Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 21.05.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на деветнадесети
март през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15071
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.07.2018
год., постановено по гр.дело №57919/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу В. С.П. искове
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца при разделна
отговорност сумата от 517.09 лв. – главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 год. до 30.04.2015 год.
/представляваща 1/2 част от общо дължимата сума/, сумата от 91.44 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
30.09.2013 год. до 11.07.2016 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа
грешка при посочване на периода, за който се претендира обезщетението за забава
в размер на законната лихва, който е посочен от 31.06.2013 год. до 10.06.2016
год./, сумата от 26.70 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение и сумата от 5.05 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39069/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в – 14.07.2016 год. до окончателното изплащане, като ищецът е
осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 900 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че след депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение между страните било сключено споразумение
относно процесните суми и период, с което ответникът бил признал, че дължи
сумата от 1 087.58 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода
от м.юли 2013 год. до м.април 2015 год. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ул.“*****, абонатен №311046, ведно със законната лихва от 14.07.2016
год. до окончателното изплащане и сумата от 192.98 лв. – лихва за забава за
периода от 09.08.2013 год. до 11.07.2016 год. Всички други факти и
обстоятелства били ирелевантни за спора, тъй като направеното признание от
ответника изяснявало спора от фактическа и правна страна. Отделно от това
ответникът бил спазил споразумението, като ежемесечно правил плащания на негово
основание и последната вноска била заплатена през м.юли 2018 год. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата В.С.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че между страните липсвало облигационно правоотношение, като СРС указал на
ищеца да ангажира доказателства, че
ответникът има качеството потребител на топлинна енергия, респ. собственик на
процесния имот, но тези указания не били изпълнени. Не било ясно и кое лице
било титуляр на откритата при ищеца клиентска партида за процесния имот.
Приложеното към въззивната жалба споразумение не било представено в
първоинстанционното производство, а отделно от това било и неотносимо към
предмета на спора. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателствата по делото – списък на етажните
собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на етажните
собственици на процесната сграда от 16.08.2001 год., който е подписан от ответника
В.П. /като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано/, въззивният
съд приема за доказано, че ответникът е собственик на процесния апартамент №26.
Списъкът представлява частен свидетелстващ документ, който обективира неизгодно
за ответницата обстоятелство /чл. 180 ГПК/ и в този смисъл има силата на
извънсъдебно признание, а именно, че същият е етажен собственик, т.е. притежава
самостоятелен обект в сградата – процесното жилище, като СГС счита, че това
извънсъдебно признание отговаря на истината при преценката му по реда на чл.
175 ГПК, като в тази връзка съобразява обстоятелството, че официално
регистрираните от ответника постоянен и настоящ адрес, считано от 03.07.2001
год., съвпадат с този, на който се намира топлоснабдения имот /виж и чл. 92 –
94 от Закона за гражданската регистрация; на същия адрес ответникът е бил и
редовно призоваван в първоинстанционното производство/. Следователно В.С.П. се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на
Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74
от 2006 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17.07.2012 год./.
Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответникът
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения
/спорът за съществуването на договорно отношение между страните не е пренесен
пред въззивната инстанция с оглед изложеното в подадения от двамата ответници
писмен отговор на въззивната жалба/.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Между страните няма спор относно
потребената топлоенергия в определено количество за исковия период и
предоставената услуга дялово разпределение, както и за тяхната стойност, както
следва: 1 034.18 лв. – цена на доставената топлинна
енергия и 53.40 лв. – цена на услугата дялово разпределение. Безспорно е във
въззивното производство, че ответникът е в забава по отношение на задълженията
си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение, като обезщетението за забава в размер на законната лихва възлиза
съответно на 182.88 лв. /върху първата главница/ и 10.10 лв. /върху втората
главница. В този смисъл налице са предпоставките за ангажиране на отговорността
на ответника за 1/2 част от посочените суми.
Същевременно въззивният съд приема, че
по делото е доказано въз основа на съдебното признание на ищеца, обективирано
във въззивната жалба /преценено по реда на чл. 175 ГПК/, че в хода на първоинстанционното
производство ответникът е погасил чрез плащане процесните задължения, в т.ч. законната
лихва и разноските в исковото и заповедното производство, което обстоятелство следва
да бъде взето предвид с оглед правилото, установено в нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде изцяло отменено, а исковете – отхвърлени като погасени чрез плащане в хода
на процеса /не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК – въпреки
осъщественото в хода на процеса плащане, ответникът е дал повод за спора/.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски
във въззивното производство за държавна такса в размер на 37.20 лв.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 02.07.2018 год.,
постановено по гр.дело №57919/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу В.С.П. с ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 517.09 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2013 год. до
30.04.2015 год., сумата от 91.44 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 30.09.2013 год. до 11.07.2016 год.,
сумата от 26.70 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за
периода от 01.08.2013 год. до 30.04.2015 год. и сумата от 5.05 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.09.2013
год. до 11.07.2016 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39069/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в – 14.07.2016 год. до окончателното им изплащане, поради
осъществено от ответника плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА В.С.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 37.20 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/