РЕШЕНИЕ
№ 794
гр. Варна , 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивелина М. Събева
Членове:Константин Д. Иванов
Мая Недкова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско
дело № 20213100500153 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от мл. адвокат Я.С. от АК-Варна, в
качеството му на особен представител на С. Г. Г. с постоянен адрес в гр. Варна срещу
Решение № 261607/09.12.2020 год., постановено по гр. дело № 2589/2019 год. по описа на
РС-Варна, в частите с които: 1) С. Г. Г. от гр. Варна е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. от гр.
Варна сумата от 8325, 64 лева (осем хиляди триста двадесет и пет лева и 64 ст.) –
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения на ищеца Н. Ж. Г.
недвижим имот, представляващ апартамент № 103, намиращ се в ***, за периода месец
септември 2016г. – месец ноември 2018 г., вкл., ведно със законната лихва върху горната
сума, считано от депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2019г. до окончателното и
́
изплащане; 2) С. Г. Г. от гр. Варна е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. от гр. Варна сумата от
1151, 62 лева (хиляда сто петдесет и един лева и 62 ст.) – мораторна лихва за периода
18.09.2016г. – 27.11.2018г. върху уважената главница от 8325, 64 лева.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваните от въззивницата части е
неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушения на
материалния закон и необоснованост.
Твърди се, че ответницата по предявените искове С.Г. е била нередовно призовавана,
връчването на исковата молба също е било нередовно, при което и не са били налице
основания тя да участва в производството чрез назначен и от съда при условията на чл. 47,
́
ал. 6 ГПК особен представител.
Наведени са и оплаквания, че решението в обжалваните части е неправилно и по
същество. От доказателствата по делото не се установява ответницата С.Г. да е владяла
процесния апартамент или да е извършвала каквито и да е действия, с които да възпрепятства
1
ищеца Н.Г. да се ползва от имота. Липсват наведени твърдения, липсват и доказателства, от които
да се установи как ответницата е пречела на ищеца да посещава и обитава апартамента, а освен
това дори и да се приеме, че тя е живяла в жилището в процесния период, ищецът не е ангажирал
доказателства от които да се установи, че не е имал възможност да ползва от жилището.
Твърди се също, че исковата претенция (обуславящият иск по чл. 59 ЗЗД) е
неоснователна тъй като противоречи на добрите нрави. Установено е по делото, че в полза
на ищеца е било извършено дарение на процесния недвижим имот от С.Г. и нейния съпруг.
Срещу това ищецът е дължал на дарителите благодарност и подкрепа в старините им.
Вместо това обаче той води три искови и едно изпълнително производство срещу
собствената си майка, която го е надарила, и предмет на всички тези производства е не
друго, а извеждането на майка му от същото това дарено жилище и задължаването й да му
плаща обезщетение за времето, в което е живяла в него. Счита, че дори ответницата да е
ползвала за жилищни нужди апартамента в процесния период, то нравствен дълг на ищеца е
било да позволи на своята майка да живее там и той няма право да претендира обезщетение
за изпълнението на този нравствен дълг, още повече, че в предходните съдебни дела, водени
между страните, са събрани доказателства, че ищецът не е полагал по друг начин грижи за
своята неработоспособна майка.
Изложени са и съображения, че присъденото обезщетение за лишаването от
ползването на имота е значително завишено и не отговаря на обективното състояние на
имота с оглед годината на построяването му – преди 1976 год. Отделно от това, във водения
процес между същите страни по гр. дело № 762/2017 год. по описа на ОС - Варна са
наведени твърдения, че в имота са извършени подобрения със средства на ответницата, без
които стойността на имота би била значително по-ниска. Няма данни ищецът да има принос
за извършените подобрения, поради което и няма право да се ползва от тях чрез увеличената
стойност на имота.
Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на
друго, с което исковете по чл. 59 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД да бъдат отхвърлени в тези части.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, насрещната страна (ищец) Н.
Ж. Г., чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита че е неоснователна, а
първоинстанционното решение в обжалваните части – за валидно, допустимо и правилно и
настоява да бъде потвърдено. Излага съображения.
В съдебно заседание, чрез назначения от съда особен представител, въззивницата
поддържа жалбата си.
В съдебно заседание чрез процесуалния си представител въззиваемият – ищец,
оспорва жалбата, поддържа подадения писмен отговор.
