Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 20.10.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А
състав в публично съдебно заседание на двадесет и първи февруари през двехиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 3717 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 11.01.2021г. по гр. дело № 17452/2019г. на СРС, II ГО, 160 състав e признато за установено, че Б.Ж.Т.
и Д.Д. Т.дължат солидарно на А.Н.Т., сумата 3 648.
26 лева - невърнат депозит по договор за наем от 07.06.2016г. на недвижим имот,
представляващ къща с прилежащ двор, находяща се в гр. София, в.з. „********“, ул. „********сключен
между Б.Ж.Т. и Д.Д.Т., в качеството им на наемодатели и А.Н.Т., в качеството ѝ
на наемател, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от
12.05.2017г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над
уважения размер от 3 648. 26 лева до пълния предявен размер от 3 741. 09 лева,
както и иска с правно основание чл. 422 от ГПК вр. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 254. 07 лв., представляваща лихва за забава за периода от
10.09.2016 г. до 11.05.2017г. върху претендираната сума за главница, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.02.2018
г. по ч.гр.д. № 30086/2017 г. по описа
на CPC, 160 състав.
Срещу
решението в частта, с която са уважени исковете, е подадена въззивна жалба от ответниците
Б.Ж.Т. и Д.Д. Т., с оплаквания за неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените
правила, на материалния закон и необоснованост. Поддържат, че неправилно не e било уважено наведеното от тях
възражение за прихващане с тяхно вземане срещу ищцата за сумата 7 745 лв. Сочат,
в договорa
за наем е било уговорено, че никоя страна не може да го прекрати преди изтичане
на 6 месеца от сключването му, а договорът е бил прекратен едностранно от
ищцата-наемател преди
изтичането на този срок. Предвид горното твърдят, че за тях е възникнало
вземане в размер на сбора за месечните наеми, съответстващ на неспазената част
от предвидения шестмесечен срок, в размер на общо сумата 7 745 лв. Излагат
доводи, че вземането на ищцата е изцяло погасено чрез упражненото съдебно
прихващане. Твърдят, че е без значение дали имотът им е бил върнат, доколкото
се касае за наемна цена, а не за обезщетение за ползване. Сочат неправилно
приложение по аналогия от СРС на съдебна практика, формирана във връзка с договора
за лизинг. Молят съда да отмени обжалваното решение, като уважи наведеното
възражение за прихващане и да отхвърли предявения иск. Претендират разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна А.Н.Т.
в депозиран от нея отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение. Поддържа, че между страните не е налице уговорка
за плащане на наем от наемателя до края на срока на договора, независимо дали
ползва имота, включително и в случай, че го върне на наемодателя. Уговорка в
такъв смисъл по същество би представлявала неустоечна клауза, която би била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази насока е и практиката на ВКС, формирана по приложението
на договора за лизинг, която в случая следва да се съобрази. Моли съда да
потвърди решението, с присъждане на разноски.
Решението
в частта за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част, както и спазване
на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Производството е образувано по предявени
от А.Н.Т. срещу Б.Ж.Т. и Д.Д. Т.искове с правно основание чл. 422 от ГПК за
признаване на установенo,
че ответниците дължат на ищцата сумата 3 741. 09 лева, представляваща невърнат
депозит по договор за наем от 07.06.2016 г. на недвижим имот, представляващ
къща с прилежащ двор, находяща се в гр. София, в.з. „********“, ул. „********сключен
между Б.Ж.Т. и Д.Д.Т., в качеството им на наемодатели и А.Н.Т., в качеството
ѝ на наемател, ведно със законната лихва върху горепосочената сума,
считано от 12.05.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата от 254. 07
лв., представляваща лихва за забава за периода от 10.09.2016 г. до 11.05.2017
г. върху претендираната сума за главница. За тези суми е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.02.2018 г. по ч.гр.д.
№ 30086/2017 г. по описа на CPC, II ГО, 160 състав.
СРС е квалифицирал неправилно иска за
главницата като вземане за връщане на дадено по прекратен наемен договор – чл.
55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, но е разгледал в мотивите въведените с исковата молба
правопораждащи факти – за връщане на претендираната сума, дадена от наемателя –
изправна страна по прекратен наемен договор. Задължението за връщане на сумата
е обосновано от ищцата с неизпълнение на договорна клауза, поради което правилната квалификация на иска е по чл. 79 ЗЗД. Независимо от изложеното, решението в обжалваната част е валидно и
допустимо, с оглед гореизложеното, че са обсъдени всички факти от
правопораждащия фактическия състав.
С отговора по чл. 131 от ГПК
ответниците навеждат доводи, че имат вземания срещу ищцата за четири
месечни наема, съответстващи на неспазената част от минималния шестмесечен за
действие на договора по чл. 3.5 от договора, както и за консумативни разноски,
с които са направили възражение за прихващане срещу задължението си за връщане
на депозита.
