Р Е Ш
Е Н И Е № 260024
гр.
София,
27.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 20.01.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня Иванова
при секретаря Д.
Ангелова разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 808 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Б.Г.С. срещу Решение № 180/17.09.2020г., постановено
по гр.д. № 353/2020г. на РС- Сливница, с което на жалбоподателя са били
наложени мерки по ЗЗДН. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, както и че е постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят оспорва извода на
първоинстанционния съд, направен въз основана декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, че процесният акт на насилие е бил извършен на 24.07.2020г. Поддържа, че
в нея не е посочена точна дата на събитието. Счита, че е недопустимо потвърждаването
й от страна на процесуалния представител на молителката в открито съдебно
заседание. Намира, че незаконосъобразно били отхвърлени доказателствените му
искания. Оспорва доказателствената стойност на подадената от молителката
декларация. Счита, че същата е бланкетна, като в нея не били посочени конкретни
прояви на домашно насилие, нито времето и мястото на извършването им. Цитира
съдебна практика в този смисъл. Излага съображения, че поведението му не може
да се квалифицира като акт на домашно насилие. Прави извод от факта, че
молителката не била потърсила съдействие от полицията, а по- късно вечерта се
прибрала да спи в същото жилище. Моли съда да обезсили обжалвания съдебен акт
като недопустим, а при условията на евентуалност – да го отмени като
неправилен, и да остави без разглеждане молбата по ЗЗДН, респ. да я остави без
уважение като неоснователна. Претендира разноски в първоинстанционното
производство.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не са подадени
възражения срещу въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят се представлява от адв. Байдаков, който поддържа жалбата и моли
съда да отмени обжалваното решение. Резюмира изложените в нея аргументи. Не претендира
разноски във въззивното производство.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата
Д.С. не се явява и не се представлява.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред СлРС доказателства, е вярно и изчерпателно описана в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 1 от ЗЗДН, защита по този закон
може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено от съпруг
или бивш съпруг. Поради това и с оглед доказателствата за сключен граждански
брак между страните (л. 5 от първоинстанционното дело), съдът намира, че
молителката е надлежно легитимирана да търси защита срещу ответника в настоящото
съдебно производство. Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН и в рамките на едномесечния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от
момента на осъществяване на твърдения акт на домашно насилие, поради което е
процесуално допустима.
Основателността на молбата предполага кумулативно установяване на
извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото
лице/лица, както и времето и мястото на извършването им.
За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените
средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на
производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно насилие
протичат обикновено в домашна обстановка, а възможностите за доказването им са
ограничени, законодателят разширява кръга на годните доказателствени средства
по тези дела (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава такова качество и на
документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по повод
твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя,
обективирани в декларация. Материалната доказателствена сила на последната,
обаче, не е абсолютна. Тя е задължителна за съда, само ако няма други
доказателства, които я оборват (арг. от Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС -
Разград по гр. д. № 53/2009 г.). Освен това, за да изпълни доказателствената си
функция, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и изчерпателно
описание на твърдените актове на домашно насилие – „дата, час, място, начин на
извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение
№ 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от
14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011 г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).
В конкретния случай е представена декларация, която дословно
съответства на обстоятелствената част на молбата за защита, поради което следва
да се приеме за относима към конкретния правен спор. Тя посочва вида на
твърдените от молителката действия на ответника, както и конкретно време и
място на тяхното извършване.
Неоснователно жалбоподателят твърди, че декларацията не посочвала
времето, мястото и вида на процесните актове на насилие. Наистина, тя касае
обширен период от време с неясни времеви граници, в който се твърди да е било
налице противоправно поведение на С. без ясно посочване на отделни негови
прояви. Независимо от това, в релевантните свои части, отнасящи се до
съставомерни актове на насилие по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН (т.е. извършени в
рамките на не повече от един месец преди подаване на молбата за защита), тя е
достатъчно изчерпателна и отговаря на изискванията на съдебната практика.
