РЕШЕНИЕ
№ 4
гр. Бургас, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело №
20212001000253 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод въззивната жалба на „В. ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. Б., ж.к. „П.“, ул. „Г.В.В. № 3,
представлявано от Г.Й.Т., с адрес за връчване: гр. С. ул. „В. № *, ет.*, ап.2 –
адв. Г.Г., против Решение № *1 от 27.07.2021 г., постановено по т.д. № 364/
2020 г. на Окръжен съд Бургас, с което е осъдено „В. ЕАД да заплати на „С.“
АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. „С.“, община Н.
представлявано от З.Т.Д., с адрес за връчване: гр. Б., ул. Г.“ № *, вх.*, ет* –
адв. М.К., сумата от 600 000 лв., представляваща обезщетение за ползването
на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к. „С.“ - изток
за периода от 1.01.2016 г. до 31.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
присъдения размер главница, считано от датата на депозиране на исковата
молба - 14.09.2020 г., до нейното окончателно изплащане.
Със същото решение е осъдено „В. ЕАД да заплати на „С.“ АД
сумата от 74 832 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдения
1
размер главница, за периода от 20.06.2019 г. до 14.09.2020 г.
Присъдени са разноски.
В постъпилата въззивна жалба решението се обжалва, като
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и
процесуалните правила, както и необосновано, като се въвежда искане за
неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове.
Поддържа се, че в конкретния случай са били налице доказателства,
че наемателят е продължил ползването на имота на друго годно правно
основание, поради което наемодателят несобственик не разполага с иск срещу
него. В тази връзка се въвежда оплакване, че съдът от първа инстанция не е
коментирал представените с отговора на исковата молба писмени
доказателства, сочещи на сключен на 25.02.2016 г. договор за стопанисване,
поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията, и
предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, сключен между
въззивника и „Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от
„В. ЕАД град Бургас“. С посочения договор са били предоставени на
въззивника съоръжения, включително и тези, намиращи се в процесната
територия. На тази база се твърди, че горевизираният договор е
самостоятелно и годно правно основание за въззивника да експлоатира
съоръженията.
Развиват се съображения, че в хипотезата на претендирано от
наемодателя обезщетение, извън параметрите, очертани с наемния договор,
то той следва да докаже, че е собственик на процесната вещ и е обеднял и с
колко, както и че ответникът се е обогатил и с колко. По мнение на
въззивника, съдът неправилно е приел, че обезщетението не следва да е равно
на наемната цена, така, както е според точната формулировка на договора, а
че тази наемна цена следва да се определи на база рентабилността от цената
на питейната вода, цената на отвеждането на отпадните води и цената на
пречистването на канализационните води, макар страните ясно да са
уговорили, че наемната цена се формира съобразно потреблението и само
върху цената на питейната вода, но не и върху рентабилността на другите две
услуги - отвеждане на отпадни води и пречистването им.
Акцентира се на обстоятелството, че в тежест на въззиваемия е да
докаже в какъв размер са реално пропуснатите ползи и вреди, които подлежат
2
на обезщетяване, надхвърлящи наемната цена.
Въззивникът сочи, че дружеството въззиваем, като кредитор, е в
забава и неправилно съдът от първа инстанция е ценил значението на
изявленията на страните в констативен протокол от 15.03.2011 г. относно
неоснователния отказ на дружеството - въззиваем да получи обратно наетата
ВиК мрежа, под предлог, че няма лиценз за воден оператор. Поддържа се, че
липсата на такъв лиценз не е достатъчно основание, за да се освободи то от
забавата, при позоваване на разпоредбата на ал.6 на чл.198о от Закона за
водите.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
„С.“ АД, в който същата се оспорва и се въвежда искане за потвърждаване на
постановения първоинстанционен съдебен акт.
Сочи се, че оплакванията в жалбата не отговарят на фактическата и
правна действителност. По мнение на въззиваемия, обжалваното решение е
правилно, като съдът е изложил пространни мотиви, разглеждайки и
обсъждайки целия доказателствен материал по делото и е направил
обосновани изводи.
Дружеството - въззиваем не оспорва факта, че не е регистрирано
като воден оператор, поради което и не може само да експлоатира процесната
водопроводна и канализационна мрежа. Подчертава, че търпи пропуснати
ползи от невъзможността да отдава мрежата си под наем на друг воден
оператор, поради което му се дължи обезщетение за продължило, без
съгласието му, ползване по прекратен вече договор, с прекратяването на
който е отпаднало основанието на държането и ползването от обектите от
страна на въззивника.
