претендират
се и присъждането на сторените по делото разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, IІ Гражданско отделение, 61 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма
данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
По делото е установено обстоятелството, видно от
представените и приложени на л. 20 и л. 22 нотариален акт № 196, том XXXVII, дело № 7964 от 1992 г. и нотариален
акт № 162 от 08.12.1993 г., том LLLII, дело № 31013 от 1993 г., че В.К.В. е придобил право на
собственост върху имот, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, ул. „*******, вх. Б, ет. 6, ап. 25, за отоплението на който е открита партида по аб.
№ 327963.
От протокол от дата 02.10.2002 г. от ОС на
собствениците на сграда, находяща се в гр. София, район „Лозенец“, ул. „*******, и приложения към него списък със съгласие на собствениците, се установява,
че квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост са дали
съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Б.Б.“ ООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2
от 27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на
етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да
бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък
той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на
топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от
всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва
всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за доставка на топлинна
енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на
ползваната услуга.
Съгласно изложените по-горе мотиви, въззивният
съд приема, че между ответника и ищеца е възникнало и съществува облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия
съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект
с абонатен № 327963, като ответникът имат качеството
потребител на топлинна енергия и на това основание дължи заплащането на
доставената топлинна енергия.
Като страна по посоченото правоотношение,
потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение - топломери,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на
топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер
монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ
принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите
на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към
процесния период Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004
г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като
според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване доставянето на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
дялови разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения
от сметки, съставени от топлопреносното предприятие, както и протоколи за
извършен главен отчет за процесния период. В тази връзка са назначени, изготвени
и приети в хода на производството пред първата инстанция съдебно - техническа и
допълнителна съдебно - техническа експертизи, които съдът счита за задълбочени
и компетентно изготвени от лица с необходимите познания и опит, поради което
кредитира същите с доверие.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата
експертиза се установява, че в конкретния случай дължимите суми за доставена в
имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната
станция, както и че в имота през процесния период е имало 3 демонтирани радиатори
ИРРА, 1 радиатор (лира) без ИРРО, 1 щранг-лира без ИРРО. Прекъсната е връзката
с водопроводната инсталация, като до момента на отсъединяването, потреблението
на топлинна енергия за БГВ се е отчитало по показанията на 1 бр. водомор. Установява
се и обстоятелството, че през процесния период третото лице - помагач „Б.Б.“ ООД
е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с
действащата нормативна уредба, като е издадена индивидуална изравнителна сметка
за дялово разпределение за абонатен № 327963 и същата е издадена на името на
ответника. От заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза
се доказва и стойността на доставената топлинна енергия през периода м.05.2014
г. – м.04.2015 г. е 414,96 лв. Стойността на доставената топлинна енергия през
периода м.01.2015 г. – м.05.2015 г. възлиза общо на 244,18 лв.
По отношение на възражението на ищеца, че
претендираните суми за периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г. не са погасени по
давност, настоящият състав намира, че с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е предвидено, че искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед на което е създадено
изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда.
Съобразно указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно
дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния
период (до приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.)
са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по
основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия
ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията
съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите
на топлинна енергия. Тези задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т.е.
от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът
не може да иска предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на
които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността
тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец.
Доводът във
въззивната жалба, че за процесните вземания за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. е издадена фактура № **********/31.07.2015 г.,
която съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала
изискуема през м. 09.2015 г., поради което сумата по тази фактура не е погасена
по давност, настоящата инстанция намира за неоснователен.
В случаите на
чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на
месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Издаването на изравнителната
сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а
следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях.
Така мотивиран, въззивният съд намира, че
правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода м.05.2014
г. - м.12.2014 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 16.02.2018 г. , като правилно е уважена претенцията
само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода м. 01.2015 г.
- м. 04.2015 г.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът претендира обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г.,
т. е. твърди, че ответникът е в забава от 16.09.2015 г.
С оглед погасените по давност
вземания за периода м.05.2014 г. - м.12.2014 г., погасена се явява и
претенцията за лихва за забава за този период.
По отношение на вземането за
законна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г. съгласно действалите
към този момент Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата - етажна
собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия. В този случай според чл. 33, ал. 2 от
Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема,
че публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява
по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя
искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение.
Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните
от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са ангажирани
каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил
поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през
процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици
от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме,
че релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи
на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 350 лв.
за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед
представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че
уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на
разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ е 311,75 лв., с оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 350 лв. надвишава
минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа сложност на
делото, то съдът намира, че същото следва да бъде редуцирано и присъдено в
минималния предвиден в наредбата размер.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67068 от 15.03.2019 г. по гр. д. № 33117/2018 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 61 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на В.К.В., ЕГН **********, сумата от 311,75 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.