Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 45
гр. Севлиево, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание
на пети февруари
през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Г. БОЖИЛОВА
при
секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдията БОЖИЛОВА
гр.д. № 1095 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Т.П.Г. *** срещу М.И.М.
*** осъдителен иск с правно основание чл. чл.
45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000
лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от увреждане на доброто име на
ищеца в обществото и засягане на неговата чест, ведно със законната лихва за
забава от датата на увредата – ***г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът сочи, че на
***г., малко след 17:00 часа, се прибирал с велосипеда си към ***, спрял пред ***,
поръчал си кафе и вода и седнал да си почине, като по това време в кафенето
било пълно с посетители. След петнадесет минути откъм супермаркета се
появил ответникът, с когото ищецът се познавал лично. Същият се насочил към
ищеца, като започнал да крещи: „Дай ми чантичката! Ти ми открадна чантичката!
На блока има камери, записали са те. Ти ми открадна чантичката от колата!!!“.
Ищецът сочи, че отвърнал на ответника, че не знае за каква чантичка говори и че
не е взимал нищо, а ответникът заявил, че е извикал полиция. Случилото се
привлякло вниманието на всички посетители на заведението, част от които са
съседи на ищеца. Ищецът поддържа, че след 10 минути пристигнал и полицейски
автомобил с двама души – униформен водач и цивилен – до него, като цивилният се
приближил до ищеца и започнал да му нарежда да върне чантичката. В това
време телефонът на ищеца звъннал. Обадила
се дъщеря му, която била много притеснена и му съобщила, че получила обаждане
от съпругата на ответника, която твърдяла, че ищецът е откраднал чантата на
съпруга ѝ.
Ищецът сочи в исковата
молба, че след като е изразил несъгласието си с мотивите, че е можел да се укрие
от полицейските служители, последните го оставили да се прибере до вкъщи, където
оставил багажа си, след което се върнал. Бил вкаран в полицейския автомобил,
където пак бил подканен да върне чантичката.
Ищецът сочи, че заявил
категорично, че не я е взимал и изразил съгласие да бъде арестуван, за да бъдат
прегледани видео записите. Тогава служителите на реда му наредили да слезе от
колата и да се яви в РУ на МВР - Севлиево на следващия ден сутринта. В
изпълнение на нареждането Г. се явил в полицейското управление, където, след
като изчакал, му заявили, че не той е лицето, откраднало въпросната чантичка и
всичко е приключило.
Ищецът поддържа, че
е приел изключително тежко случката, не спал през цялата нощ, в продължение на
седмици познати и съседи, които възприели случилото се, го срещали и разпитвали
какво се е случило, като когато им разказвал отново изживявал негативните
емоции от случилото се. Ищецът твърди в искова молба, че целият си живот е
прекарал в този квартал в ***, където се трудел и градил добро име и че
действията на ответника нанесли вреди върху доброто му име в обществото.
Ответникът оспорва
предявения иск като неоснователен. Не оспорва, че на
посочената дата чантичката му е изчезнала от
паркирания му автомобил, но твърди, че
е позвънил в полицията и като
са го попитали дали е виждал някого наблизо, той се сетил и посочил, че като
идвал, заварил в ***ищеца – Т.Г., колелото му било отпред, а тръгвайки си от там
– 5-6 мин. по- късно, вече го нямало. Поддържа,
че афектиран от случилото се, приел че има макар и малка вероятност
именно ищецът да е взел чантичката, като полицията го навела към него с
въпросите си. В последствие от видеозаписите било установено, че
лице от ромски произход е взело чантичката от паркирания автомобил, а
ответникът се извинил на ищеца, но
последният отказал да приеме извинението. В отговора на исковата молба се
излагат подробни съображения за липса на извършено виновно действие или за
обида, като се твърди, че ответникът не следва да отговаря за действията на
полицейските органи.
Съдът, като съобрази събраните доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата
на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, виновно причинени на другиму.
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД следва по безспорен начин
да бъдат установени всички елементи на фактическия състав на непозволеното
увреждане: 1/ деяние /действие/, а именно, че ответникът е извършила процесното
деяние, като е направил сочените изявленията с посоченото съдържание; 2/
вредата, а именно, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди в
претендирания размер; 3/ противоправността на деянието, т.е., че с него се засяга честта и доброто име на ищеца
и 4/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и
настъпилите вреди. В тежест на ищеца е да установи тези предпоставки, като
вината се предполага.