Първоинстанционното решение в частта му, с която искът на ищеца по чл. 59 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над 8 325, 64 лева до претендираните 8478, 58 лева (за периодите от
01.09.2016 до 17.09.2016 год. и от 28.11.2018 год. – 30.11.2018 год.), както и в частта, с която
искът му по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1151, 62 лева до претендирания размер
от 1152, 19 лева, не е обжалвано, в тези части решението е влязло в сила и не е предмет на
въззивната проверка.
Съдът съобрази следното:
В исковата си молба ищецът Н. Ж. Г. от гр. Варна е навел следните твърдения:
Собственик e на недвижим имот, представляващ апартамент № 103, находящ се в ***, въз
основа на договор за дарение, скл. с нот. акт № 110/2001г. на ВнН. Дарители по този догово
са родителите на ищеца – баща му Ж. С. Г. и ответницата С. Г. Г. - негова майка. След
сключване на договора дарителите продължили да живеят в апартмента. След смъртта на
2
баща му, ищецът се договорил с майка си тя да остане да живее в апартамента до
завръщането му от чужбина. През 2012 год. ищецът поканил ответницата да освободи
жилището, но тя отказала. През 2016 год. ищецът завел дело – гр. дело № 9686/2016г. по
описа на РС-Варна – за осъждане на ответницата да му предаде държането на апартамента. В
хода на делото било установено, че жилището се обитава единствено от ответницата С.Г..
С влязло в сила на 12.06.2018 год. решение по гр. дело № 762/2017г. на ОС-Варна
ответницата е осъдена, на основание чл. 108 ЗС, да предаде на ищеца владението върху
апартамента. Въз основа на влязлото в сила решение е образувано изпълнително дело №
20187110400513, по което ищецът е въведен във владение на имота на дата 27.11.2018 год.,
съгласно протокол за въвод от същата дата.
Ищецът твърди, че в периода септември 2016 год. – до 27.11.2018 год. ответницата е
ползвала без основание собствения му имот, описан по-горе, с което неоснователно се е
обогатила, спестявайки си наема за жилището за процесния период.
В съответствие с наведените твърдения са и отправените искания – за осъждане на
ответницата С. Г. Г. да му заплати, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8 325, 64 лева,
съставляваща обезщетение за ползването без основание за периода септември 2016 год. –
ноември 2018 год. на собствения на ищеца апартамент, находящ се в ***, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от
предявяване на иска до окончателното и излащане, както и сумата от 1151, 62 лева, на
́
основание чл. 86 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 8
325, 64 лева за периода 18.09.2016г.-27.11.2018г.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответницата, чрез назначения и от
́
съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, оспорва исковете. Навежда, че не е
владяла процесния имот в посочения от ищеца период, както и че не е препятствала ищецът
да го използва. Твърди, че от ищеца не е отправяна покана за заплащане на обезщетение за
ползването без основание. Прави възражение за погасяване по давност на иска по чл. 59 ЗЗД
за заплащане на обезщетение заползването без основание на имота на ищеца както и на иска
по чл. 86 ЗЗД за лихвите за забава, като се позовава на кратката 3-годишна давност.
Оспопрва иска по чл. 59 ЗЗД и по размер, счита, че е необосновано завишен.
Пред настоящата инстанция искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е висящ до размера на сумата от
8 325, 64 лева, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е висящ до размера на сумата от 1151, 62 лева –
мораторна лихва върху главницата от 8325, 64 лева и за периода 18.09.2016г. – 27.11.2018г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
Видно от договор за дарение, скл. с нот. акт 110/25.06.2001 год. на ВнН, ищецът се
легитимира като собственик на имот, представляващ апаратмент, находящ се в ***, ап. 103,
ведно с принадлежности.
Въз основа на подадена от Н. Ж. Г. искова молба вх. № 42881/16.08.2016г. по рег. на
РС-Варна, с която против настоящата ответница С.Г., както и против С. Ж. Г. и С. Йорданов
Й. са предявени искове по чл. 249, ал. 2, вр. чл. 243 ЗЗД за предаване на държането на
апартамент № 103, находящ се в ***, е образувано гр. дело № 9686/2016 год. по описа на
РС-Варна. В исковата молба се съдържа и покана към тримата ответници по гр. дело №
9686/2016 год. на РС-Варна, да заплащат на ищеца месечен наем от 500 лева за ползването
на апартамента. Видно от съдържщите се в цитираното дело доказателства, препис от
исковата молба е връчен на настоящата ответница С.Г., на дата 17.09.2016 год. (л. 20 от гр.
дело № 9686/2016 год. на РС-Варна).
От наведените в подадения на 07.10.2016 год. от С. Г. Г. по гр. дело № 9686/2016 год.
