Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа
докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 1403 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 506829/11.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 87133/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД
срещу Л.Г.Г. искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че Л.Г.Г. дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 846, 51 лв.,
за доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент
№ 3, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, през периода от 01.05.2013 г. до
30.04.2016г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г., № **********/31.07.2015
г. и № **********/31.07.2016 г., както и сумата от 362, 85 лв. представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на
доставената топлинна енергия за периода от за периода от 15.08.2014 г. до
07.08.2017 г., както и сумата от 37, 51 лв., представляващи припадащата се част
от цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013 г. до
30.04.2016 г., както и сумата от 8, 19 лв., представляваща законна лихва за
забава върху главницата за цената на услугата дялово разпределение за периода
от 15.08.2014 г. до 07.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.08.2017 г. по ч. гр. д. №
55656/2017 г. по описа на СРС, 29 състав. Без разглеждане са оставени
предявените установителни искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Г.Г., в частта за
разликата над сумата от 37, 51 лв., представляваща такса за разпределение на
топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г. до предявения
размер от 74, 30 лв., както и за разликата над сумата от 8, 19 лв. законна
лихва за забава върху главницата за цената на услугата дялово разпределение за
периода от 15.08.2014 г. до 07.08.2017 г. до предявения размер от 16, 38 лв.,
като производството по делото в тази му част е прекратено. Ищецът е осъден да
заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв. -
разноски за исковото производство и сумата 300 лв. - разноски за заповедното
производство по ч. гр. д. № 55656/2017 г. по описа на СРС, 29 състав.
Срещу постановеното съдебно решение
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба
от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че ответницата има качеството клиент
на топлинна енергия, поради което е легитимирана да отговаря по предявените искове.
Съгласно чл.64, ал.1 от Общите условия от 2008 г. купувач на топлинна енергия
може да бъде и физическо лице, наемател на имота, собственост на юридическо
лице, като в този случай партида се открива на името на наемателя. Задължението
на наемателя да заплаща консумативни разходи произтича и от разпоредбата на
чл.232, ал.2 ЗЗД. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като уважи
предявените искове. Доколкото не са изложени оплакванията относно прекратяването
на част от производството по делото, въззивният съд счита, че решението, което
в тази част има характера на определение, е влязло в сила като
необжалвано.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Л.Г.Г.,
с който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
правилно и законосъобразно. В случая собственик на недвижимия имот е СО. Също
така на 07.07.2006 г. е сключен договор за наем с Л.И. Д.. Едва със заповед №
РИС 16-РД66-67 от 16.08.2016 г. е настанена в процесното жилище и от този
момент е ползвала имота на договорно основание. С оглед на това счита, че
ищецът не е доказал наличието на договорно правоотношение между страните пред
исковия период. В условията на евентуалност поддържа релевираното възражение за
изтекла погасителна давност. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от
ищеца част.
Третото лице –
помагач на ищеца „Б.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен
отговор на въззивната жалба.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 3, находящ
се в гр. София, ж. к. „*********, като му дължи сумите от 1 846,
51 лв. – стойност на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2016
г., отразена в съставените общи фактури, сумата от 362, 85 лв. - обезщетение за
забава за периода от 15.08.2014 г. – 07.08.2017 г., сумата от 74, 30 лв. –
главница за дялово разпределение и 16, 38 лв. – лихва върх дяловото
разпределение. Във
връзка с подадено на 14.08.2017 г. заявление, по ч. гр. д. № 55656/2017
г., по описа на СРС, І ГО, 29 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба от
ответницата оспорва предявените искове. Счита, че няма качеството потребител на
топлинна енергия пред исковия период. Твърди, че е започнала да ползва
процесния имот като наемател едва от 16.08.2016 г., когато е издадена нарочна
настанителна заповед, по силата на която й е предадена фактическата власт върху
жилището. На това основание е депозирала и молба за прехвърляне на партидата на
нейно име. През исковия период наемател е било трето лице – Л.И. Д. по силата
на сключен договор за наем със СО – Район „Искър“. В условията на евентуалност
прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените искове, като й присъди сторените по
делото разноски.
На 14.08.2017 г. „Т.С.“
ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Л.Г.Г. и Л.И. Д. за сумата 3 767, 32 лв. – стойност на
топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2016 г., доставяна в ап.3,
находящ се в гр. София, ж. к. „*********, аб. № 272535, както и 742, 09 лв. –
обезщетение за забава за периода от 15.08.2014 г. – 07.08.2017 г. В т.12 от
заявлението е посочено, че дължимата сума за доставена, но незаплатена топлинна
енергия е в размер на 3 693, 02 лв. – главница; 725, 71 лв. – лихва; 74,
30 лв. – главница за дялово разпределение и 16, 38 лв. – лихва върху дяловото
разпределение. В т.13 от заявлението е посочено, че длъжниците отговарят
разделно – по 1/2.
С разпореждане от 21.08.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 55656/2017 г.
на СРС, І ГО, 29състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е
присъдил на заявителя сторените по делото разноски в размер на 75 лв., от
които: 45, 10 лв. – държавна такса и 25 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника Л.Г.Г., с
което възразява срещу постановената заповед за изпълнение и поддържа, че не
дължи изпълнение по нея.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „***** -*********,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
На 15.11.2001 е сключен договор № 911 между „Б.Б.“ ООД и етажната
собственост с адрес в гр. София, ж. к. „*****-*********, вх.А, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Със заповед № 77-Л-11/07.07.2006 г. на кмета на СО – Район „Искър“, на
основание чл.43 от ЗИД на ЗОС и чл.19, ал.1 от наредбата за реда и условията за
управление и разпореждане с общински жилища на територията на СО Л.И. Д. е
настанен заедно с членовете на неговото семейство, сред които съпругата му Л.Г.