За основателността на иска следва да се установи
противоправността на деянието /а именно че с направените изявления и
извършените действия е засегната честта и доброто име на ищеца/, тъй като само
при наличието на такова, стои въпроса за обезщетяване на вредите от отговорното
лице. Противоправно е това поведение, което засяга чуждо благо, защитено от
правния ред като предмет на чуждо абсолютно субективно право. Изводът за
противоправността представлява правна преценка на деянието, вредата и
причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби.
В случая твърдението
на ищеца е, че изнесените от ответника публично – пред посетителите на
заведението факти са неверни /т.е. клеветнически/. Легална дефиниця на
понятието клевета се съдържа в разпоредбата
на чл. 147, ал. 1 от НК. Съгласно тази разпоредба клевета представлява
разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на
неизвършено престъпление. Т.е. изпълнителното деяние може да се осъществи както
чрез разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, така и
чрез приписването му на неизвършено от него престъпление.
Разгласяването е
довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно
обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното
обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца
с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в
обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде
поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в
нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения,
такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си,
претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това
обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез
предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна
психическа дейност.
Съдът намира, че от събраните по делото
доказателства безспорно се установяват релевираните в исковата молба деяния от
страна на ответника. За установяване на горното от страна на ищеца са
ангажирани гласни доказателства. От показанията на свидетелите Д. Х. и П. П. се
установява, че докато ищецът бил в ****** се появил ответникът, който започнал
да вика на ищеца да му върне чантичката. Това се случило на всеослушание и
привлякло вниманието на много хора. Ответникът на висок тон обвинявал ищеца, че
му е взел чантичката, като в последствие случката дълго време се коментирала в
квартала. Съдът кредитира показнията на свидетелите Х. и П., тъй като същите са
пълни, безпротиворечиви и кореспондиращи помежду си. Освен това и двамата
свидетели са очевидци на случилото се.
На следващо място
съдът намира, че извършените от ответника действия с посоченото съдържание, а
именно публично изложени твърдения, че ищецът е откраднал чантата му,
представлява противоправно деяние. По делото не се установява което и да е било
от твърденията да е вярно, напротив ответникът признава, че е установено, че
ищецът не е лицето, отнело сочената движима вещ.
Съдът намира, че по
делото безспорно се доказват и настъпили вреди от неимуществен характер в
патримониума на ищеца в резултат на разгласяването на позорни обстоятелства
пред жители на града и жилищния квартал на ищеца от страна на ответника,
изразяващи се в негативни психически изживявания, моментно влошено здравословно
състояние (хипертонична криза), уронване на престижа и доброто му име. От
показанията на свид. Г. Г. – ***, се установява, че след случая ищецът е бил
изключително разстроен, имал проблеми на нервна почва, главоболие. Съдът кредитира
показанията на свидетелката с оглед възможната заинтересованост от изхода на
спора, като соченото от същата съдът намира за кореспондиращо с останалите
събрани по делото доказателства – свидетелските показания на свидетеля Д. Х..
От показанията на свидетеля Х. се установява, че ищецът Г. е изживял зле
случилото се, променил се като поведение, преди е бил по-общителен, а след
случая вече не е такъв. Съдът, при извършена преценка по реда на чл. 172 ГПК,
намира, че показанията на двамата свидетели по отношение настъпилите вреди са
пълни и безпристрастни.
Горните
изводи не се опровергават и от показанията на допуснатия на ответника свидетел
– С. М.. Същата поддържа, че не е казвала на дъщерята на ищеца, че е видяла на
камерите той да взима чантичката, както и че откраднатата вещ е била на голяма
стойност за ответника, които обстоятелства се явяват неотносими към
основателността на предявения иск. В частта, в която изнесените от свидетеля М.
пред съда данни са относими за правилното решаване на правния спор, те не са
годни да установят правнорелевантни факти по делото, тъй като чрез тях се
възпроизвеждат не субективни възприятия на свидетеля за възникнали в
обективната действителност факти (които той непосредствено е възприел лично или
са достигнали до неговото знание от трети за процеса лица), а се преразказват
фактически твърдения на страна в процеса (ответника) - изгодни за нея, които
обаче на самостоятелно основание подлежат на доказване чрез допустимите в Българския
граждански процес доказателствени средства. В този смисъл, макар и тези
субективни възприятия да са „преки” (непосредствено удостоверяват заявени от
страната обстоятелства) и „производни” (разказани са от ответника), е
недопустимо чрез тях да се изясняват правнорелевантни факти, тъй като по своето
правно естество обективират обяснения на страна за изгодни за нея обстоятелства
(фактически твърдения). Следователно, те не се ползват с доказателствена
стойност – съгласно правната норма, уредена в чл. 175 ГПК. С материална
доказателствена сила, макар и необвързваща съда, се ползват само признанията на
страната относно неизгодни за нея факти. Следва да се отбележи, че съдът не
взима предвид и показанията на свидетелите на ищцовата страна относно
производните възприятия, разказани от ищеца на свидетелите, а само преките
такива.
