Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4086 по
описа за 2020 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 74497/2016г. на СРС, ГО, 46 състав, са уважени предявените от СД „Д.– Д.И СИЕ“ срещу „М.“
ЕООД обективно кумулативно съединени искове, както следва: искове с правно
основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ за заплащане на сумата от общо 8 043, 74
лева, представляваща продажна цена на стоки по договори за търговски продажби,
обективирани във фактура № **********/04.05.2015г. на стойност от 2 922, 29
лева, фактура № **********/04.05.2015г. на стойност от 1 598, 25 лева, фактура
№ **********/12.05.2015г. на стойност от 2 029, 60 лева, фактура № **********/19.05.2015г.
на стойност от 1 320, 50 лева и фактура № **********/06.06.2015г. на стойност
от 173, 10 лева., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 7555/2016г. по описа на СРС,
ГО, 46 състав.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника „М.“
ЕООД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен
акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на същия. Сочи, че съдът е кредитирал свидетелските
показания по делото без да отчете, че и понастоящем свидетелят се явява
служител на ищеца и е възможно неговите показания да не са обективни. Освен
това, предвид огромното количество стоки и артикули, свидетелят нямал
обективната възможност да знае, че всички стоки, предмет на процесните фактури
са предадени на ответника. В случая фактурите касаели повече от 200 артикула,
поради което не може да се направи извод, че свидетелят си е спомнил всеки един
от тях. На следващо място, изложени са доводи, че съдебно-счетоводната
експертиза не е отчела, че фактура № 01771 от 05.06.2015г. е заплатена от
ответника два пъти, което обстоятелство не било спорно между страните, но същото
не е взето предвид от експерта. По тази причина съдът не намалил претенцията на
ищеца със стойността на така заплатената два пъти фактура. С оглед изложеното е
направено иска за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна –
СД “Д.– Д.И СИЕ”, е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва по подробно изложени съображения. Счита първоинстанстанционното решение
за правилно и обосновано, доколкото е съобразено с ангажираните по делото
доказателства, при правилно разпределена доказателствена тежест и при
съобразяване на приложимата материално-правна норма.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материално-правни норми. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
По изложените във въззивната жалба оплаквания намира следното:
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че представените и неоспорени от страните
двустранно подписани фактури, както и обстоятелството, че същите са отразени в търговските
книги и осчетоводени от получателя чрез заверка на съответния счетоводен
регистър и по тях е ползван данъчен кредит, доказват съществуването на
задължението на получателя на стоките. Изводите, че стоките предмет на
сключените договори, са реално предадени на ответника, са направени не само въз
основа на приетите писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, а и съобразно кредитираните показания на разпитания по делото
свидетел В.К..
Договорът за
търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради
което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и
купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е
необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Без значение е начинът на
договаряне, същественото е съвпадането на насрещните воли на страните за
продажба, за да се приеме, че между страните се учредява валидно облигационно
правоотношение. Само наличието на
последното не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание за плащане,
тъй като основанието ще възникне при изпълнението на договора - с извършване на
доставката за продавача ще възникне правото да иска престиране на цената от
страна на купувача. В случаите,
когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура,
фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за породените
от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Поради неформалния характер на продажбата преценката
за сключване на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на
фактурата, а следва да се прави с оглед на всички доказателства по делото, в
т.ч. и на тези относно предприети от страните действия по изпълнение на
договора /получаване на стоката или плащане на цената/, които при определени
предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуването на
облигационната връзка.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните по договор за продажба,
изпълнение на задължението на ищеца за непаричната престация – да прехвърли
собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта, както и настъпване
на изискуемостта на вземането.
По делото на етапа на въззивното производство не е
спорно обстоятелството, че между страните са сключени процесните договори за
продажба на стоки, а и това обстоятелство се установява от приетите и
неоспорени от ответника фактури, както следва: фактура №
**********/04.05.2015г. на стойност от 2 922, 29 лева с ДДС, фактура №
**********/04.05.2015г. на стойност от 1 598, 25 лева с ДДС, фактура №
**********/12.05.2015г. на стойност от 2 029, 60 лева с ДДС, фактура № **********/19.05.2015г.
на стойност от 1 320, 50 лева с ДДС и фактура № **********/06.06.2015г. на
стойност от 173, 10 лев с ДДС. Във фактурите се съдържа подробно описание на
вида на стоката, нейното количество и единична цена. Страните по сделките са
посочените във фактурите, а именно – получател на стоката – “М.” ЕООД и
доставчик – СД “Д.– Д.И СИЕ”. Фактурите са двустранно подписани, а предвид
липсата на оспорване от страна на ответника на автентичността на тези частни
документи, се налага извод, че между страните по делото са валидно възникнали
правоотношения по договори за продажба на стоки, обективирани в процесните
фактури. За да стигне до този извод съдът съобрази и константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение №
96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. №
593/2009 г. и др., в която е обосновано
становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор
за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от
съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност, начин на плащане,
имена на купувача и продавача, респ. на техните представители, време и място на
сключване на продажбата. В разглеждания
случай както бе посочено по-горе, представените фактури обективират договори за
продажба на стоки между страните в производството. Документите съдържат пълна
индивидуализация на спорното право – основанието за възникването му са
доставени от ищеца на ответното дружество стоки, индивидуализирани по вид,
мярка, количество, единична цена, обща стойност и начин на плащане.
По отношение на спорния по делото въпрос относно
изправността на ищеца и конкретно относно изпълнение на задължението му да
прехвърли собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта,
настоящият съдебен състав приема следното:
Според непротиворечивата практика на ВКС, а именно –
решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г., II ТО, решение №
109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г., II ТО, решение № 92/07.09.2011г. по т.д.