Д., в общинско жилище, находящо се в гр. София, ж. к. „*****-*********, вх.А,
ап.3.
На 07.07.2006 г. Л.И. Д. е сключил договор за наем по чл.22, ал.1 от
Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на
територията на СО относно апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „*********.
Договорът е сключен като безсрочен.
Със заповед № РИС16-РД66-67/16.08.2016 г. на кмета на СО – Район „Искър“,
на основание чл.19, ал.1 от Наредбата за реда и условията за управление и
разпореждане с общински жилища на територията на СО, Л.Г.Г. е настанена в
проценото жилище. Заповедта е връчена на 16.08.2016 г., като ответницата се е
задължила в срок до 19.08.2016 г. да сключи договор за наем с кмета на района.
Видно от представената по делото служебна бележка, издадена от СО – Район
„Искър“ на 19.08.2016 г., Л.Г.Г. е настанена в общинско жилище, находящо се в
ж. к. „*****“ – ********, въз основа на заповед № РИС16-РД66-67/16.08.2016 г.
Партидата до момента е на Л.И. Д. – съпруг, който е напуснал на основание
бракоразводно решение. Служебната бележка е издадена, за да послужи пред „Т.С.“
ЕАД за откриване на партида на Л.Г.Г. от датата на заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирани страни, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направени възражения от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012
г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. С него е
разяснено, че собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по
смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна
енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това
трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия
ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В разглеждания случай е налице постигнато съгласие между ищеца и
наемателя на топлоснабдения имот през исковия период – Л.И. Д., за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. В подкрепа на този
извод е откритата индивидуална партида на наемателя. Ето защо и съобразно
разясненията, дадени с горепосоченото тълкувателно решение, цената за
доставената топлинна енергия за битови нужди се дължи от наемателя, който е
сключил договора за продажба на топлинна енергия за исковия период – Л.И. Д..
Без значение за възникване отговорност за заплащане на стойността на
използваната топлинна енергия е обстоятелството кои лица са обитавали имота.
Правно релевантно е обстоятелството с кое лице топлопреносното предприятие е
сключило договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния
топлоснабден имот.
Жалбоподателят поддържа, че наемателят също има качеството потребител на
топлинна енергия. В случая ответницата е сключила договор за наем за процесния
имот на 16.08.2016 г. Същевременно исковият период обхваща м.05.2013 г. –
м.04.2016 г., който предхожда момента на сключване на договора за наем с
ответницата. Ето защо изводът на решаващия съд, че ответницата няма качеството
на клиент на топлинна енергия през разглеждания период е обоснован, като е
формиран при точното прилагане на материалния закон и формираната задължителна
съдебна практика по прилагането му.
По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът не е изпълнил
доказателствената си тежест, разпределена с доклада на делото, да установи
качеството на ответницата на клиент на топлинна енергия през исковия период и
съответно наличието на облигационна връзка между страните. Липсата на надлежна
материално-правна легитимация на ответницата води до неоснователност на
предявения иск.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
Процесуалният представител на ответницата по жалбата претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за оказаната от
него безплатна правна помощ на страната. Видно от представения по делото
договор за правна защита и съдействие от 18.01.2019 г. ответницата по жалбата и
представлявалия я по делото адвокат са постигнали съгласие последният да
осъществява безплатна парван помощ в настоящото производство. Ето защо и на
основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв. в полза на адв. С.И.С. следва
да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 387, 83 лв., определен
съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от ВАС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5506829/11.10.2018 г., постановено по гр. д.
№ 87133/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес ***, срещу Л.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „*****“ – ********вх.А, ап., искове с правно
основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД,
за признаване за установено, че Л.Г.Г., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, сумата от 1 846, 51 (хиляда осемстотин
четиридесет и шест лева и петдесет и една стотинки) лв., за доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 3, находящ се
в гр. София, ж. к. „*********, през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016г.,
отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г., № **********/31.07.2015 г.
и № **********/31.07.2016 г., както и сумата от 362, 85 (триста шестдесет и два лева и осемдесет и пет стотинки)
лв. представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за цената на доставената топлинна енергия за периода от за периода
от 15.08.2014 г. до 07.08.2017 г., както и сумата от 37, 51 (тридесет и седем лева и петдесет и една стотинки) лв.,
представляващи припадащата се част от цената на услугата дялово разпределение
за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 8, 19 (осем лева и деветнадесет
стотинки) лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за
цената на услугата дялово разпределение за периода от 15.08.2014 г. до
07.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 21.08.2017 г. по ч. гр. д. № 55656/2017 г. по
описа на СРС, І ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес ***, да заплати на адв.
С.И.С., БУЛСТАТ **********, с адрес ***, сумата от 387, 83 (триста осемдесет и седем лева и осемдесет и
три стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Л.Г.Г.,
ЕГН **********, във въззивното производство.
Решението в частта, с която са
оставени без разглеждане част от предявените искове и е прекратена част от
производството по делото, имаща характера на определение, е влязло в сила, като
необжалавно.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Б.“ ООД, ЕИК ********,
с адрес гр. София, бул. „********.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.