С оглед направения анализ на
ангажираните от ответника гласни доказателствени средства и предвид
неколкократните писмени становища и
възражения на процесуалния представител на ищеца – адв. Г. относно
тяхната допустимост, както и за пълнота на изложението, съдът намира за
необходимо да отбележи следното:
Процесуалният представител на
ответника е поискал допускането на един свидетел при режим на довеждане в
проведеното по делото първо съдебно заседание. Съгласно константната практика
на ВКС, с оглед редакцията на нормите на чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК, може да
бъде направен извода, че преклузията за вземане на становище по иска и за
сочене на доказателства настъпва едва след първото по делото заседание, в което
съдът е направил доклада си по делото, с който са очертани параметрите на спора
(Решение №67 от 06.07.2010 г. по т.д. №
898/2009 г.на I т.о). Ето защо
в първото по делото заседание ответникът разполага с възможността, на
основание чл. 144, ал. 1 ГПК, да
направи доказателствени искания, свързани с насрещно доказване, в случая
оборване на изложените от свидетелите на ищеца фактически твърдения, каквото
изявление изрично е направено от процесуалния представител на ответника. Налице
са редица процесуални норми, уреждащи поетапната преклузия в
първоинстанционното производство– чл. 131, ал. 2, чл. 143, ал. 2, чл. 144, чл.
146, ал. 3, чл. 147 и чл. 148 ГПК, за спазването на които съдът следи и
упражнява засилено служебно начало.
С оглед установяване
на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, предявеният
иск се явява доказан по основание, като следва да бъде определен размера на
обезщетението, което следва да се присъди на ищеца.
По отношение
доказаността на размера на вредите, следва да се отбележи, че при такъв вид
противоправни деяния, които накърняват доброто име на човек, съдебната практика
приема, че са налице обичайни неимуществени вреди. Като обичайни
неимуществени вреди практиката е квалифицирала нравствените, емоционалните и
психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство и добро име в
обществото.
Тъй като претърпените от ищеца
неимуществени вреди представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да бъдат
обезщетени посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът
определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по
справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне на размера на обезщетението.
При определяне размера на
обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищеца, съдът съобразява
характера и вида на изнесените клеветнически и позорящи обстоятелства, начина,
по който са се отразили върху ищеца – отражението върху неговата себеоценка и
личните и обществени контакти, както и броя на
лицата и обстоятелството, че част от тях са жители на квартала на ищеца,
които са могли да възприемат изнесените клеветнически твърдения. В конкретния
случай по делото се установи отражението на извършеното деяние върху психиката
на ищеца. Общоизвестно е, че гр. Севлиево е неголям град, в който подобен род
изнесени факти стават достояние на голяма част от обществеността. Очевидно е,
че изнасянето на клеветнически и позорящи твърдения за лице от такъв малък
социум, се отразява твърде тежко и трайно на общественото положение на лицето.
Ето защо съдът намира, че
претендираното обезщетение в размер на 1000 лв. следва да бъде присъдено изцяло
на ищеца. По изложените съображения, предявения иск следва да бъде уважен
изцяло.
С оглед изхода на спора, на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски. Ищецът претендира
разноски в размер на 400 лв., от които 350 лв. за адвокатско възнаграждение и
50 лв. – за държавна такса. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото, като в този случай той има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение. В приложения договор за правна защита и
съдействие (л. 35 от делото) е уговорено възнаграждение в размер
на 350 лв., като е посочено, че уговореното
възнаграждение е платено изцяло в брой, поради което съдът приема, че са налице
предпоставките за присъждане на исканите разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА М.И.М., ЕГН: **********,***, да заплати на основание чл. 45 ЗЗД на Т.П.Г., ЕГН: **********,***,
сумата от 1000 лв. /хиляда/ лева, ведно със законната лихва
върху сумата, начиная от ***г. – датата
на деликта, до изплащане на вземането,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от увреждане на доброто име на Т.П.Г. в
обществото и засягане на неговата чест, чрез разгласяване на позорни
обстоятелства на публично място на ***г.
ОСЪЖДА М.И.М.,
ЕГН: **********,***, да заплати
на основание чл.78, ал.1 ГПК на Т.П.Г., ЕГН: **********,***, направените от него разноски
по делото в размер на 400,00лв. /четиристотин/ лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Габровския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: