№ 20391
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Ст. Танева
при участието на секретаря РУМЯНА Д. Г.А
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело №
20241110111138 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба на Г. С. С., ЕГН:**********, с постоянен
адрес: гр. София, ж, чрез процесуалния му представител - адв. Ц. Т., срещу
“,2., чрез адв. В. П..
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата в размер от 17 032,99 лв., представляваща обезщетение
за оставане без работа за периода от 11.11.2023 г. До 11.12.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 27.02.2024 г. до
окончателно плащане на сумата. Прави се и искане на основание чл. 242, ал. 1
ГПК за допускане предварително изпълнение на съдебното решение.
В исковата молба се твърди, че на 09.12.2022 г. между страните бил
сключен трудов договор на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. Въз основа на
посочения трудов договор ищецът бил назначен на длъжността “Директор на
дирекция “Продуктово развитие”” с НКПД 12196022, с нетно трудово
възнаграждение в размер на 15 000 лв., съгласно сключеното между страните
допълнително споразумение № 20/ от 25.07.2023 г.
Трудовият договор бил прекратен от работодателя “,Д със Заповед №
20 от 09.11.2023 г., считано от 11.11.2023 г , на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ
- при закриване на част от предприятието или съкращаване на щата. Във
връзка с прекратеното трудово правоотношение ищецът претендира
1
заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на едно брутно
трудово възнаграждение - 17 032, 99 лв. за периода 11.11.2023 г. до 11.12.2023
г., през който е останал без работа. Счита същото обезщетение за дължимо с
оглед на това, че между страните: 1) е съществувало валидно трудово
правоотношение, 2) което било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ,
3) вследствие на което ищецът твърди оставането си без работа за един месец,
4) за което уведомил работодателя чрез декларация HR-68/11.12.2023 г.,
подадена в деловодството на дружеството на 11.12.2023 г., и чрез същата
поискал да му бъде изплатено обезщетението. Освен дължимо, обезщетението
по чл. 222, ал. 1 КТ е и изискуемо като на основание чл. 228, ал. 3 КТ падежът
на задължението настъпил на 31.12.2023 г.
Ищецът твърди, че не е получил плащане по чл. 222, ал. 1 КТ, нито
отговор във връзка с дължимото обезщетение от страна на своя бивш
работодател. Поради тази причина на 16.02.2024 г. на ответното дружество
била връчена нотариална покана чрез нотариус Ивайло Светославов Николов с
район на действие Районен съд- София, вписан в Нотариална камара под №
40. С поканата бил предоставен на работодателя седемдневен срок от
получаването за заплащане на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ.
Ищецът поддържа, че до момента на подаване на исковата молба, не е
получил търсеното от него обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ. Моли съда да
осъди ответника да му заплати обезщетение за времето, през което е останал
без работа в общ размер на 17 032, 99 лв., ведно със законната лихва от деня на
подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба подаден
от ответника “,Д чрез пълномощника на дружеството адв. В. П..
Ответникът оспорва иска. Твърди, че исковата молба е нередовна, тъй
като ищецът не бил определил в петитума конкретния времеви период, през
който е останал без работа. Признава, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността
“Директор на дирекция “Продуктово развитие””, за която получавал месечно
брутно трудово възнаграждение в размер на 17 032, 99 лева. Твърди, че
ищецът изпълнявал най-висшата ръководна длъжност в дружеството.
Ответникът, в условията на евентуалност, прави възражение за
прихващане със задължение на ищеца към него, представляващо неустойка в
2
размер на 15 000 лв. за непредставяне на писмен отчет. Посочва, че по силата
на т. 9.2. от трудовия договор, служителят е длъжен да предостави в
еднодневен срок от прекратяването на трудовото правоотношение писмен
отчет с определено в договора съдържание. Забавеното изпълнение или
неизпълнението на това задължение поражда задължение за заплащане на
неустойка в размер на нетното трудово възнаграждение на служителя - 15 000
лв., съгласно т. 11 във вр. с т. 4.2 от трудовия договор.
