Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 3851 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 28.08.2017г. по гр.д. № 4344/2014г. Софийски районен съд, 88
състав отхвърлил предявените от Е.А.С., ЕГН **********, Ц.А. Б., ЕГН **********,
и К.А.С., ЕГН ********** (конституирани в хода на производството на мястото на
почналата ищца Н.М..С.), срещу Д.П.Ц., ЕГН **********, А.Ц.Ц., ЕГН **********, Г.В.Ц.,
ЕГН **********, и Т.С.Ц., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 76 ЗС -
за възстановяване на отнетото по насилствен начин на 10.10.2013г. владение на
ищците върху следния недвижим имот: първи етаж от триетажна жилищна сграда,
състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-клозет и входно антре, със застроена
площ от 89 кв. м, находящ се в гр. София, ж.к. „*****(бивша „*****). На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответниците Г.В.Ц.
и Т.С.Ц. сумата 1 000 лв. - разноски по делото. Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ответниците Г.В.Ц. и Т.С.Ц. – ЕТ „И.А.“,
ЕИК *****.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от конституираните по реда на чл.
227 ГПК ищци Е.А.С., Ц.А. Б. и К.А.С., които го обжалват изцяло с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на чл. 133 ГПК
районният съд приел представени от ответниците Д.П.Ц. и А.Ц.Ц. доказателства,
въпреки че същите не подали отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК и
възможността за това била преклудирана. Първоинстанционният съд не приложил
правилата на чл. 357 и чл. 358 ГПК и неправилно и незаконосъобразно стигнал до
извода, че защитата следва да бъде проведена по чл. 498, ал. 2 ГПК - въвод при публична продан, чл. 435,
ал. 5 и ал. 4 ГПК – при уведомяване за въвода от ЧСИ, и чл. 440 ГПК – при
изпълнение на парично вземане. Съдът не обсъдил приетите доказателства в цялост
като приел, че една част от тях са ирелевантни, а други били неправилно
възприети. Неправилни били изводите на съда относно оценката на извършените от
ЧСИ изпълнителни действия. Не само не било недопустимо разглеждане и
произнасяне по законосъобразността на същите, но и съдът бил овластен да
проверява законосъобразността на нареждането, съответно на извършените
действия, когато владението е отнето със съдействието на съдебен изпълнител –
чл. 358 ГПК. Поради това молят съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендират разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в писмена защита от 04.12.2019г.
Въззиваемите страни Д.П.Ц. и А.Ц.Ц. не са депозирали отговор на жалбата по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален
представител оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение. Не
претендират разноски.
Въззиваемите страни Г.В.Ц. и Т.С.Ц. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение. Не претендират
разноски. Правят евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
въззивниците адвокатско възнаграждение. Съображения излагат в писмена защита от
20.11.2019г.
Третото лице помагач И.К.Г., в качеството му на ЕТ „И.А.“, не е депозирал
отговор на жалбата по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание
чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба ищцата Н.М..С. (починала в хода на
първоинстанционното производство и на нейно място конституирани наследниците й
по закон – въззивници в настоящото производство) твърди, че живеела в имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „*****(бивша „*****), представляващ първия етаж от
триетажна жилищна сграда и състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-клозет и
входно антре, със застроена площ от 89 кв. м. В жилището на първия етаж живеела
от 1974г., когато било подарено на дъщеря й Е.А.С. с нотариален акт № 95, том VІІІ,
нот.д. № 1436/1974г. Твърди, че на 10.10.2013г. няколко лица влезли вандалски в
имота, изхвърлили всички вещи в двора, иззели връзката с ключове от другите
етажи и дворната и външната врата, сменили патрона на бравата на процесния имот
и не я допуснали повече в него. Един от тях твърдял, че е собственик на имота.
По това време при ищцата бил нейният син, който живеел на третия етаж и при
опит да я защити бил арестуван и отведен в 02 РПУ. Останала едно денонощие без
подслон. Не й били представени никакви документи, които да обяснят тези
действия. Жилището й било отнето чрез необяснимо насилие с използване на
незаконни средства. След направена справка в АВ установила, че ответницата Д.П.Ц.,
в брак по това време с ответника А.Ц.Ц., се снабдила с нотариален акт № 117, т.