№ 478/2010г., II ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г., I ТО,
решение № 118/05.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на II ТО, решение №
71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата
между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското
дружество – ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В
решение № 211/2012г. на ВКС по т.д. № 1120/2010г. на II ТО е посочено още, че
само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството
реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното
правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката
за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието
на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички
доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните
действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като
признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в
дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на
стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са
обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното
правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по
сметка на продавача, представляват недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност,
се установява по несъмнен начин, че ищецът е изправна страна по договора и е
изпълнил задължението си за непаричната престация. Този извод се основава при
съвкупната преценка на процесните фактури, на предложението за споразумение за
разсрочено плащане от 08.07.2015г., изходящо от ответното дружество и имащо
характер на извънсъдебно признание за съществуването на задължение по описаните
в предложението фактури, на неоспореното от ответника заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, както и въз основа на събраните по делото
гласни доказателствени средства.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно дадено, се установява, че процесните
фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника по сметка 401 “Доставчици
– аналитична партида СД “Д.– Д.и сие” и за тях са съставени дебит сметка 303
стоки и дебит сметка 4531. Начислен е ДДС за покупките. Вещото лице е посочило
още, че процесните фактури са включени в дневниците за покупки на ответното
дружество за съответния месец и са подадени със
справка-декларации по ЗДДС. Ответникът е ползвал данъчен кредит по всички
фактури.
Както вече бе посочено по-горе, действията по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото
съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за изпълнение
на основното задължение задължение на продавача – да прехвърли собствеността на
продадената вещ и да предаде /достави/ вещта, поради което за купувача е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена. Действително,
извънсъдебното признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но
ако такова е налице, в тежест на страната, от която изхожда е да го опровергае,
въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за
наличие на такива обстоятелства в случая липсва.
Неоснователни са релевираните от въззивника оплаквания
за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в кредитиране на събраните по
делото гласни доказателствени средства. На първо място следва да се посочи, че
изводите на СРС за основателност на предявените искове не са формирани
единствено въз основа на показанията на свид. Котова, а при съвкупната преценка
на всички доказателства по делото – писмени, гласни и заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, които са непротиворечиви помежду си. От
показанията на свид. Котова се установява, че същата е работила при ищцовото
дружество от м.02.2014г. до м.03.2015г. и веднага след това е започнала работа
в “М.”, където е работила до м.08.2015г. По тези съображения се налага извод за
неоснователност на повдигнатите от въззивника възражения, че
първоинстанционният съд е следвало да вземе предвид евентуалната
заинтересованост на свидетелката, тъй като същата била в трудови правоотношения
понастоящем с ищцовото дружество. Показанията на свидетелката Котова следва да
се кредитират като логични, кореспондиращи с останалите доказателства по
делото, и отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора
обстоятелства, тъй като към края на м.02.2015г. тя е работила в склада на СД “Д.”.
В този период бил сключен договор с ответника за продажба на всички стоки,
които се намирали на склад при ищеца, за което бил съставен приемо-предавателен
протокол. По изрично настояване на управителката на “М.” ЕООД, фактурите за
продажбата били съставени по-късно. Достоверността на тези показания се
потвърждава от приетия по делото приемо-предавателен протокол от 26.02.2015г., който
е част от договор от 26.02.2015г,. двустранно подписан, неоспорен от ответника,
който удостоверява вида и количеството на стоките, материалите и суровините,
предадени от СД “Д.– Д.И СИЕ” на “М.” ЕООД. Ответното дружество не твърди, че
стоките, предмет на процесните фактури, не са включени в предмета на
приемо-предавателния протокол от 26.02.2015г., поради което следва да се
направи извод, че посоченият частен удостоверителен документ обвързва
ответника, доколкото съдържа неизгодни за неговия издател факти и
обстоятелства.
При съвкупната преценка на всички писмени доказателства,
на гласните доказателствени средства и на заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, се налага извод за основателност на предявените искове в цялост.
Друг извод не следва от релевираното във въззивната жалба твърдение за
извършено плащане по фактура № 01771 от 05.06.2015г., тъй като договорът,
обективиран между страните в посочената фактура, не е предмет на
първоинстанционното решение. С протоколно определение от 09.10.2018г., влязло в
законна сила на 17.10.2018г., производството по делото е било прекратено поради
оттегляне на предявените искове в частта по вземанията по фактура №
1771/05.06.2015г. в размер на 94, 68 лева и по фактура № 1774/06.06.2015г. в
размер на 120 лева. Ето защо наведените от жалбоподателя твърдения, че е платил
повторно задължението си по посочената фактура, са неотносими към предмета на
спора. Ответното дружество не е релевирало възражение за прихващане с повторно платената
/според твърденията на въззивника без основание/ сума в размер на 94, 68 лева в
преклузивните за това срокове, установени в нормата на чл. 133, вр. чл. 131 от ГПК /т.е. в срока за отговор на исковата молба/, поради което настоящият
съдебен състав не следва да се произнася по преклудираното на този етап от
производството възражение за прихващане, заявено за първи път във въззивната
жалба.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство съдебни разноски, които възлизат на сумата от 400 лева –
възнаграждение за адвокатска защита и съдействие съгласно представен списък на
разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението
на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 107017 от 04.05.2019г., постановено по гр.д. № 74497/2016г. по описа на СРС,
ГО, 46 състав.
ОСЪЖДА “М.” ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес *** да
заплати на СД „Д.– Д.И СИЕ“, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 сумата
от 400 /четиристотин/ лева –
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.