Р Е Ш Е Н И Е
№ 2780 12.07.2018 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН
СЪД, XI-ти гр. състав в открито
съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ГЕОРГИЕВА-
ТОЧЕВСКА
при участието на секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 17477 по описа на ПРС за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр.
с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37,
представлявана от *** ***В.Х.Х.и Д.К.К., чрез пълномощника си *** С.Р., е предявил против С.С.Б.,
ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено,
че ответницата му дължи присъдените по частно гр. дело № 13329/ 2016 г. на ПРС,
XIV гр. с-в, със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 7583/10.10.2016 г., суми, както следва: 733, 59 евро- главница, произтичаща от договор за банков
кредит № *** от 03.05.2012г., изискуем на краен падеж; 283, 19 евро - просрочена договорна лихва, начислена съгласно
Раздел II, т. 4 от договора за
кредит за периода 10.05.2012г.-10.04.2016г.; 449, 01 евро- просрочена наказателна лихва, начислена съгласно Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода 11.03.2013г.-06.10.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 07.10.2016г. до погасяване на вземането,
както и разноските по делото.
В исковата молба се твърди, че на 03.05.2012г. между
страните бил сключен договор за банков кредит № *** от 03.05.2012г., по който на длъжника била отпусната сумата от 740 евро за погасяване на съществуващи задължения. Съгласно
раздел II т. 4 от договора, за
ползвания кредит се дължала годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на
банката, плюс надбавка от 10, 01 пункта. Този БЛП бил в размер на 7, 99 %
годишно и представлявал лихвен индекс, утвърждаван от УС на банката, изчисляван
за всеки отделен вид валута на база съотношението между планираната стойност на
пасива на банката и пазарните лихви за същата валута, приложими към кредити в
национална и чуждестранна валута. Съгласно т. 10 от договора, се дължала и
наказателна лихва за дължимите, но неизвършени в срок плащания поради недостиг
на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, които се
отнасяли в просрочие и се олихвявали с този договорен
лихвен процент, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано
от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска. Крайният срок за
погасяване на кредита съгласно т. 3 от договора бил 10.04.2016 г., като
длъжникът не погасил задълженията си в този срок към банката, поради което от
датата на падежа целият кредит станал изискуем. Кредитът следвало да се
погасява съобразно погасителен план, на 48 равни месечни вноски, като бил
усвоен еднократно от кредитополучателя по банкова сметка. Той бил погасяван
частично по главница и лихви, като по него били просрочени 48 броя вноски. За
събиране на сумата се подало заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по което се образувало частно гр. дело
№ 13329/ 2016 г. на ПРС, XIV гр.
с-в и длъжникът се осъдил
да заплати суми за главница, лихви и разноски. По издадения изпълнителен лист
банката образувала изпълнително дело, като длъжникът подал възражение, че не
дължи сумите по заповедта. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с
което да се признае за установено вземането по издадената заповед за изпълнение.
Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си
поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ответникът чрез пълномощника си е
депозирал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. На първо
място се твърди, че част от договорната и наказателна лихва за периода
03.05.2012 г.- 10.10.2013 г. били погасени по давност, а искът за главница бил
неоснователен, защото банката увеличавала неправомерно въз основа на нищожни
уговорки лихвите и таксите по кредита, като едностранно изменяла условията по
договора в нарушение на ЗЗП. Тези клаузи били неравноправни, като уговорени
изцяло във вреда на потребителя и в този смисъл били налице хипотезите на чл.
143 точки 3, 9, 10, 12, 13 и 18 от ЗЗП. Едностранното изменение на лихвата
противоречало на добрите нрави и принципа на справедливостта по смисъла на чл.
26 ал. 1 от ЗЗД, а едностранната промяна довела до значителна неравностойност в
договорните престации и до невъзможност за погасяване
на кредита. Освен това, липсвало съгласие за методиката и критериите, по които
се изменяли лихвения % и таксите, като нямало и писмено изявление от
кредитополучателя за приемане на общите условия на банката, за да го обвържат.