І, нот.д. № 108/2010г. за собственост, а с нотариален акт № 44, т. ІІ, нот.д. №
219/2013г. за изменение и допълнение на предходния – за предаване на
владението. При тези твърдения е искала от съда да осъди ответниците Д.П.Ц. и А.Ц.Ц.
да й предадат имота.
След дадени й от районния съд указания за отстраняване на
нередовности, с молба от 21.02.2014г. ищцата
уточнява, че владеела имота за себе си от 1974г., придобила го по давност и не
допускала в имота други лица до 10.10.2013г.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците Д.П.Ц. и А.Ц.Ц. не са
депозирали отговор на исковата молба.
Във връзка с изготвения от СРС проект за доклад, с молба,
представена в открито съдебно заседание на 20.11.2014г. (л. 31 от делото на
СРС) ищцата възразила срещу приетото от съда, че имотът е продаден на
ответниците Ц. от дъщеря й Е.А.С.. Това било направено от ЕТ „И.А.“, на когото
обаче ищцата не била отстъпвала собствеността и владението на имота. По гр.д. №
8030/2005г. на СРС, 41 състав предявеният от ЕТ „И.А.“ срещу Н.С. иск с правно
основание чл. 108 ЗС бил отхвърлен, а впоследствие решението било обезсилено от
въззивната инстанция поради заявен отказ от иска. Ищцата продължила да владее
имота и след продажбата му на ответниците през 2010г. ЕТ „И.А.“ никога не е бил
в имота и не е изваждан от него, а въводът бил насочен към ищцата, за която
нямало изпълнително основание.
В проведеното открито съдебно заседание на 20.11.2014г. ответниците
Д.П.Ц. и А.Ц.Ц., чрез процесуален представител са оспорили предявените искове с
твърдение, че „не са страна в настоящото производство“, тъй като са продали
имота. Представили са протокол за въвод във владение от 10.10.2013г., както и
нотариален акт за покупко-продажба от 02.07.2014г., видно от който в хода на
делото ответниците Ц. са продали процесния имот на Г.В.Ц. и Т.С.Ц..
По молба на ищцата от 27.11.2014г., с определение от
10.02.2015г. районният съд конституирал Г.В.Ц. и Т.С.Ц. като ответници и
оставил исковата молба без движение за конкретизиране на исканията спрямо
първоначалните и впоследствие конституираните ответници.
С молба от 17.02.2015г. ищцата поискала да се допусне
изменение на иска, като същият се счита за ревандикационен.
С писмен отговор от 18.06.2015г. ответниците Г.В.Ц. и Т.С.Ц.
оспорили предявения иск с правно основание чл. 75 ЗС като неоснователен с възражение,
че ищцата не е живяла в процесния имот без прекъсване от 1974г. до 10.10.2013г.
Искали са от съда да отхвърли иска.
Искането на ищцата за изменение на исковете по реда на
чл. 214, ал. 1 ГПК е оставено от районния съд без уважение с протоколно определение
от 26.01.2016г. В същото заседание съдът коригирал правната квалификация на
предявения иск, като приел, че вместо посочената в доклада квалификация по чл.
75 ЗС искът има основанието си в чл. 76 ЗС.
При постъпване на делото в настоящата инстанция въззивният
съд е счел, че в исковата молба и молбата-уточнение от 20.11.2014г. се съдържат
противоречиви твърдения – твърди се отнемане на владението чрез насилие, а
същевременно – че владението е отнето чрез незаконосъобразен въвод от съдебен
изпълнител. Въззивният съд е изходил от разбирането, че при твърдения за отнето
владение чрез извършен от съдебен изпълнител незаконосъобразен въвод, по
същество не се твърди ответниците – взискатели по изпълнението с лични действия
да са осъществили насилнически действия спрямо ищеца, такива са мислими по
отношение на съдебния изпълнител, ако въводът е незаконосъобразен. Въззивният
съд обаче не е съобразил практиката на ВКС, обективирана напр. в решение № 53
от 11.06.2015г. по гр.д. № 6031/2014г., І ГО, решение № 66 от 25.07.2016г. по
гр.д. № 5203/2015г., І ГО и др., съгласно която и когато посесорният иск при
твърдения за незаконосъобразен въвод е насочен срещу взискателя по
изпълнението, правната квалификация на иска е по чл. 76 ЗС, тъй като въводът е
извършен в полза на взискателя, респ. взискателят е лице, което поддържа това
неправомерно отнемане на владението.