Ответникът твърди, че на 09.11.2023 г. трудовото правоотношение на
служителя е прекратено, като в уговорения еднодневен срок от прекратяване
на трудовия договор, не е представен отчет от ищеца. Отчетът трябвало да
бъде на основата на изготвен от служителя план в изпълнение на възложените
му на 25.10.2023 г. продуктови резултати с конкретни разработени от него
задачи, подзадачи и процеси. Твърди се, че отчетът е предаден десет дни по-
късно на 19.11.2023 г., но без изискуемото съдържание, което довело до
вредоносни последици за дружеството, изразяващи се в забава с повече от 3
месеца на разработка на ключови функционалности по платформата и
пропуснати ползи за компанията от нереализирани продажби в размер на 150
000 лв.
Ответникът счита, че ищецът е в пълно неизпълнение на задължението
за писмен отчет, поради което дължи заплащане на уговорената в трудовия
договор неустойка. Прави евентуално възражение за прихващане със сума в
размер на 15 000 лева, представляващи неустойка по т. 11 от трудовия
договор. Ответникът моли съда да отхвърли предявения от ищеца иск като
неоснователен, а в условията на евентуалност- като неоснователен поради
извършено прихващане.
Ищецът подава писмено становище по отговора на искова молба. Прави
възражение за недействителност на клаузата за неустойка като недопустима в
трудово правоотношение. Прави възражение за нейната нищожност, тъй като
единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В условията на
евентуалност, възразява за прекомерност на неустойката. Възразява, че за
дружеството и работодателят са настъпили вреди. Прави възражение, че
ищецът е закъснял с изпращането на отчета, че отчетът не отговаря на
изискванията. Възразява и на твърдението, че ищецът не е изпълнил
3
задължението си за предоставяне на отчет. Твърди, че на 13.11.2023 г. е
посетил офиса на работодателя и пожелал да предаде отчета на място, което
му било отказано от служител на име Петър Петров. На същата дата отчетът
бил подаден чрез Български пощи, за което ищецът уведомил ответника чрез
изпратен имейл до дружеството. В съдебно заседание поддържа исковата
молба.
Ответникът представя становище по представеното от ищеца. Оспорва,
че неустоечното задължение е недействително като изтъква, че липсва
законова забрана за уговарянето му и то не противоречи на Кодекса на труда.
Оспорва възражението за прекомерност на неустойката. Излага, че
имуществените загуби за дружеството многократно надхвърлят размера на
неустойката. Посочва, че вредите са дружеството се равняват на трудовите
възнаграждения за служителите от пряко засегнатите дирекции в размер на
около 360 000 лв. Счита за неоснователно възражението, че ищецът е
изпълнил задължението си за предаване на отчет, което следвало да се предаде
най-късно до 10.11.2023 г. В съдебно заседание, представителят на ответника
излага, че с оглед висшата ръководна длъжност на ищеца и липсата на
представен отчет, за компанията е настъпила дезорганизация и продуктова и
техническа дирекции, които са били пряко подчинени на ищеца, са работили
неефективно за период от три месеца. Дружеството е претърпяло вреди, които
представляват изплатени трудови възнаграждения без да е работено върху
продукт, размерът на които е 360 000 лв. на месец.
Съдът като взе предвид доводите на страните и доказателствата по
делото намира за установено от фактическа страна следното:
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване, следва да бъдат
установени следните обстоятелства: 1) наличието на съществувало между
страните трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от
09.12.2022 г., по силата на който ищецът е бил назначен на длъжността
Директор на дирекция “Продуктово развитие”; 2) че брутното трудово
възнаграждение за заеманата длъжност е в размер на 17032,99 лв.; 3) със
Заповед № 20 от 09.11.2023 г., трудовото правоотношение между Г. С. и “,Д е
прекратено, считано от 11.11.2023 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - при
закриване на част от предприятието или съкращаване на щата.;
От приложените по делото трудов договор /стр. 29-32 от делото/ и
4
длъжностна характеристика /стр. 87-90 от делото/ се установява, е ищецът е
заемал длъжността “Директор на дирекция “Продуктово развитие””. Съгласно
длъжностната характеристика основните задължения и отговорности
включват: планиране, управление и координиране цялостната дейност на
Дирекция “Продуктово развитие”, поставяне на краткосрочни и дългосрочни
цели на екипа, контрол на работата им; в краткосрочен план внася яснота и
прозрачност относно текущите задължения на всеки един екип, имащ
отношение към продукта; в средносрочен план: разработка на продуктов
мениджмънт; дългосрочен: създаване на цялостна визия за продукта;
наблюдава служителите от технически отдел дали се придържат към
изпълнение на основния продуктов план; Длъжността е пряко подчинена на
Изпълнителния директор на “,Д.
