№ 6238
гр. София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20241100506861 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 23.02.2024 г., гр.д. 14914/2022 г., СРС, 30 с-в се
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. Г. Г. дължи на „Ф.И.“ ЕАД сума в
размер на 1 155,25 лв. – главници с настъпил падеж към датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК – 31.07.2018 г., дължими за времето от 10.12.2016 г. до
10.12.2017 г., ведно със законната лихва от 31.07.2018 г. до изплащане на
вземането; сума в размер на 224, 07 лв. – договорна възнаградителна лихва за
времето от 10.11.2016 г. до 14.12.2017 г. и сума в размер на 469, 06 лв. – лихва
за забава за времето от 10.12.2016 г. до 16.07.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
20.08.2018г. по ч.гр.д. № 50203/2018 г. по описа на СРС, ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата от 1 573, 99 лв. – предсрочно изискуема главница, представляваща
разликата над 1 155, 25 лв. до 2 729, 24 лв., ведно със законната лихва от
31.07.2018 г. до изплащането й, като и иска за сумата от 82,67 лв. - лихва за
забава за времето от 10.12.2016г. до 16.07.2018г., ОСЪЖДА Д. Г. Г. да заплати
1
на „Ф.И.“ ЕАД сума в размер на 1 573, 99 лв. – главници, съгласно договор за
потребителски кредит № 1402260842105199 от 10.03.2014 г. за времето от
10.01.2017 г. до 10.03.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на предявяване на иска - 22.03.2022 г. до изплащането й и сума в
размер на 831, 68 лв. – лихва за забава за времето от 21.03.2019 г. до
21.03.2022 г., ОТХВЪРЛЯ иска за главница за сумата от 1 155, 25 лв.,
представляваща разликата над 1 573, 99 лв. до сумата от 2 729,24 лева, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска - 22.03.2022 г. до
изплащането й и иска за лихва за забава в размер на 0,05 лв., представляващи
разликата над 831,68 лв. до 831,73 лв. за времето от 21.03.2019 г. до 21.03.2022
г., като ОСЪЖДА ответницата за заплати на ищеца 875,42 лв. - разноски, а
ищеца на ответницата 15, 26 лв. – разноски.
Срещу решението в частта, с която са уважени исковете постъпва
въззивна жалба от ответницата по тях Д. Г. Г.. Счита, че при частно
правоприемство, настъпило след подаване на заявлението, когато цесионерът
не е банка, не разполага с легитимация да предяви иска по чл. 422 ГПК за
прехвърлените му вземания. Предявените пред исковия съд евентуални
осъдителни искове са недопустими, защото исковото производство е в
продължение на заповедното. Въззивникът не е уведомен за цесията, поради
която тя не го обвързва. Нищожна като неравноправна е клаузата в договора за
кредит, предвиждаща възможност за цедиране на вземанията от банката на
факторинг, който предполагаемо използва агресивни методи за тяхното
събиране. Исковете са погасени по давност, започнала да тече 150 дни след
падежа, на което и да е неизпълнено задължение поради настъпване на
уговорената предсрочна изискуемост, като се има предвид, че не са
изплащани никакви вноски по кредита. Иска се отмяна на решението в тази
част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят исковете.
Въззиваемият – ищецът „Ф.И.“ ЕАД оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
2
Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и
правилно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.
По силата на Договор за потребителски кредит № 1402260842105199 от
10.03.2014 г., трето за спора лице „Райфайзенбанк България“ ЕАД предоставя
на ответницата по исковете Д. Г. Г. сумата 4 879,20 лв.
Въз основа на рамков договор за цесия от 07.12.2016г., ведно с
Приложение № 1, с договор за цесия от 24.04.2019г., т. 153, банката прехвърля
на ищеца „Ф.И.“ ЕАД вземанията по процесния договор за кредит.
Сключеният между страните договор за кредит е потребителски по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
В съответствие с чл. 26 ЗПК, клаузата на чл. 12.3 от договора за
потребителски кредит предвижда овластяване на банката да прехвърля
вземанията си по договора. Тази договорна уговорка не е нищожна като
неравноправна. Не е проведено успешно доказване, нито е общоизвестно,
доколко към момента на договарянето съществува твърдяната в жалбата
установена практика на банката да прехвърля вземанията си на финансови
институции, които използват агресивни методи при събиране на вземанията и
увреждат потребителите.
Съгласно разясненията на т. 10 от ТР № 4/18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС,
при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя, легитимиран
3
да предяви иска по чл. 422 ГПК е праводателят заявител в заповедното
производство. В актуалната практика на ВКС, ІІ ТО, обективирана в
определение № 102/24.02.2020 г., ч.т.д. 2643/2019 г.; определение №
501/16.12.2020 г., т.д. 2275/2020 г.; определение № 665/04.11.2019 г., ч.т.д.
2390/2019 г. и определение № 50347/28.06.2023 г., ч.т.д. 996/2022 г. е прието,
че при частно правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило след
издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 2 ГПК, с оглед
особеното качество на кредитора банка, цесионерът е легитимиран да предяви
иска по чл. 422 ГПК, дори и да няма това особено качество.