С оглед тази практика, въззивният съд следва да приеме,
че предявените в условията на субективно съединяване искове имат правното си
основание в чл. 76 ЗС. Съответно събраните във въззивното производство
доказателства във връзка с дадената квалификация по чл. 75 ЗС не следва да се
обсъждат като събрани след изтичане на преклузивните срокове по чл. 133, респ.
чл. 266 ГПК, като и съобразно оплакванията във въззивната жалба и в отговора на
жалбата въззивният съд не е дължал указания във връзка с доказателствената
тежест.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в
частта, в която е постановено по отношение на ответниците Г.В.Ц. и Т.С.Ц.. Владелчески
иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС може да се предяви в шестмесечен срок. Този срок
започва да тече от деня на нарушението, респ. отнемането на владението. По своя
характер срокът е преклузивен. С изтичането му отпада притезанието на
владелеца, затова съдът следи служебно за спазването му (така решение № 861 от
08.12.2008г. по гр.д. № 3175/2007г., І ГО на ВКС, определение № 536 от
30.12.2010г. по ч.гр.д. № 439/2010г., ІІ ГО на ВКС, определение № 34 от
26.01.2010г. по ч.гр.д. № 595/2009г., І ГО на ВКС и др.).
В случая отнемането на владението е извършено на
10.10.2013г., а исковете срещу ответниците Ц.са предявени на 27.11.2014г., с
подаване на молбата от ищцата за конституирането им като ответници. Същите са
конституирани по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК (доколкото нито е искана замяна по
реда на чл. 228, ал. 1 ГПК, нито е налице съгласие на ответниците за такава),
поради което исковете срещу ответниците Ц.се считат предявени от 27.11.2014г.,
т.е. след изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл. 76 ЗС. Поради това
съдът намира, че предявените срещу ответниците Г.В.Ц. и Т.С.Ц. владелчески
искове са недопустими. Атакуваното първоинстанционно решение в частта, с която
съдът се е произнесъл по исковете срещу тези ответници следва да бъде
обезсилено като недопустимо, а производството в тази част – прекратено. С оглед
прекратяването по отношение на тези ответници, производството следва да бъде
прекратено и по отношение на конституирания на тяхна страна като трето лице
помагач ЕТ „И.А.“, още повече, че последният е и неправилно конституиран от
районния съд като трето лице помагач, при липса на предпоставките на чл. 218
вр. чл. 219 ГПК.
В останалата част въззивният съд намира атакуваното решение за допустимо,
но неправилно по следните съображения:
Владелческата (посесорна) защита представлява уредени от правото средства
за възстановяване на владението като фактическо отношение (състояние).
Хипотезите, при които може да се търси защита с исковете по чл. 75 ЗС и 76 ЗС,
са уредени от законодателя - да е налице нарушаване на това състояние, в т.ч. и
отнемане на фактическата власт върху вещта като най-тежка форма на нарушение. В
производството по чл. 356 и сл. ГПК ищецът следва да установи единствено факта
на осъществяване на владението и факта на нарушението. При иска по чл. 76 ЗС е
длъжен да установи и обстоятелство, отнасящо се до отнемане на владението (държането)
по скрит или насилствен начин. Другите права на страните върху имота не
подлежат на изследване в това производство, като съгласно разпоредбата на чл.
357 ГПК документите, удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид
само доколкото установяват факта на владението.
Лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху
имота представлява нарушение и в случаите, в които лишаването е извършено на
основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във владение, когато този
въвод е незаконосъобразен. Пропускът на владелеца да обжалва въвода във
владение в предвидения в процесуалния закон срок не го лишава от възможност да
се защити срещу този незаконен въвод с иск по чл. 75 или
чл. 76 ЗС – арг. чл. 358 ГПК и чл. 435, ал. 5 ГПК. Законодателят е
предоставил на съда в хипотезите, когато владението е отнето по нареждане или
при съдействието на съдебен изпълнител или друг държавен орган,
правораздавателна компетентност за проверка на законосъобразността на
извършените действия, независимо дали тези действия са подлежали на обжалване
или са били обжалвани. Незаконният въвод във владение на недвижим имот, който
съдебният изпълнител е извършил срещу трето за изпълнението лице, осъществява
материалноправната предпоставка на чл. 76 ЗС - владението е отнето чрез
насилие. Въводът във владение, който съдебният изпълнител извършва, е акт на
държавна принуда. Държавната принуда е всякога насилнически акт (пряко волята
на лицето, спрямо което се прилага). Държавната принуда е позволена, когато се
упражнява законосъобразно. Следователно незаконният въвод във владение на недвижим
имот, който съдебният изпълнител е провел, е насилнически акт на отнемане на
владението и предаването му на взискателя. Чл. 76 ЗС предоставя владелческа защита
на третото за изпълнението лице, което съдебният изпълнител незаконно е
отстранил от имота – така цитираното решение № 66 от 25.07.2016г. по гр.д. №
5203/2015г., І ГО.
Владението по легалното определение на чл. 68 ЗС представлява упражняване
на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго,
като своя. Съгласно установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция, предполага се,
че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго.
В случая ищцата с уточнителната молба от 21.02.2014г. твърди, че е била
владелец на имота от 1974г. и до датата на отнемането на имота на 10.10.2013г.
Ответниците Ц. не са депозирали отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, нито са оспорили този факт – твърдели са само, че имотът е отнет чрез
въвод във владение, както и че в хода на делото са прехвърлили имота и предали владението
на трети лица – купувачите Ц..
Фактът, че Н.С. е осъществявала фактическа власт върху процесния имот с
намерение да го свои се установява от показанията на св. Баев, дадени в
първоинстанционното производство, съгласно които същата се нанесла в имота още
през 1974г., несъгласна, че го отстъпват като дарение на дъщеря й Е.С. (бивша
съпруга на свидетеля), и до 10.10.2013г. живяла в този имот. Няма данни по
делото имотът да е бил предоставен за ползване на Н.С. от дъщеря й Е.С. –
обратно, свидетелят Баев твърди, че Н.С. не била съгласна с дарението (видно от
нотариалния акт от 1974г., имотът е дарен само от Асен С.), ищцата се нанесла в
имота, а Е. живеела в жилище на свидетеля Баев. Свидетелят има непосредствени
впечатления относно установените от него факти, показанията му са обективни и
достоверни, поради което съдът ги кредитира.
При доказателствена тежест за ответниците Ц., същите не са оборили
презумпцията, установена в чл. 69 ЗС, поради което съдът приема, че починалата
в хода на делото ищца Н.С. е била владелец на имота към 10.10.2013г.
Показанията на св. Б.Д., брат на ответницата Ц., според които през 2010г.
със сестра му ходили в имота, в който влезли с ключ, даден й от И.А., съдът не
кредитира като недостоверни и дадени в услуга на ответницата. По делото се
установява, че И.А. никога не е имал достъп и ключ от имота, а поради
невъзможността да предаде владението на продадения от него през 2010г. имот на
ответниците Ц., през 2013г. страните по договора за покупко-продажба са се
снабдили с т.нар. нотариален акт за изменение и допълнение на нотариален акт, с
който са предвидили и клауза за предаване на владението. Именно въз основа на
този нотариален акт по реда на чл. 417 ГПК Ц. се е снабдила по гр.д. № 31235/2013г. на СРС, 49 състав с изпълнителен
лист срещу длъжника ЕТ „И.А.“, по който изпълнителен лист е образувано изп.д. №
20138440403496 на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ и е осъществен въводът във
владение.