В случая липсвали и основанията на чл. 58 ал. 1 т. 1 и 2 от ЗКИ за промяна на
първоначално уговорените лихви и такси. Възразява се и против размера на
претендираната наказателна лихва за забава, която била нищожна на основание чл.
143 т. 5 от ЗЗП и като противоречаща на добрите нрави. Според практиката на
съда на ЕС, националният съд бил длъжен да се произнесе служебно по
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/ 13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., в която връзка се прави и
изрично възражение за установяване на нищожността им. Твърди се, че
едновременното претендиране на възнаградителна и наказателна лихви
противоречало на принципа за забрана за неоснователно обогатяване. Прави се и
възражение за прекомерност на наказателната лихва. Моли за отхвърляне на
исковете. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си
поддържа отговора. Също представя писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено
от фактическа страна следното:
Със заповед № 7583/10.10.2016 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК,
издадена по частно гр. дело № 13329/ 2016 г. на ПРС, XIV гр. с-в, е издаден изпълнителен лист, по силата на който
ответникът е бил осъден да заплати в полза на ищеца следните суми: 733, 59 евро- главница, произтичаща от договор за банков
кредит № *** от 03.05.2012г., изискуем на краен падеж; 283, 19 евро - просрочена договорна лихва, начислена съгласно
Раздел II, т. 4 от договора за
кредит за периода 10.05.2012г.-10.04.2016г.; 449, 01 евро- просрочена наказателна лихва, начислена съгласно Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода 11.03.2013г.-06.10.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 07.10.2016г. до погасяване на вземането,
както и разноските по заповедното производство: 57, 34 лева- държавна такса и 330,
34 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така издадената заповед за изпълнение е постъпило
възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, като съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок,
поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за банков кредит № *** от 03.05.2012г., на длъжника е отпусната сумата от 740 евро за погасяване на съществуващи задължения по друг договор за кредитна
карта, с краен срок за погасяване на кредита до 10.04.2016 г., при годишна
лихва в размер на базовия лихвен процент на банката- 7, 99 %, плюс надбавка от
10, 01 пункта, ГПР- 23, 30 %, или общо дължима сума от 1 071, 66 лева,
заедно с такса по кредита- 40 лева и комисионна от 2 %. Предвидена е още и
наказателна надбавка при забава по чл. 10 от договора. Към договора като
приложение е представен погасителен план.
Като писмени доказателства е прието кредитно досие на
длъжника, включващо искането за отпускане на кредита, движенията по сметка, декларации,
справки за длъжника и общите условия на банката за отпускане на кредити на
физически лица.
По делото са приети основно и допълнително заключения на
съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след извършена проверка на
писмените доказателства по делото и справка в банката по кредитното досие на
ответника е установило размера на усвоените по кредита суми, извършените
погасявания, размера на начислените лихви, такси и комисионни и на дължимите
суми за главница и лихви. Наред с това са изследвани компонентите, определящи
лихвените проценти, като се е установило, че за периода на договора той не е
променян, няма надплатени месечни анюитетни вноски,
нито пък увеличение на лихвите или тяхно капитализиране. Също така са изчислени
размерите на договорната и наказателна лихва за три години назад, считано от
подаване на заявлението.
При така установената по делото фактическа обстановка,
съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото, че страните са сключили помежду си
договор за банков кредит, по който на ответницата е била предоставена
определена парична сума за погасяване на други нейни предходни задължения към
банката по договор за кредитна карта, който е усвоен напълно, като същият е
станал изискуем на краен падеж, без да е обявяван за предсрочно изискуем.
Кредитополучателят оспорва с отговора си конкретни клаузи
в договора, като ги счита за неравноправни, излагайки съображения за това, че те
противоречали на определени императивни норми и изисквания от ЗЗП. Именно това
е и основният предмет на процеса, който трябва да се обсъди по делото- да се
установи дали действително са налице основанията за нищожност на въпросните
клаузи, от които произтича претенцията на ищеца.
Неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя от друга. Уредените в
цитираната разпоредба хипотези на възможни неравноправни клаузи почиват на
предположението, че постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не
отговаря на изискването за добросъвестност и като резултат води до създаване на
значителна неравнопоставеност между страните. В конкретния случай обаче в
договора нито е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения
процент, нито пък банката е увеличавала договорната лихва по време на действие
на кредита, което обстоятелство се установява от данните от ССчЕ.
Нещо повече, няма каквато и да е извършена от кредитора едностранна промяна на
размер на погасителни вноски, или такава, касаеща други условия по договора,
като през периода на правоотношението спрямо длъжника са прилагани едни и същи изисквания
за начисляване на договорната лихва и формиране на месечни вноски, като вещото
лице при проверката си не е констатирало нито капитализация на лихви, нито пък
каквито и да е надплатени суми в следствие на увеличени от банката показатели и
стойности по кредита. Така от една страна потребителят не е претърпял вреда или
загуба, защото нито му е било начислено да плаща повече от договореното, нито
пък той е престирал в повече, за да се твърди, че
банката се е обогатила неоснователно за негова сметка. От друга страна, кредиторът
е спазил изискването за добросъвестност в отношенията между страните, като е
изпълнил условията на договора точно, изпълнявал е задълженията си според уговореното,
без да ги нарушава и е предоставял информация за размера на плащанията. На
трето място, не се доказва наличието на значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, тъй като фиксираният размер на лихвата не представлява
уговорка във вреда на потребителя, а същевременно няма предвидена възможност за
едностранна промяна, която да е правена.
Необходимо е да се отбележи и това, че законодателят е
предвидил и изключения, при които определени хипотези на неравноправни клаузи
на договори с потребители не се прилагат и в този смисъл е чл. 144 ал. 3 от
ЗЗП, според която нормата на чл. 143 т. 10 от ЗЗП не се прилага по отношение на
услуги, чиято цена е свързана с изменения на лихвени проценти на финансовия
пазар, които са извън контрола на доставчика на финансовата услуга. Точно такъв
е и настоящия случай, доколкото дори и да се приеме, че банката принципно си е
запазила възможността да извършва изменение на лихвите, условията за това са
свързани с обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън нейния
контрол. Ответникът не може да влияе на стойностите на европейските
междубанкови лихвени проценти и тъй като лихвеният процент по договор за кредит
е обвързан именно от международна величина извън контрола на търговеца, то в
случая несъмнено е налице изключение от правилата за неравноправни клаузи.
Обстоятелството, че тук са налице обективни критерии, отнасящи се до промяна на
лихвата, които не зависят от възможността на банката да влияе върху
настъпването им, се явява достатъчно условие за изключване на такива уговорки
от обхвата на неравноправните клаузи. Така при всички положения, дори и по
делото да беше налице хипотезата на чл. 143 от ЗЗП, каквато въобще не се
установи да съществува, то пак предвидената едностранна възможност за банката
да променя лихвата нямаше да бъде квалифицирана като „неравноправна клауза“,
защото попада в приложното поле на изключението за обективни фактори на
финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика на услугата.