Съобразно чл. 99, ал. 4 вр. ал. 3 ЗЗД, прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня на съобщаването му на
длъжника от предишните кредитори и цеденти. По настоящото дело не се
установява редовно връчване на съобщение за цесията до ответницата. Фактът
за цесията достига до нейното знание най-късно с връчения препис от
исковата молба с доказателства, която обективира волеизявление за
нотификация на цесионера и обвързва ответницата с последиците на
прехвърлянето.
Според постановките на т. 11 от ТР № 4/18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл.
210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск
- чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно
разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. Прието е
в мотивната част, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или
добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска.
Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви
чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За
разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1
ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство. Въззивният съд
намира, че в случая, противно на оплакванията в жалбата, в исковото
4
производство не са предявени евентуални искове с различно правно
основание. Предявени са осъдителни искове, с които на същото правно
основание се претендират вземанията по кредита, падежирали след подаване
на заявлението и обхващащи период, последващ очертания за тях по
заявлението, за които е издадена заповедта за изпълнение.
Неоснователно е и възражението за погасяване по давност на исковете.
При договора за кредит е налице неделимо плащане. Даже и да е постигнато
споразумение, цената да се изплаща разсрочено на погасителни вноски,
уговорката касае характера на плащанията като частични, без договорът да се
превръща в такъв за периодични платежи. Затова приложение намира общият
5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (решение № 65/06.07.2018г., т.д. №
1556/17 г., ВКС, I т.о. и решение № 28/05.04.2012г., гр.д.523/11г., ВКС, ІІІ г.о.).
Както е посочено и в ТР № 3/18.05.2012г., ОСГТК на ВКС, нормата на чл.111,
б. „в“ ЗЗД урежда изключение и не следва да се тълкува разширително, а да се
прилага само за периодични плащания, подобни на наеми и лихви. Освен това,
в случая се касае до неизправност на длъжника за компонент от погасителните
вноски по договора за кредит, каквато е главницата, а спрямо нея е
неприложима кратката давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В тази връзка и при
съобразяване на чл. 114, ал.1 ЗЗД, според който давността започва да тече от
настъпилата изискуемост на вземането, общият 5-годишен давностен срок за
главния дълг започва да тече от падежа на всяка последователна вноска по
кредита. В този смисъл са решение № 63/01.06.2022 г., т.д. 2140/2018 г., ВКС, І
ТО и решение № 45/17.06.2020 г., ВКС, т.д. 237/2019 г., II ТО.
В случая, според съдебно-счетоводната експертиза, ответницата
изплаща изцяло задълженията по кредита до падежа на 32-ра вноска на
10.11.2016 г. Падежът на първата дължима вноска настъпва на 10.12.2016 г.,
като последователно падежират и всички останали вноски. Към момента,
когато е депозирано заявлението на 31.07.2018 г. не са погасени по давност
вноските за процесните периоди 10.12.2016 г. - 10.12.2017 г. и 10.01.2017 г. -
10.03.2019 г.
Основателни са исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК и осъдителните искове по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за падежиралите и неизплатени вноски, както и съответните
мораторни лихви, за които са уважени исковете.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
5
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 3
ГПК следва да се потвърди в частта, с която са уважени исковете.
Решението в останалата отхвърлителна част, като необжалвано е влязло в
сила.
Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл.
25, ал.1 НЗПП има право претендираните 300 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.02.2024 г., гр.д. 14914/2022 г., СРС, 30
с-в в частта, с която се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. Г. Г. дължи на
„Ф.И.“ ЕАД сума в размер на 1 155,25 лв. – главници с настъпил падеж към
датата на входиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК – 31.07.2018 г., дължими за времето от
10.12.2016 г. до 10.12.2017 г., ведно със законната лихва от 31.07.2018 г. до
изплащане на вземането; сума в размер на 224, 07 лв. – договорна
възнаградителна лихва за времето от 10.11.2016 г. до 14.12.2017 г. и сума в
размер на 469, 06 лв. – лихва за забава за времето от 10.12.2016 г. до
16.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 20.08.2018г. по ч.гр.д. № 50203/2018 г. по
описа на СРС, като ОСЪЖДА Д. Г. Г. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сума в размер
на 1 573, 99 лв. – главници, съгласно договор за потребителски кредит №
1402260842105199 от 10.03.2014 г. за времето от 10.01.2017 г. до 10.03.2019 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска -
22.03.2022 г. до изплащането й и сума в размер на 831, 68 лв. – лихва за забава
за времето от 21.03.2019 г. до 21.03.2022 г.
ОСЪЖДА Д. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „**** III“
№ *** и съдебен адрес: гр. София, ул. „****, чрез адв. М. Л. да заплати на
„Ф.И.“ ЕАД, със седалище: гр. София, бул . „****, бизнес сграда ТЛО сумата
300 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7