Не
е спорно между страните, че между Б.Ж.Т. и Д.Д.Т., в качеството им на
наемодатели и А.Н.Т., в качеството ѝ на наемател е сключен договор за
наем от 07.06.2016г. за недвижим имот, представляващ къща с прилежащ двор,
находяща се в гр.София, в.з. „********“, ул. „********по силата на който наемодателите
се задължили да предоставят на наемателя горепосочения недвижим имот за
временно и възмездно ползване срещу наемна цена в размер на 990 евро на месец. Съгласно
чл. 3.1 от договора, същият влиза в сила от предаването на имота и заплащането
на първия месечен наем, като настъпването на тези обстоятелства не е спорно по
делото. С чл. 3.2 е предвиден срок на договора до 10.07.2017г. В чл. 3.5 от
договора е предвидено, че страните имат право да прекратят едностранно договора
с двумесечно писмено предизвестие, като е предвидено, че това право се
упражнява след изтичането на шест месеца от влизане на договора в сила. Не се
спори, че имотът е бил предаден на ищцата. По делото се установява, че в
изпълнение на чл. 2.5 от договора, ищцата-наемател е внесла депозит в размер на
3 872. 54 лв.
По делото е представен опис-протокол-Приложение № 1, в който е посочено, че на
07.09.2016г. наемателят е предал на наемодателя имота, който го е приел без
забележки или щети. В протокола е обективирано писмено изявление на наемодателя
Б.Т., че на основание чл. 2.5 от договора, наемателят дължи наем за минимум 6
месеца и на това основание задържа депозита от 2 месечни наема.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че по делото безспорно е установено сключване
на договор за наем от 07.06.2016г., както и заплащане на депозит по него от
страна на ищцата-наемател в размер на 3 872. 54 лв. Към датата на
прекратяване на договора за наем – 07.09.2016г., ищцата-наемател е останала
задължена към наемодателите за сума в размер на 224. 28 лв. – незаплатени
консумативни разходи за ползвани в имота електрическа енергия и вода за периода
от 02.07.2016г. до 01.09.2016г. Приел е също, че ищцата-наемател не дължи
заплащане на месечен наем за периода след прекратяване на договора. Противното
би означавало наемодателите да получат облага в размер, какъвто биха получили,
ако договорът не е бил прекратен, но без да предоставят ползването на вещта.
Изложил е съображения, че от съдържанието на договора не може да се изведе наличието
на уговорена санкция за неспазване на предвидения в чл. 3.5 от него шестмесечен
срок. С оглед на това е уважил единствено наведеното възражение за прихващане с
вземането за незаплатени консумативни разходи за периода от 02.07.2016 г. до
01.09.2016г. в размер на сумата 224. 28 лв.
Спорът пред настоящата инстанция,
определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху
наведеното от ответниците възражение за прихващане с тяхно вземане за сума,
съизмерима с месечния наем за м. септември, октомври, ноември и декември 2016г.
От страна на въззивниците не са наведени доводи срещу изводите на
първоинстанционния съд за възникване на вземането на ищцата за връщане на заплатения
от нея депозит по договора.
Съгласно клаузата на чл. 3.5 от
договора за наем, страните могат да го прекратят
едностранно след изтичане на шест месеца от влизането му в сила. По делото не
се спори, че договорът е бил прекратен, считано от 07.09.2016г. с връщане на ответниците
и приемането от тях на процесния недвижим имот. В случая не може да се приеме,
че договорът е бил прекратен едностранно от ищцата-наемател. Съгласно чл. 238,
изр. първо от ЗЗД, ако договорът за наем е без определен срок, всяка от
страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец
по-рано. В случая е предвиден минимален срок на действието на договора от шест
месеца, след изтичането на който страните могат да упражнят правото си на прекратяване
по чл. 3.5 от договора. Договорът е влязъл в сила на 10.06.2016г., т.е. към момента
на връщането на вещта – 07.09.2016г., този срок не е бил изтекъл и за
ищцата-наемател не е било възникнало право едностранно да го прекрати,
съобразно уговореното. Независимо от изложеното, въззивният съд намира, че
договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните. Съгласно съдържанието на
представения по делото опис-протокол - Приложение 1, процесният недвижим имот е
бил върнат на наемодателя Б.Т. и е бил приет от него на 07.09.2016г. По този
начин наемодателите са се съгласили с конклудентни действия договорът за наем
да бъде прекратен /така Решение № 242 от 10.02.2017г. по т. д. № 3389/2015г.,
ТК, І ТО на ВКС/. Независимо от начина, по който е станало това, на
07.09.2016г. е прекратена облигационната връзка между страните, а с нея и задълженията
на ищцата-наемател, включително това за заплащане на наем. Същевременно имотът
е бил предаден на наемодателите, като по този начин е отпаднало и основанието
за задължението на наемателката – насрещната престация на наемодателите за
предоставяне за временно ползване на процесния имот.