Съгласно т. 9.2. от трудовия договор служителят се задължава да
състави писмен отчет в деня на прекратяване на трудовия си договор или най-
късно ден след това.
Съгласно т. 9.3. писменият отчет се представя на работодателя в
указания срок или незабавно след като бъде изготвен.
Съгласно т. 9.4. съдържанието на писмения отчет включва:
възложените, започналите, текущите или незавършени от служителя задачи и
дейности; описание на състоянието им и етапа, до който са осъществени;
какво предстои и следва да се извърши, за да бъдат успешно приключени;
посочване на лица за контакти, ако е необходимо, и техни координати;
описание на друга допълнителна информация от значение за конкретната
задача.
Съгласно т. 11 при забава в изпълнението или неизпълнение на
задължението за представяне на писмен отчет, служителят дължи неустойка в
размер на нетното му трудово възнаграждение за един месец.
От приложеното по делото извлечение от трудовата книжка на ищеца
/на стр. 35, 36, 37 от делото/ като официален удостоверителен документ, както
и от извършената от съда в съдебно заседание от 25.06.2024 г. констатация по
трудовата книжка се установява, че ищецът не е започнал работа по друго
трудово правоотношение след уволнението си за целия едномесечен период от
11.11.2023 г. до 11.12.2024 г. Приложена е и декларация HR-68/11.12.2023 г., с
която ищецът е уведомил дружеството работодател за оставането си без
5
работа за едномесечен срок след прекратяване на трудовото правоотношение
и с която е поискал изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ.
По делото не са представени доказателства за извършване на плащане от
ответника към ищеца на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, нито пък се твърди
това от страна на ответното дружество. Видно от констатацията на Инспекция
по труда /на стр. 40 и 41 от делото/ , при проверка по сигнал на ищеца, от
ответното дружество не са представени доказателства, удостоверяващи
изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ. Съдът приема за установено,
че такова плащане липсва.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено считано от
11.11.2023 г.. На 13.11.2023 г. ищецът е посетил офиса на ответника, за да
предаде отчета, което се установява със свидетелските показания. На същата
дата е изпратен имейл /стр. 110 от делото/, с който дружеството е
информирано относно опита за предаване на отчет и за изпращането му по
Български пощи.
По делото е представена таблица, представляваща възложените на
ищеца задачи /стр. 92- 96 от делото/ както и таблица, представляваща
писмения отчет на ищеца /стр. 99-103 от делото/. Първата таблица съдържа
няколко колони: задачи; вид задача; обяснение; обяснение; срок на
завършване; кой е отговорен; кой изпълнява; на кого докладва; кой одобрява;
статус; коментар;. В представената като писмен отчет таблица се съдържат
същите колони, като към колоната “статус” е добавен текст: „готово“, „to do“,
„in progress“, а към колоната “коментар” са добавени различни пояснения към
някои от задачите. Тази таблица била изпратена на ответника от ищеца чрез
Български пощи на 14.11.2023 г., получена на 19.11.2023 г., видно от
приложения пощенски плик /стр. 104 и 105 по делото/.