по описа на РС-Варна писмен отговор твърдения, окачествени от съда като признания на
3
неизгодни за страната факти, се установява, че същата живее в апартамента от 1976 год. и че
след сключването на договора за дарение през 2001 год., не е имала никакви договорни
отношения със сина си по повод ползването на апартамента.
С влязло в сила решение № 45/06.01.2017 год. по гр. дело № 9686/2016 год. по описа
на РС-Варна, исковете на Н. Ж. Г. за предаване държането на апартамента са отхвърлени
като неоснователни. Прието е, че договор за заем за послужване между страните относно
процесния апартамент не е сключван.
С влязло в сила от 12.06.2018 год. Решение № 1922/20.12.2017 год. по по гр. дело №
762/2017г. на ОС-Врана е уважен предявен от ищеца Н.Г. против ответницата С.Г.
ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, като същата е осъдена да му предаде владението върху
апартамент № 103, находящ се в ***.
Въз основа на влязлото в сила съдебно решение по гр. дело № 762/2017г. на ВОС, в
полза на Н.Г. е издаден изпълнителен лист, въз основа на който по молба на ищеца е
образувано изп. дело № 513/2018 год. по описа на ЧСИ Даниела Янкова с рег. № 711. Видно
от протокол от 27.11.2018 год. ответницата – длъжник по изпълнението по цитираното
изпълнително дело, е предала ключове на ЧСИ, за които е посочила, че са за процесния
апартамент. Видно от протокол от 05.12.2018 год. взискателят Н.Г. е въведен във владение
на процесния апартамент, като според протокола, апартаментът е отключен с ключовете,
предоставени от длъжника.
От заключението на комплексната съдебно-оценителната и счетоводна експертиза,
изслушано в първата инстанция, се установява, че средният пазарен наем за апартамент с
идентични характеристики като процесния за периода 10.09.2016г. – 11.2018г. възлиза на 8
478, 58 лева, а като необзаведен – в размер на 8 054, 65 лева.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение като неизгодно за нея и е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:
С разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е предвидена правната възможност за ангажиране
на отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като
определените от закона граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до
размера на обедняването. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, неоснователно обогатилият се
за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на
обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група факти, от които
произтичат обедняването и обогатяването.
В случая за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи при условията на главно и пълно доказване факта, че е собственик на процесния
апартамент и че ответницата е държала апартамента и го е ползвала за конкретния период
/респ. е разполагала е с възможността да го ползва когато поиска/ без правно основание за
това, както и размера на обогатяването, съответно обедняването, равняващо се на спестения
от ответницата пазарен наем.
Установено е по делото, че ищецът е собственик на процесния апартамент.
Установено е също, че в процесния период – месец септември 2016 год. до 27.11.2018 год.
апартаментът е бил в държане на ответницата. Анализът на доказателствата обосновава
извод, че държането на процесния апартамент от ответницата за горния период е било без
основание, което да е противопоставимо на ищеца, включително и за периода 01.09.2016
год. – 17.09.2016 год. Установено е още, че размерът на пазарния наем на апартамента за
периода септември 2016 год. – ноември 2018 год. е в размер на 8 478, 58 лева.
4
Предвид изложеното съдът намира, че са установени елементите на фактическия
състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и ответницата дължи на ищеца обезщетение за ползването
без основание на собствения му апартамент, описан по – горе, в размер на сумата от 8478,
58 лева за периода септември 2016 год. – 27.11.2018 год., вкл. Искът е уважен до размера на
сумата от 8325, 64 лева, а за разликата над този размер е отхвърлен, решението в
отхвърлителната част не е обжажлвано от ищеца и е влязло в сила.
Възржението на ответницата за погасяване по давност на вземането по чл. 59 ЗЗД е
неоснователно.
Задължението по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване от ползване на чужда вещ
без основание от несобственик не е задължение за периодично парично плащане с
определен срок за изпълнение. Обстоятелството, че то се изчислява на база средния пазарен
наем за ползваната без основание вещ за периода, за който се претендира (чл. 162 ГПК) не го
превръща в задължение за периодично изпълнение. Поради това и за него е приложима
общата петгодишна погасителна давност. Искът е предявен на дата 15.02.2019 год.,
погасителната давност обхваща вземането по чл. 59 ЗЗД за период преди 15.02.2014 год.
Претендираната сума е за период, следващ посочената дата, поради което и възржението за
погасяване по давност на вземането на ищеца по чл. 59 ЗЗД е неоснователно.
По тези съображения настоящият състав приема, че решението в частта му, с която С.