Както беше посочено, събраните във въззивното производство доказателства,
вкл. гласни такива не следва да се обсъждат като събрани след настъпила
процесуална преклузия. Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че дори тези доказателства да бяха допустими, показанията на св. Д.М.и
св. З.М., според които в периода м. юни – началото на м. септември 2013г.
същите са ходили в имота заедно с ответницата Ц., която имала ключ от имота, а
последният бил пълен с боклуци и негоден за обитаване, не могат да бъдат
кредитирани. Че Ц. не е разполагала с ключ от имота до въвода във владение на
10.10.2013г. се установява от приетия протокол за въвод (обсъден по-долу), а че
Н.С. е живяла в имота и през лятото на 2013г. се установява от кредитираните
свидетелски показания на св. Баев. Затова и в деня на въвода именно тя, а не
длъжникът ЕТ „И.А.“, е заварена в имота.
От приетия протокол за въвод във владение от 10.10.2013г. се установява, че
изпълнително дело № 20138440403496 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, е
образувано по молба на взискателя Д.П.Ц., въз основа на изпълнителен лист,
издаден по гр.д. № 31235/2013г. на СРС,
49 състав срещу длъжник ЕТ „И.А.“. На датата на въвода длъжникът не се явил,
явил се е взискателят Ц.. Достъп до имота не е бил осигурен на извършващия
въвода помощник ЧСИ Г.. Лице от
мъжки пол отказало да отвори дворната врата, произвело изстрел и след намесата
на полицията било задържано за 24 часа. Помощник ЧСИ овластила ключар да смени
патрона на входната врата на първия етаж от къща на ул. „*****“. В протокола е
посочено, че въз основа на чл. 522 ГПК помощник ЧСИ отнел от длъжника и предал
на взискателя процесния имот. Посочено е още, че в имота е заварена около
90-годишната Н.М..С.. Същата не представила акт за собственост върху първи етаж
от къщата на ул. „*****“ № 14, противопоставим на правата на взискателя, поради
което с помощта на хамали започнало изнасянето на всички движими вещи, които символизират
собствеността на длъжника и на владеещите без правно основание за това. Всички
вещи били изнесени пред входната врата на етаж първи и около къщата в двора на
разположение на длъжника и владеещия несобственик, като за тях не носел
отговорност нито ЧСИ и неговия помощник, нито взискателят. Посочено е още, че
имотът е в задоволително състояние. Отчетени са показанията на електромер №
373016 и са посочени показанията на дневна и нощна тарифа. Жилището е предадено
на взискателя, монтирал се СОТ. Ключовете от жилището на първия етаж са
предоставени на взискателя Д.Ц..
С оглед така установеното, въззивният съд намира, че извършеният на
10.10.2013г. въвод във владение е незаконосъобразен.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение №
3 от 10.07.2017г. по тълк.д. № 3/2015г., ОСГТК на ВКС, разпоредбите на чл. 523,
ал. 1 и ал. 2 ГПК са приложими само по отношение на трети лица, придобили
владението на имота, в който се извършва въвод във владение, след завеждане на
делото, по което е издадено изпълняваното решение. В този случай законът
предполага, че взискателят правилно е предявил иска си срещу владеещ ответник,
като завареното при въвода в имота трето лице е придобило владението от
ответника при вече висящо исково производство и затова е обвързано от
постановеното по него решение по силата на правилото на чл. 226, ал. 3 ГПК. Ако
третото лице е придобило владението преди завеждане на делото, по което е
издадено изпълняваното решение, въвод не може да бъде извършен. Затова законът
е задължил съдебния изпълнител, в случай че при въвода намери в имота трето
лице, различно от длъжника по изпълнението, да извърши проверка дали това лице
има качеството на държател или на владелец, и ако е налице второто - откога
датира владението, като документира начина, по който се е уверил в тези
обстоятелства. Третото лице, което е придобило владението върху имота преди
завеждането на делото, по което е постановено изпълняемото решение, не може да
бъде обвързано от постановеното по делото решение по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК. По отношение на него правата на взискателя не са установени с надлежно
изпълнително основание, което води и до невъзможност за реализирането им чрез
производството по принудителното изпълнение по аргумент на обратното от чл.