Представена е и справка за възнагражденията на служителите на
ответното дружество от Дирекция “Продуктово развитие” и Дирекция
“Информационни системи” /стр. 135 и 136 от делото/ в общ размер от 359 199,
82 лв.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля - Й,в, който е служител при ответника. Установява се и че е
стандартно за работодателя да включва задължение за отчет на задачите,
статуса им, развитието и отговорното лице за конкретната задача; ищецът
6
получавал задачи от изпълнителния директор или управителя на дружеството,
които разбивал на подзадачи, описани подробно, и представял на екипите от
програмисти. Установява се, че четири срещи са се състояли между новия
директор и ищеца, на някои от които присъствал свидетелят.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля - К,в, служител при ответника заемащ длъжността продуктов
мениджър, ищецът е бил пряк ръководител на Илиев. От показанията на
свидетеля се установява, че естеството на осъществяваната работа на
продуктовите мениджъри и на ищеца, като техен ръководител, било
изискванията на бизнес заявителите да бъдат предадени до програмистите под
формата на структурирани задачи; ищецът като директор получавал
продуктовите изисквания за три месеца, тези изисквания се предават към
мениджмънта с разяснения, откъдето се предават на програмистите.
Установява се, че ищецът е опитал да предаде отчета в последните дни на
предизвестието, но служителите в офиса отказали да го приемат. Установява
се, че в ответното дружество работодател има два софтуера - “Джира” и
“Конфлуенс”, които могат да се ползват за управление на задачите, които
могат да бъдат прочетени от всеки служител, но в тези два софтуера не се
отразявала всяка задача.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля - Пе,в, служител при ответника, длъжността му не е била подчинена
на ищеца. Установява се, че задачите от бизнесите се получавали от ищеца и
от изпълнителния директор, ищецът ги предавал на продуктовите мениджъри,
а оттам те стигали до програмистите. Свидетелят не е приел представения
отчет от ищеца, защото не съдържал достатъчно информация. С показанията
му се подкрепя изложеното от св. Груев, че са провеждани множество
допълнителни срещи между ищеца и новия директор. С показанията му се
подкрепя изложеното от св. Илиев, че има работодателя има софтуер - база
данни, като се допълва, че в системата са видими задачите давани от
продуктовите мениджъри към програмистите, но в нея не са отразени задачите
на бизнеса към ищеца.
Налице е противоречие в показанията на тримата свидетели, както
следва:
Свидетеля - Й,в сочи, че след напускането на ищеца, работният процес в
7
дружеството е бил хаотичен, поради предаването на позицията между ищеца и
новия директор; трябвало новият директор да получава информация от екипа,
тъй като не били давани точни отговори от ищеца. Липсвали в отчета
конкретни задачи и новият директор събирал информация от служителите,
което сериозно влошило работата.
Свидетеля К,в сочи, че не е имало забавяне след смяната на директора с
нов такъв, че задълженията са продължили да се изпълняват по същия начин.
Свидетеля Пе,в сочи, че след датата на напускане на ищеца, работният
процес в дружеството е бил хаотичен, а екипите работели неефективно.
Като прецени показанията на тримата свидетели едни с други, както и с
всички събрани по делото доказателства, съдът намира за логични и
последователни показанията на св. Й,в и св. Пе,в, като приема за установено,
че след прекратяване на трудовото правоотношение между страните е било
налице известно затруднение в работата на служителите на работодателя,
поради необходимостта от провеждане на лични срещи между новия
мениджър и служителите, които срещи били за установяване на това какви
задачи имали служителите и какъв е техния етап на изпълнение.
Съдът като взе предвид установената фактическа обстановка и доводите
на страните, намира за установено от правна страна следното:
1. По иска с правно основание чл. 222, ал. 1 от КТ:
При уволнение поради закриване на предприятието или на част от него или
съкращаване в щата работникът или служителят има право на обезщетение от
работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от
един месец.
По делото се установява, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено на 11.11.2023 г. със Заповед № 20 от 09.11.2023 г. на
основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Установява се още, че ищецът е останал без
работа за периода от 11.11.2023 г. до 11.12.2023 г., за което е уведомил
ответника и е поискал заплащане на обезщетението. Обезщетението е в
размер на последното брутно трудово възнаграждение на ищеца, а именно 17
032, 99 лв.