Г. Г. от гр. Варна е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. от гр. Варна сумата от 8 325, 64 лева (осем
хиляди триста двадесет и пет лева и 64 ст.) – представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на собствения на ищеца Н. Ж. Г. недвижим имот, представляващ апартамент №
103, намиращ се в ***, за периода месец септември 2016г. – месец ноември 2018 г., вкл.,
ведно със законната лихва върху горната сума, считано от депозиране на исковата молба в
съда – 15.02.2019г. до окончателното и изплащане, е правилно и следва да бъде потвърдено
́
в тази част.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането по чл. 59 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващият чужд имот
несобственик към лишения от правото да ползва своя имот собственик възниква ежедневно
– ден за ден. Неизпълнението на това парично задължение поражда и акцесорното
задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната
лихва, което акцесорно задължение възниква от деня на забавата. Тъй като паричното
вземане по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот без
основание от несобственик е без срок, за да изпадне длъжникът в забава е необходима
покана. Поканата има правопораждащо действие за възникване на акцесорното задължение
за обезщетение за забава и длъжникът по задължението по чл. 59 ЗЗД ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил, от деня на връчване на поканата.
В случая ответницата е поканена от ищеца да и заплаща обезщетение за ползването
́
без основание на имота му на датата, на която и е връчен препис от исковата молба по гр.
́
дело № 9686/2016 год. по описа на РС-Варна, като от деня, следващ получаване на поканата
(18.09.2016г.) до прекратяване на ползването от нейна страна на имота на ищеца
(27.11.2018г.) същата дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
взимането по чл. 59 ЗЗД. Размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, изчислен с
помощта на внедрения в ОС-Варна програмен продукт „Апис Финанси“ за периода
18.09.2016г. – 27.11.2018г., върху сумата от 8 325,64 лева е 1 151, 62 лева. До този размер и
за посочения период, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и подлежи на уважаване.
Възражението за погасяване по давност на вземането по чл. 86 ЗЗД е неоснователно.
По отношение на това вземане е приложима кратката 3- годишна погасителна давност. В
случая биха били погасени по давност давност всички вземания, които са с настъпил падеж
5
3-години преди подаване на исковата молба в съда. Исковата молба е депозирана в съда на
15.02.2019 г., поради което всички вземания преди 15.02.2016г. се явяват погасени по
давност. В случая такива не се претендират, поради което и възражението е неоснователно.
По тези съображения съдът намира, че решението в обжалваните от въззивницата
части е правилно и следва да бъде потвърдено в тези части.
Доводите във въззивната жалба, че поддържани и в хода на пъпроинстанционното
производство, че обуславящият иск по чл. 59 ЗЗД, е неоснователен, тъй като противоречи на
добрите нрави, са неоснователни. Горното по същността си е твърдение за неблагодарност
от страна на надарения към дарителя. Неблагодарността на надарения е елемент от
фактическия състав на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, но няма отношение към иска по чл.
59 ЗЗД. Нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД също е неприложима в случая, доколкото не се
претендира връщане на дадено без основание.
В обобщение първоинстанционното решение в обжалваните от ответницата части е
правилно и следва да бъде потвърдено в тези части.
С оглед изхода от делото, отправеното искане и представените доказателства, в полза
на въззивника следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция в размер на 500
лева, съставаляващи внесената от него сума за възнаграждение на особения представител на
въззивницата.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261607/09.12.2020 год., постановено по гр. дело №
2589/2019 год. по описа на РС-Варна, в частите с които: 1) С. Г. Г. ЕГН ********** с
постоянен адрес: ***, ап. 103 е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. ЕГН **********, с постоянен
адрес: ***, ап. 103, на основание чл .59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8325, 64 лева (осем хиляди
триста двадесет и пет лева и 64 ст.) – представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на собствения на ищеца Н. Ж. Г. имот, представляващ апартамент № 103,
намиращ се в ***, за периода месец септември 2016г. – месец ноември 2018 г., вкл., ведно
със законната лихва върху горната сума, считано от депозиране на исковата молба в съда –
15.02.2019г. до окончателното и изплащане; 2) С. Г. Г. ЕГН ********** с постоянен адрес:
́
***, ап. 103 е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ап.
103, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1 151, 62 лева (хиляда сто петдесет и един лева
и 62 ст.) – мораторна лихва за периода 18.09.2016г. – 27.11.2018г. върху уважената главница
от 8 325, 64 лева;
ОСЪЖДА С. Г. Г. ЕГН ********** с постоянен адрес: ***, ап. 103, да заплати на Н.
Ж. Г. ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ап. 103, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 500 лева (петстотин лева) – разноски настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на РБ, при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7