Изразява се несъгласие с твърденията на въззивника, че
въззиваемият претендира обезщетение, надхвърлящо параметрите на наемния
договор и определената в него цена. Навеждат се аргументи, че при
тълкуване волята на страните, изразена в договора, е видно желанието им да
определят наемната цена въз основа на формираната от ВиК - дружеството
печалба, в резултат на извършването на три поддейности. В допълнение,
правилно обезщетението е било изчислено на база крайния финансов резултат
за 2016 г. на територията на курортен комплекс С., върху трите елемента от
цената, тъй като техническата експертиза е установила, че не е възможно ВиК
3
да предоставя която и да е от трите услуги, ако не ползва мрежата на „С.“ АД
и поради това дружеството-въззивник формира печалба и по трите елемента,
благодарение на процесните съоръжения на ищеца, и дължи обезщетение за
печалбата и от трите си услуги.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно
основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Фактическата установеност по делото сочи на сключен на 8.03.2005
г. договор за наем между дружеството - въззиваем – като наемодател, и
дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е отдадено за
временно и възмездно ползване имуществото, индивидуализирано като
водопроводна мрежа и съоръжения, използвани за извършване на
водоснабдяване на територията на к.к. „С.“ – чл.2 от контракта. Начинът на
определяне на наемната цена е фиксиран в чл.3, ал.1 от договора и предвижда
тя да се определя като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на
питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната
вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод,
собственост на наемодателя. Плащането на наемната цена е било дължимо в
десетдневен срок от получаването от наемателя на издадената от наемодателя
фактура – чл.3, ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на годишна база,
като, видно от приетото пред настоящата инстанция извлечение от
счетоводните книги на наемателя за платените суми, за срока на действие на
договора е платен наем за 2005 г. в размер на 61 017,86 лв., за 2006 г. –
60 054,09 лв., за 2007 г. – 55 101,96 лв. и за 2008 г. – 42 948,21 лв.
Договорът е бил сключен за период до 31.12.2005 г. Действието му е
4
било продължавано, като не е спорно между страните по делото, че договорът
за наем е бил прекратен, считано от януари 2009 г.
Въззиваемият претендира в настоящия процес обезщетение за
ползването на отдаденото под наем имущество, което твърди, че наемателят е
продължил да ползва, след изтичане на продължения наемен срок, при
противопоставяне на наемодателя. Искът се отнася за периода 1.01.2016 г. –
31.12.2016 г.
По смисъла на нормата на чл.236, ал.1 ЗЗД, ако наемателят
продължи ползването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на
наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Разпоредбата
създава в полза на наемодателя субективното притезателно право да получи
обезщетение за вредите, които претърпява от невъзможността да извлича
ползите от имота, предмет на наемния договор, било като търпи загуби, било
като пропуска приходи. Породената гражданска отговорност се изразява в
задължение за наемателя да продължи да изпълнява задълженията си по
договор, като пази вещта, служи си с нея съобразно предназначението й и
заплаща обезщетение за ползването, което, трайно формираната съдебна
практика по въпроса приема, че е съизмеримо със средния пазарен наем за
подобни обекти, но не по-малко от уговорения и заплащан наем – напр.
Решение № 230 от 18.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6874/2013 г.; Решение №
146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 9343/2009 г.
По възраженията, отправени в жалбата:
Ответникът в производството не оспорва, че е продължил да ползва
отдаденото под наем имущество, за да снабдява потребителите с питейна вода
и да отвежда отпадни води от територията на к.к. „С.“. Горното признание
имплицитно се съдържа в поддържаното и пред настоящата инстанция
възражение, че ползването се осъществява на различно правно основание,
което ще бъде обсъдено по-долу.
По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се
претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия
обхват, поради това, че не са на територията на к.к. „С.“, настоящият състав
5
отбелязва, че по изричния текст на съглашението, в чл.2, отдава се за
временно ползване съвкупност от неиндивидуално посочени вещи,
представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за
водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. От тази формулировка
става ясно, че страните са определили като индивидуализиращ белег
предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, поради което се
налага прочитът, че договорното съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи
към териториалния обхват на комплекса и въведеното пред настоящата
инстанция възражение от въззивника е лишено от състоятелност.