Задължение за ответника да изплати обезщетение на основание чл. 222,
ал. 1 КТ е възникнало. Следователно, предявеният иск е основателен в
8
претендирания размер - 17032, 99 лв.
2. По възражението по чл. 103, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 92 ЗЗД вр. чл. 66,
ал. 2 КТ:
Съдът намира процесната клауза за неустойка за недействителна
поради следните съображения:
В т. 9.2. от трудовия договор е уговорено задължението служителят да
представи писмен отчет в деня на прекратяване на трудовото правоотношение
или един ден след това. Това задължение е включено в съдържанието на
индивидуалното трудово правоотношение между работодателя и служителя.
Следователно задължението за представяне на писмен отчет е трудовоправно.
Неизпълнението на това задължение е скрепено с гражданска отговорност под
формата на неустойка.
Основно правило е, че ограничената имуществена отговорност има
договорен характер, тъй като възниква при неизпълнение на задължение по
конкретно трудово правоотношение, а пълната имуществена отговорност има
деликтен характер, тъй като има своето основание в неизпълнение на общото
задължение да не се вреди другиму. Според разрешенията на т. 2 от ТР № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК хипотезите на пълна
имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ касаят деликт, отговорността за
който се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е прието и в
практиката на ВКС (Решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1504/2017 г., IV г. о.; Решение № 65 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №
865/2012 г., III г. о.).
2.1. Съдът счита, че в настоящата клауза за неустойка противоречи на
разпоредбата на чл. 203, ал. 1 КТ и не може да се приложи в хипотезата на
ограничена имуществена отговорност.
Съгласно чл. 203, ал. 1 КТ работникът или служителят отговаря
имуществено съобразно правилата на глава Х от КТ за вредата, която е
причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на
трудовите си задължения.
В конкретния случай се твърди неизпълнение при изпълнение на
трудовите задължения, но формата на вината не е посочена, поради което
следва да се приеме, че същата може да се прояви както под формата на
умисъл, така и небрежност.
9
Следователно договорната неустойка не може да попадне под
хипотезата на ограничена имуществена отговорност, тъй като разширява
формата на вина при която се проявява отговорността на служителя.
Процесната неустойка е допълнително условие към трудовия договор с
гражданскоправно съдържание, което е по-неблагоприятно за работника по
смисъла на чл. 66, ал. 2 КТ, защото е отклоняване от императивните норми на
чл. 203 и сл. КТ, които регламентират имуществената отговорност на
работника или служителя към работодателя. Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. На това
основание договорената неустойка за неизпълнение на трудово задължение е
недействителна като противоречаща на императивните правни норми на чл.
203-211 КТ. (Решение № 50077 от 11.05.2023 Г. по гр. д. № 2835/2022 Г., г. г.,
ІV Г. О. на ВКС; Решение № 9965 от 27.05.2024 г. на СРС по гр. д. №
60403/2023 г.; Решение № 12020 от 18.06.2024 г. на СРС по гр. д. №
57496/2023 г.; ).
2.2. Дори да приемем, че клаузата за неустойка попада под хипотезата на
пълна имуществена отговорност на служителя по чл. 203, ал. 2 КТ, поради
причиняване на вредата умишлено, то клаузата е нищожна като
противоречаща на добрите нрави.
Преценката дали една неустоика е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случаи към момента на сключване на
договора. Клаузата за неустоика е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън
присъщите на неустоиката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции (ТР No 1/15.06.2010 г., ТД No 1/2009 г., т. 3, ОСТК).
Задължението за предоставяне на писмен отчет по т. 9.2. от договора е
изначално неизпълняемо.
На първо място, такава предпоставка е неизчерпателно уговореното
съдържание, на което следва да отговаря отчета. Това създава възможност за
злоупотреба от страна на работодателя, който може след представяне на
какъвто и да е отчет, да твърди, че същият е следвало да съдържа различни
реквизити и следователно не е надлежно съставен.