Във връзка с наведените оспорвания в отговора, следва да
се отбележи още, че по делото няма данни потребителят да не е разполагал с
възможност да се запознае предварително със съдържанието на договора или да
влияе върху съдържанието на клаузите му. Напротив- установява се точно
обратното, защото от представеното кредитно досие е видно, че клиентът първо е
попълнил писмено искане за отпускане на кредит, а след това е подписал и
предложение на отпускане на кредит, което е изготвено конкретно за него и е съдържало
основните параметри на бъдещия договор- отпусната сума, срок, размер на
възнаградителна лихва, цел на кредита. Ответникът не доказва, че при или по
време на сключване на договора волята му е била опорочена или, че е бил неясно
какво подписва и както договаря, от което може да се направи извод, че клаузите
в договора са индивидуално уговорени, доколкото кредитът не е сключен при общи
условия, а е израз на общата воля на страните, които именно по този начин са
уредили отношенията си. Индивидуалното договаряне е доказано включително и чрез
изготвения специален погасителен план, валиден именно за този кредит, също
подписан с име и подпис от кредитополучателя. Така в случая безспорно се касае
за индивидуално направени уговорки по параметрите на кредита, а не за
предварително изготвен типов договор, което от своя страна на самостоятелно
основание пак изключва приложението на неравноправните клаузи.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно
обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на
договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи, включително и с
общите условия на банката, което обстоятелство изрично и писмено е декларирал.
По този начин заемателят е приел всички условия на банката, а и предварително
още към момента на сключването е бил наясно със сумите, които ще дължи по
отпуснатия му кредит, защото те са ясно и конкретно описани по напълно
разбираем за клиента начин както в договора, така и в погасителния план, а
оттук са изначално определени икономическите последици от поетото задължение от
потребителя. Освен това по делото не се търси нещо различно извън договореното-
главница, фиксиран размер на договорна лихва и лихва за забава при просрочие, като кредитът е станал изискуем на краен падеж с
настъпване на срока на последната вноска, поради което не е било необходимо и
изрично уведомяване под форма на покана до длъжника за изпълнение. Главницата по
кредита представлява отпусната от банката сума, която не се спори, че е
предоставена на ответницата и напълно усвоена от нея. Лихвата пък представлява
цената за предоставена финансова услуга по сделка с потребител, която е една от
основните характеристики на договора за банков кредит- че заемателят е длъжен
да заплаща лихви според уговореното. Доколкото в случая не е била уговорена
променлива лихва, са напълно неотносими възраженията
в отговора за непосочена методика на банката при определяне на лихвени нива, за
едностранното й увеличаване по всяко време на договора и т.н. Не се установява
да е налице нито едно от поддържаните нарушения на ЗЗП, което да обоснове
съществуване на неравноправни клаузи, като договорът е напълно действителен по
отношение на оспорените му разпоредби и по него ответникът дължи изпълнение. Така
са налице основанията за разглеждане на всяка една от трите предявени
претенции, които са редовно възникнали и са изискуеми като вземания.
По отношение на търсената сума за главница по кредита,
видно от заключението на вещото лице, отпуснатият заем е бил в размер на 740
евро, който е усвоен веднага, като с него е погасено задължението по предходен
кредит между страните. От счетоводните документи се установява, че има частично
изпълнение на това задължение, като за главницата са платени само 6, 41 евро
или дължимият остатък е 733, 59 евро, а в тежест на ответника е да докаже, че е
платил различна от тази сума, но страната не ангажира доказателства в противна
насока. В този смисъл искът за главница следва да се уважи изцяло в търсения му
с исковата молба размер, предвид съществуващото валидно и изискуемо парично
вземане, което обаче е останало дължимо и неплатено.