Във връзка с възражението на въззивника, заявено в съдебното
заседание, че претенцията обхваща ползването на активи, въведени в
експлоатация в период, следващ сключването на съглашението и,
следователно, чието ползване не е било предадено по договора, следва да се
изтъкне следното:
Представени са по делото влезли в сила решения между същите
страни, с аналогичен предмет, но за различни времеви периоди, като, при
служебна справка на настоящата инстанция, се установява, че последният
влязъл в сила съдебен акт е Решение № 51 от 25.06.2020 г. на Апелативен съд
Бургас, постановено по т.д. № 62/2020 г., недопуснато до касационно
обжалване с Определение № 257 от 17.05.2021 г. на ВКС по т.д. № 1834/2020
г., относим към периода 1.01.2013 г. – 31.12.2013 г.
Доколкото по всички предходно развили се спорове между страните
е бил поставян и разглеждан от решаващите съдилища въпросът относно
продължаване ползването на отдадените под наем вещи и техния вид и
обхват, като е неизменно приемано, че ползването на именно посочените в
справката на ищеца вещи е продължило и след прекратяване на договорната
връзка, настоящият състав намира, че, при зачитане обективните предели на
силата на пресъдено нещо, пререшаване на въпроса относно идентитета на
вещите е недопустимо. Нещо различно от съдебно установеното може да се
приеме единствено при въведени фактически твърдения и проведено
доказване от страна на наемателя, че вещите в цялост или отчасти са били
предадени обратно на наемодателя или са междувременно погинали, каквото
доказване в настоящия случай не е налице.
Ето защо, следва да се приеме за установено в производството
6
продължаване ползването, след преустановяване на договорната връзка по
коментирания договор за наем, на съвкупността от вещи, обективирана в
приетата по делото справка относно дълготрайните материални активи на
„С.“ АД, принадлежащи към ВиК мрежата.
Тук е мястото да се изтъкне, че възражението, поддържано в
жалбата, за забава на кредитора, изразяващо се в неотзоваване на поканата,
отправена на 1.03.2011 г. от наемателя до наемодателя да приеме обратно
водоснабдителната мрежа, удостоверено в констативен протокол от
15.03.2011 г., приет като доказателство по делото, е неоснователно, тъй като
се касае за факт с правно значение, осъществил се през 2011 г. и преклудиран
от силата на пресъдено нещо на предходни съдебни решения, постановени
между страните за периода след настъпването на факта.
Не е доказано правното твърдение на въззивника, че ползването на
водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно
основание, различно от наемния договор. Не се установява материално
тъждество между вещите, предоставени за ползване по силата на
съглашението, на което се позовава въззивникът – Договор за стопанисване,
поддържане и експлоатация на ВИК системите и съоръженията, и
предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги от 25.02.2016 г.,
(като към същия договор не са представени приложенията „Публични
активи“ и „Обособена територия“, нито са ангажирани каквито и да било
други доказателства за попадащите под неговото действие обекти) и
процесния наемен договор, което е пречка да се изгради извод за
релевантност на цитирания договор от 2016 г. към правоотношенията,
предмет на делото.
Въпросът за титулярството на правото на собственост върху
водоснабдителната мрежа и съоръжения, обезщетение за ползването на които
се претендира, е извън обхвата на поставения за решаване спор, поради
неговия облигационен характер.
Всичко гореизложено води до извода, че е изпълнен в кумулативна
даденост фактическият състав на чл.236, ал.2 ЗЗД, включващ следните
предпоставки – валиден договор за наем, който е бил прекратен, продължено
ползване на наетия имот, при противопоставяне на наемодателя, и
възникнали за последния вреди, вследствие лишаването му от възможността
7
да ползва имота по предназначение.
Относно размера на дължимото обезщетение, настоящият състав
намира, че не са налице основания същото да бъде определяно на базата на
договорната клауза на чл.3, ал.1, чрез която своеобразна форма,
наподобяваща сдружаване, страните са целели да дадат възможност на
наемодателя да участва в приходите, генерирани от водния оператор, при
ползване на отдадените му под наем съоръжения. Да се приложи
регламентираният в договора механизъм относно определяне на наемната
цена означава да се отрече прекратяването на договорната връзка, като
източник на правата и задълженията на страните. Предвид обезпечителния, в
отлика от престационния, характер на задължението в този случай, то е
предназначено да репарира загубите на наемодателя, породени от
невъзможността да получава облагите от наетата вещ, а не да перпетуира
наемния договор, с неговите специфични клаузи. В закона е отчетливо
проведена разликата между първата и втората алинея на текста на чл.236 ЗЗД,
изразяваща се в продължаване на договорната връзка, с всички нейни
особености, в хипотезата на ползване, осъществено без противопоставяне на
наемодателя, и нейното категорично отпадане, при противопоставяне.