Второ, т. 9.2. поставя срок за изпълнение, който е или в деня на
10
прекратяване на трудовото правоотношение или ден след това. Предвиденият
срок е твърде кратък, за да може служителят да изготви отчет, който да
обхваща цялата необходима информация.
На трето място, забавеното изпълнение и пълното неизпълнение на
задължението за представяне на отчет водят до една и съща по размер
неустойка - една нетна работна заплата на служителя. Генерално, неустойка се
уговаря с цел да стимулира длъжника към изпълнение на поетото от него
задължение. Длъжникът се стреми да изпълни, защото знае, че ако не го
направи, ще трябва да плати неустойка.
В настоящия случай, предвид неясното съдържание на дължимото
поведение и краткия срок, в който следва да се изпълни, служителят е
препятстван да изпълни в срок или въобще. Това води до извода, че неустойка
уговорена за неизпълнението на такова задължение, цели единствено
неоснователното обогатяване на работодателя, което излиза извън
присъщите на неустоиката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и я прави нищожна.
2.3. Дори клаузата за неустойка да бе действителна, то ответника не
доказа наличието на елементите от фактическия състав, които са необходими
за ангажиране на отговорността на служителя.
2.3.1. По делото се установява, че служителя е изпълнил задължението
си за представяне на отчет.
Според т. 9.2. от трудовия договор отчетът следва да се изготви до най-
късно един ден след прекратяване на трудовото правоотношение, а съгласно т.
9.3. следва да бъде представен на работодателя незабавно след изготвянето му.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 11.11.2023 г. От
доказателствата по делото се установява, че на 13.11.2023 г. ищецът посетил
офиса на ответника, връщайки обратно повереното му имущество и правейки
опит за предаване на писмения си отчет, което му било отказано.
Работодателят е поставен в забава, тъй като неоснователно негов служител от
дирекция “Човешки ресурси” отказва да приеме изпълнението на ищеца.
Предвид това, ищецът е изпълнил задължението си като е изпратил отчета си
по пощата, след като не бил приет в офиса на работодателя.
Съдът приема, че не е налице неизпълнение на задължението за
представяне на писмен отчет. От събраните по делото доказателства се
11
установява, че единственото предвидено съдържание на писмения отчет е
посочено в т. 9.4. от трудовия договор подписан между страните, съгласно
който същият следва да съдържа описание на дейностите и задачите на
служителя, етапа им на осъществяване и предстоящите задачи, какво следва
да се извърши и описание на допълнителна информация от значение за
конкретната дейност.
С оглед на така зададеното и определено от страните съдържание на
писмения отчет, представената таблица /стр. 99 - 103 от делото/ съдържа
всички предварително уговорени реквизити на отчет. Налице е таблица с
възложените задачи, отбелязан е етапът им на осъществяване, както и
различни коментари с инструкции към някои от задачите.
От свидетелските показания на свидетелите на ответника се установява,
че представената таблица не е достатъчно детайлна, не съдържа подробна
разбивка на задачите, разделянето им на подзадачи с ясно описание за етапа
им на осъществяване, както и какво следва да се извърши. Въпреки това, не се
доказва ищецът да е бил или да е следвало да бъде запознат с образец на
изискуемия от него отчет, нито е представена подробна разбивка на
изискуемото съдържание.
Така изготвеният отчет е бил изпратен по пощата и получен от
работодателя на 19.11.2023 г. След тази дата няма представени доказателства
работодателят да е възразил, че отчетът не е детайлен, да е поискал
изменението му, поради което същият е бил приет от него. По делото беше
установено, че извън отчетът, ищецът е провеждал множество срещи с
новоназначения на същата позиция служител, на които срещи се е
предоставяла информация за етапа на задачите и дейностите извършвани от
ищеца до уволнението му. Това обстоятелство обяснява кратките инструкции
отразени в писмения отчет, предполага се, че същите се дават към запознато с
дейността лице.
Претенциите на ответника относно липсата на изчерпателна
информация се явяват неоснователни.
2.3.2. Дори да се приеме, че задължението за предоставяне на отчет не е
изпълнено, то ответникът не доказа, че е претърпял вреди, които са в
причинна връзка с поведението на служителя.
