Р
Е Ш Е Н И Е № 40
гр. Сливница, 03.12.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД - ГРАД СЛИВНИЦА, VI-ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми
февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Галина Владимирова, като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 195 по
описа на съда за 2016 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „Топлофикация-София” ЕАД срещу В.М.Г.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, чл.
318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал. 2 ЗС и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е
носител на парично вземане в размер на 42,21 лв., от които 39,90 лв.- главница,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.02.2015 г. до 28.02.2015 г., доставена до топлоснабден имот- апартамент №
46, находящ се в гр. С., общ. …., стойността на изравнителните сметки за процесния
период и дължимата сума за дялово разпределение, и 2,31
лв.- законна лихва за забава от 01.03.2015 г. до 10.11.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда- 25.11.2015 г., до окончателното изплащане на задължението, което
парично вземане е удостоверено в издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 21 от 11.02.2016 г. по ч.гр.д. № 58/2016 г. по
описа на РС- гр. Сливница.
Ищецът твърди, че ответницата е била собственик на
процесния топлоснабден имот и като такава е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, като между нея и ищеца е
възникнало облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия (ОУ), чиито клаузи съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ са
общоизвестни, влезли са в сила и имат силата на договор между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното
им приемане от страна на потребителите. Поддържа, че съгласно тези общи условия
е доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия, като купувачът
не е осъществил насрещната парична престация – да заплати установената покупна
цена.
Твърди, че процесните парични задължения са срочни и
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. задължението е дължимо
най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна
енергия. Твърди се, че ищцовото дружество е изпратило покана за доброволно
изпълнение до длъжника, в която е бил посочен и размерът на дължимата стойност
на топлинната енергия за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., но въпреки
това задълженията не са били изпълнени, като на ответницата е изпаднала в
забава и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД й е начислена законна лихва върху
дължимите суми.
Твърди се, че в изпълнение на разпоредбата на чл.
112г, ал. 1 ЗЕЕЕ (чл. 138б ЗЕ) сградата-етажна собственост, в която се намира
топлоснабдения имот на ответницата, е сключила договор за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия с „МХ …“ ООД. Твърди се, че на основание чл. 139 ЗЕ
разпределението на топлинна енергия между потребителите в сграда- етажна
собственост се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на
договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Доколкото сумите
за топлинна енергия за топлоснабдения имот са начислявани по прогнозни сметки,
след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата, на база реален
отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с чл. 71 от Наредба № 2
от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. В подкрепа на твърденията на ищеца, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответника са начислени по действителен разход на уредите за
дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в имота, са били
издадени и изравнителни сметки (индивидуални справки).
Ответницата, получили препис от исковата молба с
приложенията на 22.08.2016 г., в законоустановения срок по чл. 131 ГПК – на
02.09.2016 г. (видно от пощенското клеймо), е представила отговор на исковата
молба, с който е оспорила изцяло предявения иск, вкл. твърденията, че
ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот. Сочи се, че по делото
липсва договор за продажба на топлинна енергия между страните, с оглед което
недоказани се явяват твърденията на ищеца, че ответницата се явява потребител
на топлинна енергия, респ. същата не е обвързана и от Общите условия на
дружеството ищец. дори и да се приеме, че ответницата се явява потребител на
топлинна енергия, в тежест на ищцовото дружество е да докаже при условията на
пълно и главно доказване, че реално е доставило топлинна енергия до процесния
имот през сочения от него период, както и цената на доставената топлинна
енергия. С отговора са оспорени и извлеченията от сметките на ответника,
доколкото същите представляват едностранно изготвени от ищеца частни документи,
удостоверяващи изгодни за него
обстоятелства, респ. не се ползват с обвързваща съда доказателствена
сила. Доколкото те по същество представляват извлечения от счетоводните книги
на дружеството ищец, ответникът е оспорил и редовността на водене на счетоводните
книги. С оглед на горното моли съда да отхвърли предявения иск, като присъди на
ответницата и разноски за процесуалния й представител в размер на 300 лв. за
предоставената безплатна правна помощ на основание ЗАдв,
изчислени по правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „….“ ООД, не изпраща представител и не взема становище по
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна:
РС- гр. Сливница, VI състав, е бил сезиран с кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал.