По отношение на претенциите за лихви, следва да се
посочи, че в договора за кредит са определени както договорната лихва (по
Раздел II, т. 4), така и
наказателната- Раздел II, т. 10. По отношение на
договорната лихва, вещото лице в ССчЕ е посочило, че
за процесния период ГЛП е останал непроменен- 18 %, както е бил изначално
договорен- 7, 99 % + 10, 01 %. Сумата е дължима, доколкото това представлява
цената на предоставената финансова услуга- възнаграждението на банката за
банката за дадените в заем парични средства. Длъжникът се е съгласил на
съответния размер на това възнаграждение за услугата, същият не е прекомерен,
поради което сумата е дължима. В случая обаче следва да се отбележи, че в
отговора е направено възражение за изтекла давност за част от вземането, което
е основателно. Вземанията за лихви се погасяват с тригодишна давност, съгласно
чл. 111 буква „в“ от ЗЗД, като в случая договорната лихва се търси за периода
10.05.2012 г.- 10.04.2016 г. Заповедното производство е образувано на 07.10.2016
г., като началният период на лихвата, който не е обхванат от давността, е
07.10.2013 г. и именно оттогава тя следва да бъде дължима, предвид направеното
възражение за давност. С други думи, тази лихва е дължима само за периода 07.10.2013
г.- 10.04.2016 г., като преди този период сумите се явяват погасени поради
изтекла давност. Ищецът обаче не претендира сума по тази лихва до 07.10.2016
г.- датата на постъпване на заявлението в съда, а до по- ранна дата- 10.04.2016
г., като произнасянето на състава е допустимо да е само в рамките на търсеното,
но не и за повече. Като цяло обаче това не се отразява върху размера на сумата,
която подлежи на присъждане, защото в допълнителното заключение вещото лице е
направило изчисленията си именно за главниците с падеж след 07.10.2013 г. и до
10.04.2016 г., като е пресметнало, че договорната лихва в този случай възлиза
на сумата от 157, 33 евро, до който размер тя следва да се присъди, а за
останалата си част- да се отхвърли.
Наказателната лихва е начислена поради забавата в
погасяванията, като според ССчЕ ответникът не е
извършвал погасявания на дълга си след 11.03.2013 г. Длъжникът не ангажира
доказателства в противна насока, а единствено навежда съображения в отговора,
че наказателната лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Подобно твърдение е неоснователно, защото тази лихва е предвидена само, когато е
налице просрочие в плащанията на вноските по кредита,
т.е. тя има характер на санкция за недобросъвестния длъжник, който не е плащал
в срок своите месечни вноски по погасителния план. Това не е печалба за
кредитора, защото неговото „възнаграждение“ по кредита се получава посредством
договорната лихва по т. 4, нито е форма на неоснователно обогатяване, тъй като
лихвата по т. 10 е вид обезщетение за забава, което е дължимо само в случай на
неизпълнение на задълженията по договора от другата страна. В този смисъл няма
никакво противоречие с добрите нрави, защото именно принципите на
добросъвестността изискват всяка от страните да спазва поетите задължения по
договора и когато не го прави, за нея се предвижда съответна санкция, която
защитава интересите на изправната страна. Така и тази лихва принципно е дължима
като основание, от което произтича, нито пък размера й се явява прекомерен, с
оглед закона или установената съдебна практика. Предвид горните съображения за
направеното възражение за давност, търсената сума тук също следва да се присъди
в по- малък размер и за по- кратък период, като съдът кредитира в тази връзка
допълнителното заключение на ССчЕ, в което вещото
лице е изчислило наказателната лихва три години назад, считано от подаване на
заявлението, отново върху главници с падеж след 07.10.2013 г., като тази лихва
за периода, необхванат от давността- от 07.10.2013г. до 07.10.2016г., възлиза на сумата от 246, 16 евро, до който размер
сумата следва да се уважи, като за остатъка до пълния предявен такъв- да се
отхвърли като неоснователен.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца
съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е
била издадена заповед за незабавно изпълнение. Искът е основателен за сумите за
главница и частично основателен за сумите за лихви. Вземането за разноски по
заповедта също е дължимо, но според мотивната част на
точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото
производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да
се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично
уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за
държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение,
също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко
от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница и
лихви, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 300,
74 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер
от 387, 68 лева, остава за сметка на страната, която неоснователно е