Не следва да бъде споделен доводът на жалбоподателя, че датата на
домашното насилие не била ясно и категорично посочена, а уточняването й от
процесуалния представител на молителката в открито съдебно заседание било
недопустимо. Настоящият съдебен състав намира, че, независимо от донякъде
колебливото й посочване в декларацията, става достатъчно ясно, че въпросният
момент попада в рамките на едномесечния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН. Освен
това, в рамките на съдебното производство процесуалният представител на
молителката има право да прави изявления от нейно име. При това следва да се
отбележи, че отразените в съдебния протокол устни изявления не се правят под
страх от наказателна отговорност по чл. 313 от НК, независимо дали изхождат
лично от страната или от нейния процесуален представител.
По отношение на останалата част от белезите на процесния акт на
насилие, съдът намира, че същите са достатъчно конкретно посочени в
декларацията – напр. часът на неговото извършване (около 23:00ч.), както и
действията, в които се е изразил той (блъскане и изгонване на молителката от
собственото й жилище, обиждането й с думи като „курва“ и „боклук“). Става ясно
и мястото на извършване на процесните действия, доколкото молителката е
заявила, че живее със семейството си на адрес гр. Б., кв. „П.“ 7, вх. А, ет. 2,
ап. 4, а същевременно твърди, че след края на работния ден се прибрала в дома
си, където се бил развил конфликтът със съпруга й. На последно място, следва да
се отбележи, че декларацията съдържа и данни за последиците от действията на
ответника (засягане на телесната неприкосновеност и нарушаване на емоционалното
равновесие на молителката), тъй като непосредствено след тях тя се разплакала и
била разстроена, отправила се към полицейското управление, и се прибрала в дома
си едва след като дъщеря й я е уверила, че съпругът й се е успокоил.
За пълнота на изложението, съдът намира за доказан и още един акт
на домашно насилие, а именно – заплашителните телефонни обаждания от ответника
до молителката. Тяхното съдържание е възпроизведено достатъчно точно и пълно в
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Освен това, тя съдържа данни и за периода
на извършване на този акт, като съдът намира, че под „понеделник“ следва да се
разбира понеделникът преди подаване на молбата за защита, т.е. 17.08.2020г., а,
доколкото се твърди, обажданията да продължават „през деня, но най- много вечер
и по цяла нощ“ до вечерта преди подаването на молбата, т.е. „непрекъснато“, не
може да се очаква и изисква по- точно конкретизиране на техния момент. Също
така, естеството на тези действия (телефонни обаждания) изключва връзката им с
определено място в пространството, поради което същото не подлежи на
уточняване.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че декларацията е годно
доказателствено средство за установяване на процесните действия на ответника, и
– дори самостоятелно – притежава необходимата доказателствена стойност, за да
послужи като основание за издаване на заповед за защита по реда на чл. 13, ал.
3 от ЗЗДН, стига тези действия да се квалифицират като прояви на домашно
насилие и да не се опровергават от останалите доказателства по делото.
В процесния случай не са ангажирани опровергаващи доказателства, а
съдът намира, че описаните в декларацията действия (заплахи и обиди
срещу молителката, блъскане и изгонване от собственото й жилище) съставляват акт
на физическо и емоционално насилие срещу последната, доколкото по естеството си
са антихуманни, надхвърлят границите на обичаен семеен конфликт, а
интензивността им е несъвместима със социално приемливото поведение на
членовете на едно цивилизовано общество.
С оглед така изложените съображения относно вида, интензитета и
последиците на доказаните по делото актове на домашно насилие, съдът намира, че
подходящата мярка, която следва да бъде наложена на извършителя, е тази по чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, а именно – задължаването му да се въздържа от
извършване на домашно насилие. Като е наложил такава мярка, първоинстанционният
съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
Страните не са претендирали разноски във въззивното производство,
поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
С оглед изхода на делото
пред въззивната инстанция, разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН, вр. чл. 18,
ал. 1 от Тарифата
за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален
кодекс, и т. 22 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, жалбоподателят следва да
заплати държавна такса за въззивно обжалване в размер на 12,50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 180/17.09.2020г., постановено по гр.д. № 353/2020г. на РС-
Сливница.
ОСЪЖДА Б.Г.С. с ЕГН ********** да заплати
на Софийския окръжен съд с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, държавна такса
за въззивно обжалване в размер на 12,50 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.