Обстоятелството че след прекратяването на трудовото правоотношение
12
с ищеца за работодателя да са произлезли проблеми във връзка със събиране
на информация от страна на новия директор за текущите задачи и степента им
на завършеност, то те не са в причинно-следствена връзка с поведението на
ищеца, а с недобросъвестното поведение на самия работодател.
Според съда работодателят е можел да въведе детайлни вътрешни
правила организиране на трудовия процес, в това число за отразяване на
задачите, които се поставят на директора на дирекция „Продуктово развитие“,
както и тези които се дават от последния на служителите надолу по
йерархията, както и да се предвиди начин на описване на етапа на изпълнение
на който се намират те. В хода на делото се установи, че служителите
използват различни вътрешни системи за комуникация или бази данни, като
работодателят е можел да въведе задължителното им използване, като по този
начин е можел да запази или да достъпи по-лесно информацията, която е
изискал от задължението за отчет от директора на дирекция „Продуктово
развитие“.
В случая работодателят не е изработил никакъв механизъм на запазване
на горната информация, като такъв не може да се приеме въвеждането на
задължение за отчет от страна на директора при прекратяване на трудовото му
правоотношение. Работодателят е длъжен да организира работния процес по
начин, който позволява ефективно да използва труда на своите работници и
служители.
Като професионалист и търговец, работодателят е бил длъжен да
предвиди механизъм и правила на организация на работния процес при
предаването на длъжността Директор на дирекция “Продуктово развитие” от
ищеца на друго лице.
Липсва доказана пряка причинно-следствена връзка между
представения отчет от ищеца и твърдените от ответника вреди, изразяващи се
в изплатени трудови възнаграждения за екипите, които са били управлявани от
него. Със или без този отчет, основно задължение на работодателя е плащане
на трудово възнаграждение за наемния труд, който използва от своите
служители (чл. 128 КТ).
От събраните по делото доказателства се налага извод, че проблемите
след прекратяване на правоотношението с ищеца се дължат единствено на
водената от работодателя политика по отношение организиране на работата на
13
служителите, разпределението на задачи, отчета на служителите за степента
на завършеност на същите, както и какви задачи/поръчки постъпват от
„бизнеса“ (какъвто термин използват свидетелите)/от трети лица.
2.4. В обобщение, в настоящия случай предпоставките на разпоредбата
на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД не са налице, тъй като задължението за неустойка е
недействително, но дори да беше действително, то недължимо тъй като не са
налице предпоставки за ангажиране на отговорността на служителя – липсва
нарушение от страна на служителя на договорната клауза и от поведението на
последния не са произлезли вреди за работодателя. Направеното възражение
за прихващане е неоснователно.
Предвид приетото в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение №
2/2020г. от 18.03.2022 г. по т.д. № 2/2020 г. на ОСГК на ВКС съдът не се
произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на
решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу
предявения иск.
3. По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Ищецът е
претендирал разноски, като е представил доказателства за заплащане на
адвокатско възнаграждение в размер на 1 930 лв. /стр. 143 по делото/.
Ответникът своевременно е направил възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнагреждие, което съдът намира за
неоснователно. Така определеното адвокатско възнаграждение е в
минималния размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не са
основание за намаляването му с оглед правната и фактическа сложност на
делото. Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1 930 лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съда сумата от 681, 32 лв. държавна такса.
Така мотивиран, Софийски районен съд:
РЕШИ:
14
ОСЪЖДА на основание чл. 222, ал. 1 КТ “,2., да заплати на Г. С. С.,
ЕГН:********** сумата в размер на 17 032,99 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа поради уволнение на основание чл. 328,
ал. 1, т. 2 КТ за периода от 11.11.2023 г. до 11.12.2023, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба (28.02.2024 г.) до окончателно
плащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК “,2., да заплати на Г. С. С.,
ЕГН:********** сумата от 1 930 лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК “,2., да заплати в полза
на бюджета на съда сумата от 681,32 лв. държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок
пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15