Съгласно клаузите на чл. 2.5 и 2.6
от договора, депозитът се възстановява на наемателя при прекратяване на
договора, след като последният докаже, че е изпълнил всички задължения за
плащане на наемна цена и консумативи, като депозитът служи и за обезщетение на
наемодателя за виновно причинени вреди в имота от наемателя. В договора не е
предвидена клауза, съгласно която депозитът обезпечава вредите на наемодателя
от предсрочното прекратяване на договора, а и въззивникът – ответник не се
позовава на такова основание за задържане на депозита.
Не се твърди и в процесния договор
за наем наличието на неустоечна клауза, в случай на неизпълнение на
задължението по чл.3.5 от договора, на която се позовава жалбоподателят. Уговорката
на по чл. 3.5, изр. второ от договора, предвиждаща минимален шестмесечния срок
за неговото действие, не съдържа имплицитна отговорност за наемателя в размер
на месечния наем до края на срока, в случай на неговото неспазване. От друга
страна, включеното в протокола за предаването на имота изявление на наемодателя
Б.Т., че наемателят дължи наем за шест месеца и на това основание задържа
депозита, има едностранен характер и не е от характера да породи задължение за
ищцата.
Дори да се приеме обаче, че с
договора е уговорена подобна неустойка, по силата на която ищцата остава
задължена за месечния наем до изтичане на минимално предвидения шестмесечен
срок, същата би била нищожна поради противоречие с добрите нрави – в същия смисъл
е решение № 110/21.07.2016г. по т. д. № 1226/2015г., І ТО на ВКС. Съгласно мотивите
на цитираното решение, е допустимо уговарянето от страните на неустойка за
вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор за наем, но само в
рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе
клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за
което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, по арг. от т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази
преценка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на
договора за наем и вида на насрещните престации: наемодателят се задължава да
предостави на наемателя ползването на една вещ срещу наемна цена, а наемателят
- да я заплати, но само срещу отстъпеното му ползване. При прекратяване на
договора за наем наемодателят не получава наемна цена, но може да отдаде вещта
за ползване на друго лице, от което да реализира пропусната печалба. От друга
страна, ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за
наем от наемателя, в размер на всички неплатени по договора наемни вноски до
края на срока му, наемодателят по прекратения наемен договор ще получи
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на вещта.
Следователно, уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване
излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава условия за
неоснователно обогатяване на бившия наемодател и нарушава принципа за
справедливост. В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана
относно валидността на такава неустоечна клауза в договор за лизинг, правилно
съобразена и от СРС - Решение № 219/09.05.2016г. по т. д. № 203/2015г., ТК, І
ТО на ВКС, Решение № 193/09.05.2016г. по т. д. № 2659/2014г., ТК, І ТО на ВКС и
др. По разглеждания въпрос договорите за лизинг и наем не разкриват съществени
разлики. И в двата вида договор имат за основен предмет предоставяне на вещ за
временно ползване срещу възнаграждение. Именно въз основа на тази им
характеристика и отпадането на една от насрещните престации – предоставянето на
вещта за ползване, са формирани изводите за нищожност на разглежданите
неустоечни клаузи. Опцията за изкупуване на вещта, респ. видът на лизинга нямат
отношение към цитираните съображения и са ирелеванти.
Предвид изложеното, за ответниците
не е възникнало вземане за заплащане на наемна цена по договор за наем от 07.06.2016г. за месеците м. септември, октомври,
ноември и декември 2016г. и направеното от тях възражение за прихващане е
неоснователно. Задължението им за връщане на ищцата на част от заплатения от
нея депозит от 3 648. 26 лева не е погасено и предявеният иск по чл. 422 от ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е основателен до уважения
размер.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
На процесуалния представител на
въззиваемата – адв. Н.П. от САК, следва да бъде присъдено, на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА, претендираното адвокатско възнаграждение в размер на сумата 465 лв., доколкото същото е по-ниско от минималното, определеното
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., възлизащо на
485. 38 лв. Възражението на въззивниците, че не е доказана родствена връзка
между страната и процесуалния ѝ представител е неоснователно, тъй като съгласно съдебната
практика /Определение № 207/26.06.2019г. по т. д. № 2277/2018 г., ІІ ТО. на ВКС/,
правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.
1, т. 3, предл. 2 от ЗАдв, е установено със закон. Когато в съдебното
производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА
адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение съдът присъжда
на адвоката. За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи,
че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3,
пр. 2 от ЗАдв, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че доверителят е
близък на адвоката – в същия смисъл определение
№ 60173/08.11.2021г. по гр. д. № 1590/2021 г., ГК, І ГО на ВКС и определение №
95/19.02.2015г. по ч. т. д. № 1451/2014 г., ТК, ІІ ТО на ВКС/.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.01.2021г. по гр. дело № 17452/2019г. на СРС,
II ГО, 160 състав в обжалваната част за уважаване на субективно съединените искове
с правилна правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Б.Ж.Т., ЕГН ********** и Д.Д.Т., ЕГН ********** да заплатят на адвокат Н.П.
- САК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата 465.
41 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението в останалата част за
отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред
ВКС, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.