523, ал. 1 ГПК. За да не може да се извърши въвода, е достатъчен само фактът на
установеното преди завеждане на делото владение върху имота, като е без
значение дали третото лице има права върху него и дали те са противопоставими
на взискателя. Това следва от обстоятелството, че установените с изпълнителното
основание права на взискателя не обвързват третото лице, за разлика от
хипотезата на чл. 523, ал. 2 ГПК, където такава обвързаност се предполага на
основание чл. 226, ал. 3 ГПК. Третото лице, което е било във владение на имота
преди предявяването на иска, има право да обжалва въвода по реда на чл. 435,
ал. 5 ГПК. Пропускането на срока за обжалване на извършения въвод не води до санирането
му, тъй като в този случай третото лице може да предяви владелчески иск по чл.
75 или по чл. 76 ЗС срещу взискателя. В случаите, когато имотът - предмет на
въвода, се владее от трето лице и то е установило владението си преди завеждането
на делото, по което е постановено обжалваното решение, съдебният изпълнител не
може да въведе взискателя във владение, а ако направи това, извършеното
действие е незаконосъобразно. Взискателят ще трябва да понесе последиците от
това, че е предявил иска си срещу невладеещ ответник и да предяви нов такъв
срещу третото лице.
Настоящият състав намира, че съдебният
изпълнител няма право да извършва въвод срещу трето лице във владение на
присъдения имот на изпълнително основание, различно от съдебно решение, което следва от разпоредбите на чл.
523 и чл. 524 ГПК, тълкувани във
връзка с чл. 226, ал. 3 ГПК. В случая не е било спорно, че изпълнителното
основание, въз основа на което е извършен въводът, е заповед, издадена въз
основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК - договор за покупко-продажба по нот.
акт № 117, том І, д. № 108/2010г. на нотариус В.И., рег. № 271 на НК, и
нотариален акт за изменение и допълнение на нотариален акт № 44, том ІІ, д. №
219/2013г. на същия нотариус. Този факт не е бил спорен, а и логично следва от
обстоятелството, че „допълването и изменението“ на нотариалния акт за
покупко-продажба е станало на 03.07.2013г., а делото, по което е издаден
изпълнителният лист, е също от 2013г. Със заповедта по чл. 417 ГПК и издадения
изпълнителен лист е разпоредено предаването на недвижимия имот от длъжника ЕТ „И.А.“
– продавач по нотариалния акт.
Заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК, за разлика от съдебното
решение, няма изпълнителна сила по отношение на трети лица. Поради това при осъществяването
на процесния въвод съдебният изпълнител е действал извън субективните предели
на изпълнителния лист, което е самостоятелно основание за незаконосъобразност
на въвода. Редът за защита, установен в чл. 523 и чл. 524 ГПК, е предоставен на
третото лице, придобило владение върху присъдения имот след завеждане на
делото, по което е издадено изпълняваното решение - т.е. в случаите, когато
изпълнителното основание е съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено
нещо с оглед субективните й предели по чл. 226 ГПК и при наличие на
правоприемство в процеса. В случая изпълнителното основание не е съдебно
решение, а заповед, издадена въз основа на договор по чл. 417, т. 3 ГПК. Въводът
във владение, осъществен въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК е законосъобразен единствено и само, когато е насочен срещу надлежна
страна - длъжник по заповедта, но не и срещу трето за заповедното производство
лице, заварено в имота - предмет на въвода (така и определение № 174/11.3.2013г.
по гр.д. № 1436/2013г. на ВКС, ІІІ ГО). Тази заповед е била непротивопоставима
на Н.С. като трето лице, осъществяващо владение върху имота към момента на
въвода. Дали третото лице е заявило права, изключващи тези на взискателя, е
относимо в хипотезата на чл. 523, ал. 2 ГПК, която обаче касае изпълнение въз
основа на влязло в сила съдебно решение и придобито владение след завеждане на делото, какъвто не е
настоящият случай.