Въвеждането като базов измерител на дължимото при втората хипотеза
обезщетение на последно заплатения наем по договора е продиктувано от
необходимостта да не се накърни неоправдано правната сфера на
наемодателя, който не може да добие обратно фактическата власт върху
вещта си, поради поведението на наемателя. Но това не може да се приравни
на постигане на ново договорно съгласие, единствено по силата на което
може да стане задължителна за страните определена формула за изчисляване
на дължимия наем.
Ето защо, настоящият състав намира, че обезщетението следва да се
съизмери с действителния размер на понесените вреди, които кореспондират
със средния пазарен наем за процесната съвкупност от вещи, като се съобрази
дали той не е по-малък от последния фактически заплатен наем.
Видно от заключението на приетата пред настоящата апелативна
инстанция съдебно оценителска експертиза, пазарният наем за елементите от
ВиК мрежата, ползвана от въззивника, за исковия период, възлиза на 669 400
лв. Експертът подробно е разяснил същността на методите за определяне на
8
тази цена, които използва, предвид спецификата на отдаденото под наем
имущество, относно което не са налице пазарни аналози. В основата на
начина на определяне на наемната цена и според двата използвани метода се
поставя вещната стойност на обектите, като, на базата на гореописаната
справка за материалните активи, вещото лице, прилагайки специалните си
знания, е изградило извод, относим към времеворелевантния период. При
използването на различни разработени за нуждите на методологията за
оценяване величини и при прилагане на коефициент за срока на ползване,
експертът е получил стойността на изследвания пазарен наем по двата метода
и е приел съотношение, в което тези стойности следва да се отнесат към
крайния резултат. Настоящият състав намира, че заключението на вещото
лице следва да се кредитира, като задълбочено, обосновано и убедително,
компетентно изготвено и с високо ниво на обективност.
При съпоставяне на така получената годишна средна наемна цена за
ползваната съвкупност от вещи – 669 400 лв., с последния платен наем по
наемния договор за една година – 42 948,21 лв., се налага извод, че ползите от
които наемодателят е бил лишен, поради продълженото ползване на обектите,
следва да се съизмерят с по-високата стойност, която той е пропуснал да
получи като граждански плод, поради това, че вещите не са му били върнати.
Не са ангажирани доказателства от носещия доказателствена тежест
наемател, че обезщетение е платено. Горното прави иска за присъждане на
исковата сума от 600 000 лв. основателен.
Претендира се мораторна лихва върху дължимото обезщетение,
считано от 20.06.2019 г. – датата на отправена покана за плащане към
длъжника, обективирана в нотариална покана, връчена на 18.06.2019 г., с
предоставен еднодневен срок за погасяване на задължението, до завеждането
на иска. При доказаност на забавата на задълженото лице да погаси в срок
задължението си, основателно е искането за присъждане на обезщетение за
забавено изпълнение, в размер на законната лихва. Пресметната по правилата
на чл.86 ЗЗД и ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения, за периода от 20.06.2019 г. до
деня, предхождащ завеждането на исковата молба – 10.09.2020 г., с помощта
на лихвен калкулатор, лихвата възлиза на 74 839,32 лв. Следователно,
предявеният иск за 74 832 лв. следва да се уважи в пълен размер.
9
Основателно е искането за присъждане на законната лихва от
завеждането на делото до окончателното изплащане, като законна последица
от основателността на иска за главницата.
Съвпадането на крайните изводите на настоящия състав с тези на
първоинстанционния съд, макар и при различни мотиви, обосновават
потвърждаване на постановения съдебен акт.
При този изход от делото, отправеното искане и налични
доказателства за плащане, на въззиваемата страна следва да се присъди
заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 48 000 лв. за
осъществената пред апелативния съд защита, дължимо от дружеството -
въззивник.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 61 от 27.07.2021 г., постановено по
т.д. № 364/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „В. ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. Б., ж.к. „П.“, ул. „Г.В.В. № 3, представлявано от Г.Й.Т., с адрес за
връчване: гр. С. ул. „В. № *, ет.*, ап.* – адв. Г.Г., да заплати на* „С.“ АД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. „С.“, община Н.
представлявано от З.Т.Д., с адрес за връчване: гр. Б., ул. Г.“ № *, вх.*, ет* –
адв. М.К., сумата от 48 000 лв. – съдебно-деловодни разноски пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10
11