претендирала установяване на суми в по- висок от реалния им размер. Длъжникът
тук също има право на разноски, той претендира такива по заповедното
производство и представя доказателства за направени разходи- 600 лева за
адвокатско възнаграждение, от която сума по съразмерност му се дължат само 134,
55 лева.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на
исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК всяка от страните
принципно има право да получи разноски по съразмерност. Двете страни
претендират разноски и представят списъци по чл. 80 от ГПК, а са налице
доказателства за действителното заплащане на следните разходи в процеса: ищец-
държавна такса в размер на 100, 05 лева и депозит за вещо лица по експертизата
в размер на 150 лева, като се претендира още и юрисконсултско
възнаграждение на пълномощника, който представлява страната в процеса от 500
лева. По отношение на юрисконсултското възнаграждение,
съдът намира, че същото обаче следва да бъде определено в размер от 300 лева,
съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Ответникът пък е направил разноски
само за депозит за експертиза в размер на 150 лева, като по отношение на
адвокатски хонорар, следва да се отбележи, че страната е представлявана от свой
пълномощник в процеса, на когото обаче тя не е заплатила хонорар и същата моли
за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В представения договор за правна защита и съдействие е посочено,
че ответницата се представлява безплатно от адвокат Е.И., поради затрудненото
си материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на отхвърления
размер на иска тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в минималния предвиден размер от 300 лева и
то следва да се присъди директно в полза на адвоката на страната. Така по
съразмерност, разноските се разпределят, както следва: на ищеца се дължат общо 426,
70 лева, а на ответника- сумата от 33, 64 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между С.С.Б.,
ЕГН: **********,*** и „Първа Инвестиционна Банка” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган
Цанков” № 37, представлявана от *** ***В.Х.Х.и Д.К.К., че С.С.Б., ЕГН: **********, ДЪЛЖИ на „Първа Инвестиционна
Банка” АД, ЕИК: *********, по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК
№ 7583/10.10.2016 г., издадена по
частно гр. дело № 13329/ 2016 г. на ПРС, XIV гр. с-в, следните парични суми: 733, 59 евро- главница, произтичаща от договор за банков кредит № *** от 03.05.2012г.,
изискуем на краен падеж, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на постъпване на заявлението в съда- 07.10.2016г. до погасяване на вземането,
сумата от 157, 33 евро- просрочена договорна лихва, начислена съгласно Раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода 07.10.2013г.- 10.04.2016г.
и сумата от 246, 16 евро- просрочена наказателна лихва, начислена съгласно
Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода 07.10.2013г.- 07.10.2016г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за признаване на установено, че дължи договорна лихва над уважения размер
от 157, 33 евро до пълния претендиран такъв от 283, 19 евро и за периода 10.05.2012г.-07.10.2013г. и ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на
установено, че дължи наказателна лихва над уважения размер от 246, 16 евро до
пълния претендиран такъв от 449, 01 евро и за периода
11.03.2013г.- 07.10.2013г., като погасени по давност.
ОСЪЖДА С.С.Б.,
ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Е.И., да
заплати на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от *** ***В.Х.Х.и Д.К.К., чрез пълномощника й ***
С.Р., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност,
възлизащи общо на сумата от 300, 74 лева (триста лева и седемдесет и четири
стотинки), както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност,
възлизащи общо на сумата от 426, 70 лева (четиристотин двадесет и шест лева и седемдесет
стотинки).
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от *** ***В.Х.Х.и Д.К.К., чрез пълномощника й ***
С.Р., да заплати на С.С.Б., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Е.И., разноските в заповедното производство,
изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 134, 55 лева (сто тридесет
и четири лева и петдесет и пет стотинки), както и разноските по настоящото
дело, изчислени по съразмерност, възлизащи в размер на 33, 64 лева (тридесет и
три лева и шестдесет и четири стотинки).
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от *** ***В.Х.Х.и Д.К.К., чрез пълномощника й ***
С.Р., да заплати на *** Е.Г.И.- М., ЕГН: **********,***, в качеството й на
пълномощник на ответника С.С.Б., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъществено на страната безплатно
представителство по делото, в размер на 300 лева (триста лева), определено от
съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, изчислено по
съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
АД