Дори да се приеме, че съдебният изпълнител би могъл да извърши въвод срещу
трето лице и в хипотезата, когато изпълнителното основание е заповед за
изпълнение, въводът отново би бил незаконосъобразен. Съобразно т. 1 на
цитираното Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017г. по тълк. д. № 3/2015г., ОСГТК
на ВКС, в случаите, когато имотът - предмет на въвода, се владее от трето лице
и то е установило владението си преди завеждането на делото, по което е
постановено обжалваното решение, съдебният изпълнител не може да въведе взискателя във владение, а ако направи това,
извършеното действие е незаконосъобразно. В случая помощник ЧСИ не е посочил
какви са били твърденията на завареното в имота трето за изпълнението лице –
дали е държател на имота или го владее, и ако е владелец – кога е установено
владението. Обстоятелството, че третото лице не представило на ЧСИ акт за
собственост, „противопоставим на правата на взискателя“, е ирелевантно в
хипотезата, когато третото лице е установило владението си върху имота преди
завеждане на делото, решението по което се изпълнява. В случая Н.С. е установила
владението си върху имота преди 2013г., с оглед на което съдебният изпълнител
не е имал право да извърши въвода срещу нея като трето лице, поради което извършеният
въвод е незаконосъобразен.
По делото не е спорно, и от приетия нотариален акт № 40, том ІІ, рег. №
8178, д. № 23/02.07.2014г. на нотариус В.И., рег. № 271 на НК се установява, че
в хода на делото, след връчване на преписи от исковата молба и доказателствата
за отговор, ответниците Д.П.Ц. и А.Ц.Ц. са продали на Г.В.Ц. и Т.С.Ц. процесния
имот. С т. 2 от нотариалния акт продавачите се задължили да предадат на
купувачите владението върху имота в деня на изповядване на сделката. Не е било
спорно, че владението е предадено, което се установява и от доказателствата за
предприети от купувачите действия по смяна на електромера на процесния адрес и
ремонт на ел. табло, както и за пломбиране на водомери (л. 87 – 101 от делото
на СРС) по искане на Г.Ц..
Съгласно чл. 226 ГПК, ако в
течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото
следва своя ход между първоначалните страни. Постановеното решение във всички
случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на
действията по вписването, когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 ЗС), и за
придобиване на собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 ЗС), когато се
отнася за движими вещи – ал. 3 на чл. 226 ГПК.
В случая предмет на спора е фактическо състояние – владение, и по аргумент
за по-силното основание разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК следва да намери
приложение. Към завеждане на исковата молба в съда ответниците Ц. са владеели
процесния имот (при въвода на 10.10.2013г. владението им е предадено и на
02.07.2014г. са се задължили да го предадат на купувачите Ц.). Съдът намира, че
фактът, че ответниците Ц. са предали в хода на делото владението на купувачите Ц.,
не е основание за отхвърляне на предявените срещу Ц. посесорни искове по чл. 76
ЗС. От значение е обстоятелството, че имотът е бил в тяхна фактическа власт към
предявяване на исковете. Процесуалният закон (чл. 523, ал. 1 ГПК) допуска
принудително изпълнение на решението за възстановяване на владението по
предявен посесорен иск не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице,
което е придобило владението върху имота след предявяване на иска, и в този
смисъл обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е
престанал да владее имота, защото е предал владението на друго лице, различно
от ищеца, не е основание за отхвърляне на предявения против него иск с правно
основание чл. 76 ЗС. В този смисъл, макар относно петиторната защита, са решение
№ 88 от 29.07.2016г. по гр.д. № 5719/2015г., І ГО на ВКС, решение № 9 от
24.06.2013г. по гр.д. № 301/2012г., І ГО на ВКС и др. Вписване на исковите
молби, с които са предявени посесорни искове законът не предвижда, а по силата
на чл. 226, ал. 3 ГПК получилите владението върху имота в хода на делото лица
са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 76 ЗС. Само
ако в хода на делото владението беше предадено на ищцата, респ. на нейните
наследници, съдът би следвало да вземе предвид този факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решението си –
като факт, погасяващ претенцията на ищеца, но настоящият случай не е такъв.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове с
правно основание чл. 76 ЗС срещу ответниците Д.Ц. и А.Ц. са основателни и
следва да бъдат уважени.
Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде отменено в допустимата му част и вместо това постановено
друго, с което исковете с правно основание чл. 76 ЗС срещу ответниците Ц. се
уважат. Съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при
прекратяване на делото, поради което първоинстанционното решение в частта, с
която ищците са осъдени да заплатят на ответниците Ц.разноски по делото не
следва да се отменя.
При този изход и изричната претенция, въззиваемите Ц. дължат разноски на
въззивниците. До приключване на устните състезания в първата инстанция ищците
не са заявили претенция за разноски (това е направено едва с писмената защита
пред районния съд), поради което разноски за първоинстанционното производство
не се присъждат. Доказано направените разноски за настоящата инстанция са в
размер на 282.39 лв. – заплатени държавни такси. Няма доказателства за
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, поради което претендираното
адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. не се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението от 28.08.2017г., постановено по гр.д. № 4344/2014г. на Софийски
районен съд, 88 състав в частта, с която
са отхвърлени предявените от Е.А.С., ЕГН **********, Ц.А. Б., ЕГН **********, и
К.А.С., ЕГН ********** (конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на
почналата ищца Н.М..С.), срещу Г.В.Ц., ЕГН **********, и Т.С.Ц., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 76 ЗС - за възстановяване на отнетото по
насилствен начин на 10.10.2013г. владение на ищците върху следния недвижим
имот: първи етаж от триетажна жилищна сграда, състоящ се от две стаи, хол,
кухня, баня-клозет и входно антре, със застроена площ от 89 кв. м, находящ се в
гр. София, ж.к. „*****(бивша „*****), и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част, като недопустимо.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по отношение на И.К.Г., в качеството му на ЕТ „И.А.“,
ЕИК *****, конституиран на основание чл. 219 ГПК като трето лице помагач на
страната на ответниците Г.В.Ц. и Т.С.Ц..
ОТМЕНЯ решението от 28.08.2017г., постановено по гр.д. № 4344/2014г. на Софийски
районен съд, 88 състав в частта, с
която са отхвърлени предявените от Е.А.С., ЕГН **********, Ц.А. Б., ЕГН **********,
и К.А.С., ЕГН ********** (конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на
почналата ищца Н.М..С.), срещу Д.П.Ц., ЕГН **********, и А.Ц.Ц., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 76 ЗС за възстановяване на отнетото на 10.10.2013г.
владение на ищците върху недвижим имот, представляващ първи етаж от триетажна
жилищна сграда, състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-клозет и входно антре,
със застроена площ от 89 кв. м, находящ се в гр. София, ж.к. „*****(бивша „*****),
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.П.Ц., ЕГН **********, и А.Ц.Ц., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да възстановят на Е.А.С., ЕГН **********,
Ц.А. Б., ЕГН **********, и К.А.С., ЕГН ********** (конституирани по реда на чл.
227 ГПК на мястото на почналата ищца Н.М..С.), на основание чл. 76 ЗС
владението на недвижим имот, представляващ ПЪРВИ ЕТАЖ от триетажна жилищна
сграда, състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-клозет и входно антре, със
застроена площ от 89 кв. м, находящ се в гр. София, ж.к. „*****(бивша „*****),
представляващ имот с идентификатор 68134.1383.186.3.1 по ККР, одобрени със
заповед № РД-18-48/12.10.2011г. на изпълнителния директор на АГКК.
ОСЪЖДА Д.П.Ц., ЕГН **********, и А.Ц.Ц., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да
заплатят на Е.А.С., ЕГН **********, Ц.А. Б., ЕГН **********, и К.А.С., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 282.39
лв. (двеста осемдесет и два лева и 39 ст.), представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.