2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При така релевираните твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на три групи материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът
се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да
ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена; 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и
3) купувачът да не изпълни насрещната парична престация.
Установява се от
приложеното ч.гр.д. № 56/2016 г. по описа на РС- гр. Сливница, че същото е образувано по депозирано пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
вх. № 3083367/25.11.2015 г., препратено по компетентност на РС- гр. Сливница.
Заявлението е било изцяло уважено, като на 11.02.2016 г. съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК
№ 21 срещу В.М.Г. за сумата в
размер на 39,90 лв.- главница, представляваща задължение на длъжника за
предоставени му и таксувани услуги за извършена доставка на топлинна енергия в
имота на длъжника в гр. София, ж.к. „Обеля 1“, бл. 113, вх. Б, ет. 8, ап. 46, аб. № 318460, за периода от 01.02.2015 г. до 28.02.2015 г.,
лихва за забава в размер на 2,31 лв. за времето от 01.03.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането, ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението в съда- 25.11.2015 г., до окончателното
изплащане на вземането, като е присъдил на заявителя и сторените от него
разноски по делото, а именно 25 лв. държавна такса и 300 лв. юрисконсултско
възнаграждение. Заповедта по чл. 410 ГПК
е била връчена на длъжниците на 14.03.2016 г., като в законоустановения
двуседмичен срок- на 17.03.2016 г. същата е подала възражение по чл. 414 ГПК. С
разпореждане от 17.03.2016 г., получено от заявителя на 31.03.2016 г., съдът му
е указал, че може в едномесечен срок от
уведомяването да предяви иск за установяване на вземането. В указания срок- на
03.05.2016 г.- първият работен ден, са изпратени доказателства за предявяване
на иска от заявителя.
По делото е представен Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 50, том I, рег. № 2201,
дело № 39/2015 г. на нотариус В. . рег. № 271 на НК, видно от които на 18.02.2015 г.
ответницата е прехвърлила възмездно правото на собственост върху процесния топлоснабден имот на П. Ж. В..
По делото са представени и договорите за дялово
разпределение, сключени съответно между ищеца и третото лице помагач „МХ …“ ООД и „….“ ООД и
етажната собственост с адрес гр. .., където се намира и процесният топлоснабден имот.
По делото не са представени фактури и извлечения към
сметки, които са били цитирани в исковата молба, като липсват каквито и да било
доказателства за количеството на доставената до топлоснабдения недвижим имот
топлинна енергия и нейната стойност. Представените от третото лице помагач
доказателства също касаят различен топлоснабден имот, с оглед което не следва
да бъдат преценявани от съда по същество. Следва да се отбележи, че дори и фактури
или извлечения по сметки да бяха представени по делото, същите като изходящи от
ищеца и удостоверяващи изгодни за него обстоятелства, не биха представлявали доказателства
за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, свързани с доставената
до ответниците топлинна енергия. Това е така, тъй като те биха се явили частни
свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за
техния издател факти. В този смисъл фактурите притежават само формална
доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление,
направено от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи
биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписани от двете
страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на
потребителя, че е получил от доставчика топлинната енергия на стойност,
посочена във фактурите, респ., че дължи заплащане на същата. Тежестта на
доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за
доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а
доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме
за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните
гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от
които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това
претендира като настъпили- чл. 154, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай по делото не бяха ангажирани
доказателства относно фактите, които съдът е указал, че ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване, поради което и при приложението
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, следва да се приеме, че исковите претенции се явяват
неоснователни, поради което същите следва да бъдат отхвърлени. Следва да се
отбележи, че с доклада си по делото, изготвен в съдебно заседание на 21.11.2016
г. (по което ищецът, макар и редовно призован не изпрати представител), съдът е
уважил направените с исковата молба и поддържани с молба вх. № 2679/21.11.2016
г. по описа на РС- гр. Сливница, доказателствени искания за допускане
изслушването на заключение по съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза
със задачи, подробно формулирани в исковата молба. Със същото протоколно
определение съдът е определил и дължимите от страната депозити за вещите лица,
които не са били внесени от ищеца в дадения му от съда едноседмичен срок,
считано от връчване на съобщението- 07.12.2016 г. Съобразявайки разпоредбата на
чл. 161 ГПК, следва да се приеме по отношение на допуснатите експертизи, че
ищецът е създал пречки делото да бъде попълнено с доказателствения материал,
необходим за установяване на фактите, свързани с предмета на доказване.
Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Действително по делото се
установява, че ответница е била собственици на процесния топлоснабден имот до
18.02.2015 г., доколкото е представен титулът за собственост на приобретателя,
видно от който прехвърлител е именно В.Г., с оглед
което неоснователно се явява възражението им, че между нея и ответника не е
съществувал валиден договор за продажба на топлинна енергия за топлоснабдения
имот. Не се установява обаче ищецът да е доставил до имота на ответницата
каквото и да било количество топлинна енергия в периода от 01.02.2015 г. до
28.02.2015 г., с оглед което неоснователно се явява искането за заплащане
стойността на същата, както и този за извършено дялово разпределение.
Останалите възражения на ответницата във връзка с
недоказаността на претенцията, съдът приема за основателни по изложените
по-горе съображения.
Предвид акцесорния характер на иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съобразявайки, че главният иск с правно основание 200, ал.
1 ЗЗД подлежат на отхвърляне, следва да бъде изцяло отхвърлен и искът за
заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78,
ал. 3 ГПК в полза на ответницата следва да бъдат присъдени сторените от нея
разноски в производството. Представителят на
ответницата е претендирал разноски по делото по реда на чл. 38 ЗА, доколкото
правната помощ е предоставена на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА- на лице от
кръга на близките на адвоката, което се установява от представения по делото
договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го
заплати. Доколкото са отхвърлени оценяеми искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 200, ал.
1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал. 2 ЗС и вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД възнаграждението следва да
бъде определено по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочената разпоредба
предвижда, че минималното адвокатско възнаграждение по дело с интерес до 1000
лв. е в размер на 300 лв., какъвто именно е и претендирания от процесуалния
представител размер на адвокатското възнаграждение.
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени
от „Топлофикация-София” ЕАД, ЕИК …, със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „…” № 23Б,
срещу В.М.Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, за признаване за
установено по отношение на ответницата, че ищецът е носител на парично вземане
в размер на 42,21 (четиридесет и два
лева и 21 ст.) лева, от които 39,90 лв.- главница, представляваща стойността
на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.02.2015 г. до 28.02.2015 г.,
доставена до топлоснабден имот- апартамент № 46, находящ се в гр. София, общ. Връбница,
ж.к. Обеля 1, бл. 113, вх. Б, ет. 8, стойността на изравнителните сметки за
процесния период и дължимата сума за дялово разпределение, и 2,31 лв.- законна
лихва за забава от 01.03.2015 г. до 10.11.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда-
25.11.2015 г., до окончателното изплащане на задължението, което парично вземане
е удостоверено в издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № 21 от 11.02.2016 г. по ч.гр.д. № 58/2016 г. по описа на РС- гр.
Сливница.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Топлофикация-София” ЕАД, ЕИК …., със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „… да заплати на адв. В.В.Т., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността
гр. София, бул. „..“ № 9, ет. 2НП, център „….“, сумата в размер на 300 (триста) лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „….“ ООД.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд-София в 2-седмичен срок, считано
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: